Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (66)

LXVIII. КРАДЕЦЪТ НА МЪРТЪВЦИ

Доктор Греч работеше в кабинета си над медицинско съчинение, започнато от дълго време. Докторът беше учен човек, но на малцина беше познат като такъв. Той беше неженен. Страхуваше се да не би женитбата да попречи на работата му.

Изведнъж прекъсна работата си и захвърли перото.

„Не, не върви така. По този начин аз никога няма да довърша съчинението си. Липсва ми изследването над живо и умряло тяло. Трупове имам, но нямам инструмент, с който да изуча химическия състав на членовете. Не мога да намеря този, който приготвяше тези инструменти.

О, приятелю Яники, защо ме изостави? Ти си единственият, комуто поверих своя труд. Аз ще докажа, че обесените живеят, ще докажа също, че тези, на които се отсичат главите, не са напълно умрели. Но всичко това аз можех да докажа само ако Яники беше жив. Той съумя от разни химически вещества да получи онази течност, която възбужда отново сърцето 10 часа след обесването. Толкова търсих Яники, не можах да го намеря.

Виновни за всичко това са нихилистите. Кой знае дали и той не е замесен в атентата. Трябва да се помъча сам да си приготвя онази течност.“

Почукване на вратата го отвлече от тия разсъждения. Той стана и отвори. На прага се показа един момък с доста овехтели дрехи.

— Ах, Исидор, това сте вие! Влезте!

Исидор, внукът на Марголински, влезе.

Идваше да уреди настаняването си на работа, за да се прехранва, защото парите, които Феодора му беше дала, се свършиха и той трябваше да се погрижи за припечелването на прехраната си.

Един ден той се срещна с доктор Греч, който се съгласи да го назначи при себе си, за да може да се прехранва. Докторът каза на Исидор, че той ще трябва да му доставя мъртъвци, за което добре ще му плаща. Исидор много се учуди, но когато разбра, че труповете ще служат за медицински цели, се успокои.

— Нужни са ми тела само на обесени и убити хора. За всяко тяло ще ви заплащам по 50 рубли.

Исидор се двоумеше, но нуждата го принуди да приеме. Ала той не можеше сам да отива и да търси труповете. Трябваше да се спазари с някой палач да му ги продава на по-ниска цена.

Спогодбата стана. Докторът даде на Исидор 50 рубли, като поръча да се завърне по-скоро. Като взе парите, Исидор отиде в хотела и заплати дълга си на хотелиера. Споразумя се с палача на Петропавловската крепост и се уговориха да му плаща по 10 рубли за един труп.

— Тъкмо преди няколко часа обесиха едного — каза палачът. — С него можем да почнем търговията си.

— Отлично! — отговори Исидор. — Тъкмо днес ми е нужен един труп.

След половин час Исидор носеше на гърба си женски труп, пъхнат в чувал. Като пристигна пред къщата на доктора, той плесна два пъти с ръка по уговорения знак.

Докторът излезе, сетне заедно с Исидор влязоха в стаята. Развързаха чувала и извадиха оттам трупа на осемнадесетгодишно момиче.

— Много съм доволен от този труп. Тъкмо за моята работа. Вместо 50 рубли, заслужаваш 70 — ето ги.

От този ден докторът и Исидор се сприятелиха и скоро Исидор се премести да живее у него. Той редовно плащаше на Исидор и беше твърде любезен. Убеди се, че Исидор е буден и начетен момък и искаше да го съветва и напътства.

Изненадаха го закъсненията на Исидор вечерно време. Търсеше го из целия град, но не можеше да го намери. Когато Исидор се завърна, докторът го посрещна с думите:

— Аз помислих, че сте напуснали Петербург.

— Ах, да не говорим повече за това.

Докторът разгледа Исидор и видя бръчки по бледото му и мрачно лице.

— Как живеехте, откакто не сте идвали при мене? — попита докторът.

— Много лошо — отговори Исидор.

— Като че ли сте болен.

— Може и да съм болен. Чувствувам се много отпаднал и всеки друг на мое място щеше да легне на легло, но аз нямам време господин докторе, трябва да ми услужите с нещо.

— Да чуя каква услуга искате.

— Дайте ми 100 рубли назаем.

— Така значи? Вие дойдохте да ми искате пари назаем? Но в момента аз нямам толкова пари.

— Мисля, че сте богат човек.

— Имам толкова, колкото да задоволявам нуждите си като лекар и като човек. Но пари в излишък нямам.

— Но аз трябва да набавя тая сума по какъвто и да е начин — раздразнено отговори Исидор.

— Непременно ли трябва да намерите тази сума? Какво искате да кажете с това?

— Ще напусна Петербург.

— Тъй ли? Истина ли казвате? Не правете това, защото климатът тук е топъл. Мисля, че полицията не ви преследва.

— Не — отвърна Исидор. — За моето заминаване никой не знае освен вие и аз. Други причини ме заставят да напусна Петербург. Аз не ще ги скрия от вас. Слушайте тогава: аз обичам до полуда една жена.

— И аз веднага помислих, че такава е работата.

— Само да можете да видите тази жена, докторе, колко е красива и прелестна! Навярно сте слушали за Феодора Бояновска?

— Феодора Бояновска? Сега разбирам.

— Какво? Нима я познавате? — учуди се Исидор.

— Дали я познавам? Та аз бях добър приятел на мъжа й. Бях домашният им лекар до неговото заточение в Сибир.

— И това зная — каза Исидор. — Научих, че Бояновски избягал от Сибир, но това не е моя работа. Аз обичам неговата жена до полуда.

— Чакайте, приятелю! Това не значи, че и тя ви обича! Ах, не, любезни, тя е голяма кокетка! Послушайте ме, не се доверявайте много на тази Феодора.

— Все едно — отговори евреинът, — аз имам големи доказателства, че и тя ме обича.

— Добре, да не са тези 100 рубли за нея?

Исидор се двоумеше дали да каже цялата истина — най-после реши да му каже всичко.

— Тя ще замине и аз трябва да я придружавам.

— Вие мислите, че ще ви стигнат 100 рубли за тази цел? Знайте, любезни приятелю, че за мъжа; който пътува с нея, тази сума не е достатъчна до първата гара! Най-после вие ще бъдете принуден и по други причини да останете на първата гара.

— По какви причини?

— Поради това, че вие сте болен и ако не се лекувате, болестта така ще се загнезди в младото ви сърце, че после не ще може да се излекува.

— От каква болест мислите, че страдам?

Докторът взе от масата една книга и я даде на Исидор.

— Виждате ли тази книга? Тя се занимава с една болест, която се казва на латински furor amoris, което значи „любовни глупости“.

Исидор се засмя.

— Въпреки че не ми вярвате, така е, сега се намирате в зародишното състояние, по-късно последствията ще бъдат по-опасни.

Докторът му представи накъсо целия ход на тази болест. Щом свърши, Исидор попита:

— Има ли лекарство за тази болест?

— Римският лекар, от когото е тази книга, посочва само два случая, които той излекувал с голяма мъка.

— Как ги е излекувал? — попита Исидор.

— И това ще ви разкажа, но не сега — при друг случай. Щом почувствувате, че болестта е настъпила, елате веднага при мен. Както ви казах, болестта ви е в началото и лесно ще се отървете от нея. Оставете тази жена, която само ви мами. Идете в Германия или Франция, където ще оздравеете. Освен това ще можете да се наредите добре и ще бъдете полезен на родината си. Сега сте нищожен човек, без никаква професия и положение, въпреки богатите ви умствени способности.

— Бих сторил това, докторе, но тя е толкова красива!

Докторът клатеше натъжен глава.

В това време звънецът на вратата издрънка силно два пъти. Докторът погледна внимателно Исидор.

— Вас ли търсят?

— Навярно. Идете да отворите, а аз ще се скрия някъде в това време.

Докторът излезе, а Исидор се скри под една голяма маса.

Хлопането се повтори, по този път по-силно.

— По дяволите! — каза докторът. — Какво е това ужасно хлопане? Кой ме безпокои?

— Заклевам те в името на старото ни приятелство, отвори по-скоро!

Докторът се спря като гръмнат.

— Какъв глас! Често съм слушал този глас… Отдавна… Вратата се отвори и в салона влезе Бояновски.

— Благодаря ти, Боже — каза той, съвсем отпаднал от силното тичане, — аз съм спасен.

Докторът погледна състрадателно влезлия. Той си помисли веднага, че Бояновски се е отървал от преследването на полицията.

— Не съм сигурен още, че си спасен. Влез бързо в моята стая!

— Това си ти, Греч! — извика трогнат Бояновски и го прегърна. — Не се е измамило сърцето ми в надеждите, че ще намеря стария си приятел.

— Кажи ми, разправи ми какво…

— Ще ти кажа всичко, но после. Затваряй вратата!

— Полицията ли? — попита докторът.

— Да, полицията. Тя ме преследва от царския дворец — каза Бояновски.

— Ти идваш от мястото, където днес стана експлозията?

— Да. Те ме смятат за нихилист и затова ме преследват. Сам не зная как успях да избягам. Да оставим това, добре че съм на сигурно място! Сетих се изведнъж, че старият ми приятел не ме с забравил.

— Знаеш, драги ми приятелю, че съм стоял до леглото ти, че те спасих от тифус, от най-опасната болест, по-опасна от полицията. Не мисля, че си забравил това.

Бояновски изказа своята благодарност на стария си приятел със силно стискане на ръцете.

— Само да знаеш колко съм страдал — каза Бояновски. — Никой друг на мое място не би изтърпял това — щеше отдавна да бъде между мъртвите! Но за голямо нещастие, аз имам здрав организъм и затова не мога да се отърва от мъките.

— Всички знаят, че си бил в сибирските рудници, затова не е необходимо да ми разправяш.

— Да, аз съм работил в дълбоките сибирски рудници много тежка работа. И въпреки това бих предпочел по-скоро да се върна там. Не знаеш какви мъки изтърпях, откакто дойдох тук. Вярвай, приятелю, те са по-ужасни от онези.

Докторът погледна учудено Бояновски.

— Не ми се вярва. С освобождението ти от Сибир не си ли се освободил и от мъките?

— От телесните да, но не и от душевните.

Той стана от стола и се приближи до доктора.

— Каква грамадна разлика има, докторе, между ударите на камшиците и оковите на сибирския заточеник и мъките, които една непочтена жена може да ти създаде! Аз отпаднах не от мъките в Сибир, а от изненадата, с която разбрах за покварата на тази жена.

— Знам какво искаш да кажеш, но ела по-близо да се разговорим по-тихо за тия работи.

Докторът дръпна Бояновски на един диван. Той беше забравил, че не бяха сами в стаята.

— Тя е шпионин на полицията, тя ме предаде на полицията! Ах, да знаеш колко изкусно се преструваше, когато стражарите ме заловиха! Тя ме прегърна и с плач се бореше със стражарите, за да ме запази от затвора, но всичко това бе смешна игра! Аз толкова я обичах, че съумях да й простя това. Но престъплението, което тя стори, като отрови майка ми, ужасно ме възмущава и за това ще й отмъстя! Тя е от едно много просто семейство и когато се ожених за нея, нямаше никакви дрехи. Аз я въведох в обществото и й създадох нов живот. Всичко правех, за да й угода, на ръце я носех, както се казва, но тя ми изневери.

По-право тя ме предаде на полицията, и то заради нищожния Кардов, който се въртеше всеки ден около нея. Както ще отмъстя на нея, тъй не ще простя и на него.

— Кажете ми, драги приятелю, къде се скрихте през това време, та полицията не можа да ви намери?

— Щяха да ме намерят отдавна, ако един приятел не бе ме взел под своя закрила. Вие навярно познавате, докторе, генерал Кнудзон? Ако не беше той, щях отдавна да съм в Сибир. С негова помощ можах да се вмъкна в царската кухня под претекст, че съм готвач.

— Много чудно ми се вижда това — каза докторът.

— Така е — съгласи се Бояновски. — Най-доброто беше, че тук бях сигурен и никой не можеше да ме намери. След атентата излезе заповед никого да не пускат да излезе от двореца. След малко великият княз се оттегли на едно място с няколко свои хора, където караулът въвеждаше слугите един по един, за да проверят дали документите им са редовни. Когато чух това, много се уплаших, въпреки че имах едно свидетелство на името на Познански. То беше фалшиво. Показах го на великия княз и той ми каза, че свидетелството е добро, но и други документи трябва да имам. Всеки друг на мое място щеше да изгуби присъствие на духа, ала аз отговорих, че имам и други документи, но не тук, а в спалнята. „Тогава донесете ги бързо!“ — каза великият княз. Аз отидох в спалнята, взех всичките си пари и като излязох от двореца, чух след себе си викове. Не ми оставаше друго, освен да бягам колкото мога по-бързо. Бутнах караула, който беше на пътя ми. Караулът изгърмя след мене, но не ме улучи. Тичах от улица в улица, докато дойдох тук. Останалото знаете.

— Още един път добре дошъл! — каза докторът, като прегърна Бояновски. — Аз ще те пазя, доколкото мога.

— Колко сте добър, докторе! — каза Бояновски трошат и очите му се наляха със сълзи. — Не ще остана дълго време при вас, понеже където стъпя, там се вмъква и нещастието. Най-добре ще сторите да ми заемете един револвер. Както съм отчаян, веднъж завинаги бих се освободил от теглата.

В този миг скритият Исидор излезе изпод масата и падна на колене пред краката на Бояновски.

Бояновски се стресна. Той помисли, че това е предателство, извади нож и каза:

— Назад, аз не ще си продам живота така евтино! Ако не искаш да погинеш, бягай!

Докторът схвана добре положението и веднага си спомни, че Исидор се бе скрил. Подслушвал целия разговор, той разбра, че мъжът на жената, която обича, е нещастен. За пръв път чу от устата на Бояновски колко развратна и безхарактерна е Феодора. Това много го трогна.

От очите му падна маската на заслепението. Разбра, че бе попаднал в ноктите на една хиена. Искаше да помоли Бояновски да му прости за грешката, която бе несъзнателно направил.

— Убий ме, заслужавам. Защо ме гледаш тъй втренчено, човече? Ти не знаеш колко съм виновен пред тебе. Аз обичах жена ти, както ти някога. И аз на колене съм я молил за нейната любов.

— Какво приказва този? — обърна се Бояновски към доктора. — Не мога нищо да разбера.

— Стани, Исидор — каза докторът, — аз ще говоря вместо тебе. Бояновски ще разбере след няколко минути това, което искаше да му кажеш.

Исидор стана и като покри лицето си с ръце, седна на един стол.

Доктор Греч разказа накъсо любовната история на Исидор.

— Бедното момче! — каза състрадателно Бояновски, след като изслуша доктора. — Кажете ми поне какво е искала от вас?

— Работата е съвсем проста — каза Исидор. — От обич към Михаил Бакунин станах нихилист. Получих един ден нареждане в течение на месец да убия Феодора. Когато влязох в стаята й, сварих я полугола. Красотата й ме замая и аз не можах да сторя онова, за което бях отишъл. Оттогава съм неин роб. Всеки ден тя ме залъгва с обещания, докато най-после изтръгна тайната. Аз предадох нихилистите!…

— Клетнико, ти заслужаваш смърт! — каза му Бояновски.

— Така е — съгласи се Исидор. — Ето гърдите ми, убий ме.

Бояновски като нихилист имаше право да убие предателя, но той не стори това. Не можеше да лиши от живот човек, който така искрено се кае.

— Разбирам, тя е искала да изтръгне тази тайна, та по-късно да я продаде скъпо на Кардов.

— Уверен съм. Важното тук е, че аз не издадох мястото, където се събират нихилистите, а едно друго място.

— Тогава помогнете ми да й отмъстим — каза Бояновски, като се обърна към Исидор. — Ходите ли още при нея?

— Почти всяка вечер.

— Направете така, че да мога да дойда и аз незабавно.

— Ще я убиете ли?

— Защо, да не би да я жалите? — каза Бояновски, като се засмя приятно. — Искам да убия тази нещастница, за да не съсипе още някой друг. Покажете ми пътя, за да отида при жена си.

— Пощадете живота й, моля ви! — настояваше Исидор.

Докторът се засмя.

— Нали познах болника! Той скърби за един дявол, облечен в човешка кожа, който е изсмукал кръвта му.

Тези думи на доктора подействуваха добре на Исидор.

— Добре тогава! Ще ви покажа пътя, но трябва да бързате, тъй като тя има намерение да отпътува за Петербург.

— Ах, да не иска да избяга?

— Да — каза Исидор. — Право казахте. Тя иска да избяга не само от вас, но и от мене. Утре.

— Как, още утре? Тогава трябва да попречим на заминаването й. Кажете ми по кой път мисли да замине?

— През Москва. Там мисли да се спре няколко дена и оттам ще отиде до морето, откъдето с параход ще замине за Копенхаген.

— Ех, че хитра жена! Кой би могъл да предположи, че ще отпътува за Копенхаген!… С обикновена поща ли ще пътува?

— Не — отговори Исидор, — тя си е уредила особена поща и на всяка станция ще сменя конете. Трябва да я причакам в Москва, тъй като аз ще отида с железницата. А от Москва ще продължим заедно пътя.

— А това ще каже — в Москва да я чакате цели години и тя да не дойде — намеси се в разговора докторът.

— Как? Мислите ли, че тя ме е измамила?

— Да — каза докторът.

— Докторе — обърна се Бояновски към него, — аз ще ви гостувам до утре сутринта. Ще ви бъда крайно признателен, ако ми помогнете в тоя план. Искам да се отплатя на Феодора. Искам да й отмъстя на всяка цена.

— Разчитайте на мене — каза докторът, като подаде ръка на Бояновски.

— Благодаря ви.

Когато докторът прегръщаше Бояновски, Исидор издебна случая да се измъкне. Той не беше отворил още вратата, когато Бояновски извика:

— Стой, нито стъпка напред!

— Мисля, че не ще ме задържите насила?

— Не само че мисля, но ще ви задържа до утре. Не мислите ли, че отгатнах намерението ви? Вие се разкаяхте, че сте предали Феодора, затова бързате да я предупредите каква опасност я очаква. Затова, въпреки желанието ви, ще останете тази вечер с нас.

Исидор падна на колене пред Бояновски и като издигна ръцете си към небето, каза:

— Късно е! Ти си загубена, Феодора Бояновска!

Той се разплака.

Докторът постави очилата си и равнодушно гледаше Исидор.

— Furor amoris — каза той. — Мисля, че болестта е във втората фаза. Колко лекари на света биха ми завидели! Не съм ли щастлив! Furor amoris, и то какъв прекрасен случай!