Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 49 гласа)
Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева


I. ЛЮБОВНИЦАТА НА МЛАДИЯ КНЯЗ

Празнуваше се по руския календар 1860 година.

Величествените дворци, които се издигаха на бреговете на Нева, бяха почти цялото имущество на руското царско семейство. Тази нощ те бляскаво бяха осветени. Очарователната светлина на многобройните лампи и свещници се процеждаше през големите прозорци на улицата и се смесваше с кристалната лъскавина на смразения лед на Нева в неописуема гледка.

Из навъсените вечерни облаци, които обвиваха столицата на мощния цар, непрекъснато валеше сняг, който застла улиците и покривите на грамадните къщи, издигнати от двете страни на главната петербургска улица.

Петербург бе потънал в сняг! Картината бе очарователна; човек неволно се унасяше и я наблюдаваше жадно. Улиците бяха препълнени с хора! Където и да погледнеш — засмени лица и ясни погледи. И най-бедните се бяха пременили и всеки се промъкваше през навалицата, за да отиде час по-скоро в топлата стая, където го очакваше врящият вече самовар. Наредени една след друга в средата на широките улици, шейните се надпреварваха. Ясният глас на малките звънчета и знаменца, окачени на конете, отекваше далеч в хубавата нощ.

В православна Русия всеки нетърпеливо очакваше осъмването на новата година, за да дочака с нея нов живот, нови надежди, нови радости.

Същата нощ, преди камбаната да възвести началото на новата година, от една къща близо до зимния дворец на императора излезе загърнат с дълга наметка човек. Като вдигна нарочно яката на наметката си, този нощен минувач предпазливо се огледа на всички страни и с бързи крачки се запъти към Невския проспект.

Главната улица на руската столица беше препълнена с хора, шейни и кочияши. Човекът с черната зимна наметка се смеси с тълпата и бързо се изгуби от очите на любопитните минувачи.

Той вървеше бързо напред. На „честитките“ за новата година отговаряше само с кимване на глава. Бързаше напред, без да се обръща, докато стигна до прочутия тогава руски Базар Вавилон.

За минутка той се спря, доближи се до една шейна, която стоеше в средата на затрупаната със сняг улица, сякаш нарочно го очакваше.

Щом съгледа човека с дългото наметало, кочияшът сне учтиво шапка, поклони се и след това подсвирна по обичая, което бе знак, че е готов за тръгване. Кочияшът плесна с камшика и конете тръгнаха в ситен тръс по посока на едно от бедните предградия на богатата руска столица.

Снегът постоянно валеше. Шейната бързо напредваше по снежната улица, докато изведнъж спря пред ниска дървена къща, чиито прозорци бяха затворени с дървени капаци.

Човекът с наметката скочи от шейната и бързо се отправи към малката врата, но тъкмо когато напипа ключалката, пред него се изпречи някаква просякиня, която не бе забелязал досега.

— Бог да те благослови, братко! Извади си кесията и отдели нещичко за бедната жена за Нова година.

Странникът се стресна. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му, тъй като видя, че стоящата на колене жена е олицетворение на бедността.

Той бързо мушна ръка в джоба на наметката си, извади няколко сребърни монети и ги подаде на просякинята.

Непознатата жена погледна алчно парите, след това блъсна ръката на странника и монетите се разпиляха по снега.

— Сребро? — извика просякинята с глас, пълен с презрение. — Князете даряват злато, а не сребро! Вие не сте кавалер, велики княже Константине!

Странникът побледня. Всяка дума, излязла от устата на просякинята, бе остър нож, който пробождаше гърдите му. Той понечи да се втурне след нея, да я задържи и принуди да говори, но тя успя да завие зад ъгъла, преди той да дойде на себе си от изненадата.

— Това не е на добро — помисли младият човек, като гледаше унесено затрупаната със сняг улица. — И тъкмо сега, в навечерието на новата година! Този случай потвърждава моето мрачно предчувствие. Трябва да се постарая Елисавета да не забележи и най-малката сянка по лицето ми. Защо да я натъжавам?

С тези мисли той се приближи полека до вратата, отвори я и влезе в преддверието, което бе наредено с доста добър вкус.

На един разкошен полилей горяха благоуханни свещи. Пламъчетата им се отразяваха върху тъмните стени и бяха твърде приятни за окото.

По всичко личеше, че странникът добре познава къщата. Без стеснение той хвърли наметката си върху зеления копринен фотьойл и се изправи пред едно огледало, в което се оглеждаше хубавата му мъжка фигура.

Той беше хубав, изящен мъж. Облечен бе с красива униформа на императорски офицер от флотата. Бляскавите, скъпоценни златни еполети показваха, че е адмирал от императорската флота.

Тъкмо когато сваляше шашката от кръста си, вратата, която водеше към преддверието, се отвори изведнъж и на нея се показа една млада жена. Неговото лице светна от неописуема радост.

— Елисавета! — извика той и протегна ръце. — Моя мила Елисавета! Ти си ме чула да влизам, а аз желаех да те изненадам!

Възхитена и развълнувана, тя се хвърли в прегръдките на този величествен мъж.

— Знаех, че ще дойдеш, Константине — извика весело тя. — Ах, твоята Елисавета щеше да прекара една много тъжна Нова година без теб.

— За мен щеше да бъде още по-тъжна — отвърна младият адмирал и отведе любимата си в една стая, наредена с твърде добър вкус.

— Затова и аз напуснах угощението в царските дворци, където царят бе събрал всички членове на семейството. Ах, вярвай, миличка, това не бе тъй лесна работа, нали знаеш, че от някое време насам следят много внимателно моите стъпки, но някаква висша сила ме привличаше към тебе, и да бях знаял, че ще заплатя с главата си, пак щях да дойда при моята мила Елисавета, макар и за малко.

С неописуема нежност той притегли своята любима към себе си и покри с целувки устните й.

Жената, която младият офицер държеше в своите ръце, бе в разцвета на младостта си.

Лицето й наистина бе поизгубило онази мека и хубава форма; при все това витата й снага имаше приятна гъвкавост, а вратът, гърдите и раменете й — онази закръглена облота, които биха били добре оценени от живописците.

Изкусно заплетената й кестенява коса хармонираше с черните й, но ясни очи, а също тъй и с пурпурночервените й устни.

Със страстен копнеж отговаряше младата жена на всяка целувка на младия офицер.

— Колко щастлива се чувствувам, когато ти си при мене — каза тя. — Страхувах се, че няма да дойдеш, и все ми се струваше, че царските стражари ще дойдат и ще ме отведат заедно с детето някъде далеч от този тих кът, където бяхме толкова доволни и щастливи!

— Царски стражари? — повтори младият адмирал. — Бъди спокойна, мила моя. Брат ми, мощният господар на цяла Русия, който с желязната си воля може да съсипе всички народи, който може да създава закони, предизвикващи цели потоци кръв, той, Александър II, не може да унищожи любовта, що свързва нашите сърца, и да ни застави да забравим един за друг.

— Не, мили мой — извика тя, — ние сме свързани със здрави железни вериги. Ела да ти покажа взаимната ни връзка!

Те влязоха в съседната стая, която бе полуосветена от едно кандило. На постелка, окичена с цветя, малко детенце спеше хубав ангелски сън.

Подпряло глава с малките си ръчички, то кротко спеше. Дори се усмихваше насън, сякаш гледаше някоя играчка или коледно дърво.

Младият офицер сключи ръце и възкликна:

— Дете мое, миличкото ми!

— Не го буди — помоли младата жена, — едва успях да го приспя днес. То искаше да бъде будно, когато дойдеш, защото ми каза: Татко ще ми донесе малко параходче, майко, той ми обеща.

— Утре сутрин, като се събуди, ще го намери в леглото си — отговори Константин и продължи: — Мила моя, ти не знаеш колко ми е тежко, когато стоя пред леглото на нашето детенце! Заболява ме сърцето, защото се размислям за неговото бъдеще. Бедният ми Владимир, си казвам винаги; той е потомък на царската клонка на Романовците, той е мой син, син на великия княз Константин, но все пак неговото бъдеще е обвито с черна сянка. Но докато съм жив, нито на тебе, нито на скъпото ни дете, мила моя, може да се случи нещо лошо. Но ако не се завърна от морето или пък падна в бой за отечеството, тогава какво ще стане с вас? Кой ще ви закриля?

— Отецът, който е на небето, той ще ни пази — отвърна младата жена и набожно погледна към иконата, пред която гореше кандилце. — Нека на него, Константине, се надяваме.

— Ти си ангел, мила Елисавето — каза княз Константин и я отрупа с целувки. — Ти ми го доказа с хилядите жертви, които си направила за мене. Когато се запознах с тебе, ти бе най-много глезена. Като дъщеря ига барон Пал — най-прочутия рицар и богаташ в Курландия, за мене ти напусна бащината си къща. Заради мене ти презря цялото си бъдеще и сложи в ръцете ми моминската си чест. Ти стана любовница на един княз. Не, мила ми Елисавето, не се черви, не трябва да се срамуваш. Пред Бога ти си моя жена, при все че пред света не можеш да се покажеш като такава.

Очите на Елисавета се напълниха със сълзи.

— Както и да е, Константине — каза тя, — аз много пъти съм се молила на Бога да направи някакво чудо и да измени нашите отношения. Сега не съм нищо повече от една държанка, която не смее да погледне някоя честна жена, пък била тя и най-бедната гражданка. Как щях да се радвам, как щях да бъда щастлива, ако можех да се нарека твоя законна съпруга, ако моето дете, моят Владимир можеше да носи името на баща си…

Гласът на Елисавета се задави от сълзи. Великият княз погледна жадно към постелката на детето си; в гърдите му кипяха страстни чувства.

— Това не може да бъде — мълвеше той, — от това нищо няма да излезе.

— Нима сърцето на брат ти, царя на велика Русия, не може да се трогне? — извика младата жена. — Той навярно не би ме пропъдил, ако с препълнени от сълзи очи отида при него и го помоля за нас и детето ни.

— Недей, какво мислиш да правиш! — извика уплашено князът. — Александър е добър, има милостиво сърце, но аз предвиждам, че той не би могъл да измени каквото и да било. Законите на Романовия род са неизменни и строги. Нима ти не си доволна от моята любов към теб? Елисавета, нима ти не намираш в нея залог за всичко, от което си се отказала?

— Твоята любов? — попита младата жена, изтривайки пътечките на капналите сълзи. — Да, ако нямах твоята любов и това дете, какво щеше да стане с мене? Нали ти, Константине, ще ме обичаш всякога? Кажи ми, да го чуя от твоите уста. Искам да чуя, че любовта и верността ти ще са до гроб.

— Отвъд гроба — извика князът. — В това ти се заклевам, Елисавета, тук, над главата на нашето дете.

— Майко, майко! — извика в същия миг малкият Владимир, който сепнато се пробуди.

Елисавета изплашено поглеждаше ту детето, ту любимия си.

— Какво е това? — шепнеше тя. — Лош знак! Владимир ме повика на помощ в същата минута, когато ти ми се заклеваш! Константине, тъй ми е студено на сърцето и нещо ме мъчи! Боже, пази и закриляй нашата света любов!

При тези думи на младата жена прозвучаха гръмки звуци, възвестяващи на хората в дворци и колиби, че е настъпила новата година.

В тази минута милиони горещи молитви се отправяха към небето, милиони надежди оживяваха в гърдите на набожните хора. Те бяха тъй силни, че едва ли човешките гърди бяха в състояние да ги задържат.

Великият княз Константин се сбогуваше с любимата си.

— Трябва да отида в царския дворец, защото отсъствието ми може да предизвика съмнение. Сбогом, мила Елисавето, а утре, ако даде Бог, пак ще се видим!

Още веднъж той страстно я притисна до сърцето си, впи устни в хубавите й румени уста; после хвърли пълен с нежност и жадност поглед към спящото дете и бързо излезе от къщата, в която със страх би крил щастието си от света.

Великият княз крачеше гневно и още не бе стигнал до ъгъла на най-близката улица, когато изведнъж чу едно повелително „стой“ и моментално бе заобиколен от 10–12 черни сенки, носещи знака на тайната царска полиция — бяха в пряка служба на царя.

Великият княз отстъпи назад, защото не бе очаквал такава среща, недоверчиво огледа един от тях, който ниско му се поклони и покорно му подаде запечатано писмо. Приносителят на писмото бе облечен цивилно. Той бе млад, приблизително на годините на княза — едва ли имаше тридесет. Острият поглед и черната брада придаваха на лицето му — бледно и безкръвно — израз на смелост и строгост и нямаше нито следа от съжаление.

— Що означава това? — попита князът. — Защо ми пресичате пътя и какво означава това писмо?

— Нека Ваше царско величество благоволи да го отвори — отговори непознатият.

— Как, вие ме познавате? — извика Константин. — Знаете ли кой съм аз?

— Зная, че съм удостоен с високата чест да стоя пред великия княз Константин. Но не ще ли благоволите, Ваше царско височество, да видите печата, който стои на писмото?

— Но Боже мой! — извика Константин, цял пребледнял. — Това е печатът на моя брат!

Разтревожен, той поднесе писмото до устата си, целуна царския печат, а след това отвори с разтреперана ръка плика и прегледа повърхностно съдържанието.

По време на четенето чертите на лицето му бързо започнаха да се променят; той притискаше с ръце развълнуваното си сърце.

При все това се мъчеше да овладее смущението си: щом прочете писмото, гордо и хладно се обърна към приносителя:

— Негово величество царят ми заповядва да тръгна с вас, господине. Не знам що значи това. Може да означава арест, но царят повелява и аз слушам.

— Моля, елате с мене до шейната — отговори царският пратеник и тръгна с княза към съседната улица, където ги очакваше закрита шейна.

Двамата скочиха вътре и караха галоп около половин час. Щом шейната спря, Константин слезе след пратеника; озоваха се пред едно здание, което той никога през живота си не бе виждал.

Придружителят на Константин почука три пъти на вратата, след което тя изведнъж се отвори отвътре.

— Заповядайте, Ваше царско величество — каза човекът с черната брада. — Ще минем през тъмния вход, докато стигнем до градината, след което ще влезем в градинската къща, която се намира вляво.

Константин за минутка се поколеба дали да тръгне. Като мълния премина през ума му мисълта да не би да са му скроили някакъв капан, за да бъде отвлечен тайно. В двореца в последно време много се говореше за съзаклятници, дали клетва, че ще отмъстят на членовете на царското семейство. Константин се запита да не би това да е такъв случай. Но докато размисляше, той се засрами от себе си и от своята нерешителност и тръгна в тъмнината.

Заедно с придружителя си той влезе в градината и оттам — в една стая, която бе украсена доста изящно.

В средата на стаята имаше маса, на която бяха поставени много книги и два свещника със запалени свещи. Една от стените на стаята Константин не можа да види, защото бе закрита с тежки пурпурни завеси.

— Ние вече сме на мястото — каза царският пратеник, посочвайки му един фотьойл с висок гръб. — Нека Ваше царско величество заповяда на този стол.

— Не бих сторил това — поде Константин твърде развълнуван, — докато не узная защо съм доведен тук и какво се иска от мене. Не зная също и името на придружителя, който ми е натрапен насила.

Странникът се поклони и каза:

— Името ми е Иван Кардов. Удостоен съм с честта да бъда офицер от тайната царска полиция. Не трябва да крия нищо повече от Ваше царско величество. Прочее ще говоря, но преди това моля да седнем и тогава ще пристъпим към работата.

Великият княз нетърпеливо седна на един кадифен стол, докато Кардов чинно стоеше зад писалищната маса и полека вдигна един написан лист.

— Касае се за една дреболия — каза той, като хвърли съмнителен поглед към великия княз. — Вашият подпис, Ваше царско величество, трябва да стои под тези няколко реда.

— Моят подпис? — извика учудено великият княз. — Какво има в тези редове, какво трябва да се подпише?

— Друга една дреболия — изрече полека, но проникновено Кардов. — Касае се до заточение в Сибир.

— В Сибир? — извика ядосано князът. — В Сибир, в земята на нещастията и отчаянието? Кой е тоя нещастник, заточението на когото зависи от моята заповед?

— Това е една жена — отвърна с колеблив глас офицерът от тайната полиция. В този миг неговият поглед се бе спрял неподвижно върху великия княз. — Една млада и хубава жена на име Елисавета Пал.

— Елисавета! — извика великият княз. — Елисавета, ние сме загубени!

След това той бясно се хвърли върху Кардов и с едната си ръка го хвана за гърдите, а с другата извади шашката си.

— Нещастнико! — извика великият княз. — Аз предвидих мръсното ти дело. Ти си служил на царя — моя брат, като шпионин и най-безсъвестно си издал тайната ми. Но ти няма да избегнеш наградата за предателството си. Като ме правиш нещастен, ти ме правиш и твой убиец! Ще те убия, предателю!

Кардов изкрещя, като гледаше отчаяно върха на смъртоносния меч, насочен към гърдите му. Но преди острото оръжие да докосне тялото на полицейския офицер, пурпурната завеса се повдигна и един човек с горда осанка отстрани княза от жертвата му.

— Стой, грешнико! — извика този човек с ясен и дълбок глас. — Един Романовец не бива да бъде прост убиец!

Като чу гласа, князът захвърли меча и падна на колене.

— Ваше величество, брате, милост!

— Стани, Константине — отговори достойният странник, — стани и не произнасяй името ми в този дом. Ела тук и подай ръката си. Останете и вие, Кардов. Щом събрахте сведения за тази работа, сега можете да чуете и как ще се свърши тя.

— И тя трябва да се свърши — обърна се той пак към великия княз. — Е, Константине, тайната на твоята любов ми е от доста време позната. Дадох разпореждане да те следят. Помислих отначало, че това е някаква временна глупост, присъща на младите, която ще се свърши с падението на една млада жена. Но се уверих скоро, че отношенията ти с немската баронеса имат много по-сериозен характер. В пощата отваряха всички твои писма до Московския митрополит, чиято благословия ти просиш, за да се венчаеш с Елисавета.

И последната следа от кръв по лицето на Константин изчезна.

— Всичко е загубено — шепнеше той, — всичко е загубено!

— И в Англия си се обърнал към някои твои верни приятели — додаде непознатият. — Всяко твое писмо изразяваше откритото ти намерение да смесиш кръвта на Романовци с кръвта на един немски селянин. Значи трябва, необходимо е аз да осуетя намерението ти. Известно ти е, че има един стар руски закон, който изрично казва, че всяка жена, която отведе някой от князете на Романовците и този княз се венчае в неравенство с нея, трябва да се смята за предателка на отечеството и като такава трябва да бъде осъдена. Всичката тежест на този закон сега пада върху Елисавета фон Пал.

— Не, не! — със сълзи молеше великият княз. — В името на всемогъщия Бог, това не бива да стане.

— Какво? Кое не бива да стане? — изрече с достойнство човекът със звучния глас. — Тук заповядвам аз, аз владея цяла Русия и моята воля се изпълнява от Висла до Урал и от Черно до Бяло море. И ти, хлапак, имаш смелостта още да мислиш, че ще се поколебая в намерението си към една слаба жена и един загубен глупак като тебе.

Константин сключи отчаяно ръце.

— Моля те, смили се над мен! — каза той. — Изгони ме, вземи царското ми име и всичките ми надежди, само се смили над Елисавета, над майката на детето ми.

— Майка на детето ти? Нима не знаеш, безумни, че с тази дума ти изрече нейната смъртна присъда? Подпиши сам заточението й в Сибир, защото ако не сториш това до три минути, ще видиш трупа на любимата си да се люлее на бесилката в Петербург.

Като залиташе в несвяст, Константин се приближи до писалищната маса.

— Не, не, да не умре — непрекъснато говореше той, сякаш бе разстроен умствено. — Ти не трябва да умираш, Елисавета, по-добре ще е в Сибир… по-добре… О, Боже мой, Боже, защо трябва да стана убиец на своята жена?

— Ще ти обясня това — изрече човекът с достойнство; гласът му беше по-благ и звучеше много по-топло, отколкото преди.

— Тези, които се любят, до последния час се надяват да се срещнат и съединят. Верността на жената няма граници. Затова аз искам да бъде показана на любимата ти заповедта, подписана от самия тебе, защото тогава тя ще помисли, че си й изменил и любовта ще отстъпи място на омразата и презрението.

Константин захвърли перото, което държеше в ръката си.

— Убий ме, царю, но недей ме кара да изневерявам на любовта си!

— Само две минути още — каза царят, като гледаше украсения си с брилянти часовник. — Ако не се подпишеш под тези няколко редчета, тогава знай, че Елисавета подир един час ще бъде окачена на бесилката.

Великият княз се отпусна на стола, захлупи лицето си с ръце и горко зарида.

— Времето ти мина — извика царят. — Кардов, отнесете на петербургския комендант заповедта за обесването на Елисавета!

— Не мърдай от мястото си, негоднико! — каза великият княз, като скочи от стола. — Аз… аз ще подпиша.

Той взе перото и започна да го влачи по хартията, а от очите му се отрониха две сълзи, които паднаха на мястото, където се бе подписал.

В продължение на няколко минути в стаята владееше дълбока тишина. Нищо друго не се чуваше освен хълцането, което идеше от гърдите на младия княз.

— Кардов — заповяда царят, — нека заповедта бъде изпълнена още тази вечер. Във вас аз виждам един твърде способен човек, който може да направи повече от неколцина други с по-високо положение, които ме заобикалят сега. Отдавна вече министърът на полицията не ми се харесва… Ще поговорим още по това, Кардов! Вървете и увенчайте отличните си способности с най-голямо мълчание.

Лицето на Кардов се обля в руменина, а очите му забляскаха необикновено, когато се приближаваше до вратата с тайнствената хартия в ръце.

Щом вратата се затвори, Александър II прегърна нещастния княз и го притисна до гърдите си.

— Прости ми, братко — каза той. — Дано и Бог ми прости. Иначе не можех! Кръвта на Романовци трябва да остане чиста, а честта на нашата къща — неопетнена.