Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (20)

XX. БАЛ У МИЛИОНЕРА

Никъде в Петербург гостите не прекарваха така хубаво, както в къщата на милионера Ягодкин. Не бяха само баловете, за чието великолепие се говореше, не бе само прислугата, която в нищо не отстъпваше на царската, нито богатата трапеза, на която канеше той своите гости — най-интересно беше обществото, което всеки месец се събираше у Ягодкин.

Една покана от такова семейство бе голяма чест и привилегия, защото поканените биваха само най-отбрани хора.

Бе девет вечерта.

Салоните бяха още празни. Около водостока се разхождаха само домакините — Ягодкин, жена му и дъщеря му.

Дамите носеха вечерни тоалети. Госпожа Ягодкина бе с черна копринена рокля, украсена със скъпа дантела, а дъщерята — с бял тоалет и изглеждаше необикновено прелестна.

Макар че бащата желаеше дъщеря му да носи скъпоценности, тя си бе сложила само една тънка златна верижка и медальон с портрета на майка си.

Това бе портрет на госпожа Ягодкина от младите й години.

Опрян на облегалото на един стол, Ягодкин си играеше с верижката на часовника си.

— Право да ти кажа, тази вечер с голям интерес очаквам гостите — подхвана той, — защото сред нас ще бъде млад кавалер, заслужаващ внимание.

— Навярно говориш за немския барон, който вчера ти направи посещение? — каза госпожа Ягодкина, като си вееше с ветрилото. — Трябва да призная, че не мога да разбера защо обсипваш с хвалебствия тоя млад буржоа. Ами че ти само един път си го видял и говорил с него.

— Мила, мисля, че много пъти съм ти доказвал, че съм добър психолог. Достатъчен ми е само един поглед, за да позная човека.

— Само да не се мамиш, миличък.

— Досега никога не съм се измамил и вярвам, че и в бъдеще не ще се измамя.

Наистина барон Бронт вчера ме посети за първи път, но той е тук само от четири дни. Пръв той ми направи посещение. Донесе ми писмо от руския консул в Неапол, в чиято къща той бил винаги добре приеман по време на пребиваването си по здравословни причини.

— Млад ли е баронът? — попита госпожа Ягодкина, като погледна изкосо Клариса.

— Красив, млад, богат, самостоятелен — побърза да отговори Ягодкин и също погледна Клариса, която не обръщаше никакво внимание на разговора.

— Нека оставим този разговор, той е получил поканата ми и ще дойде довечера. Тогава ще имаме случай по-добре да се опознаем.

Младото момиче се бе унесло в мисли, та не бе чуло думите на баща си.

— На тебе говоря, Клариса.

Клариса се стресна като събудена от сън.

— Какво желаеш, тате? — попита тя.

— Довечера ще ти представя барон Бронт, бъди към него внимателна, дете мое, за да остане с добро впечатление от тебе.

— Ще се постарая да му се харесам, папа — каза тя наивно.

— Ще му се харесаш, за тебе няма да е трудно. Ти много се интересуваш от всичко немско.

— Аз обичам Германия — отговори Клариса и очите й светнаха, — бих искала Германия да е мое отечество. Знаеш ли, татко, откога обичам Германия? Откакто бяхме в Берлин и на Рейн.

Немските момичета са по-мили, отколкото руските. Те са приятни, кротки и общителни.

— Не са по-добри от тебе, Клариса — каза Ягодкин, като я милваше по русата коса.

— Барон Бронт смята навярно да се върне в Германия — каза госпожа Ягодкина.

— Съвсем не, смята да остане в Русия и затова ще постои няколко месеца в Петербург. Той е много богат, но поради някои семейни неприятности се преселва тук. Така разбрах от разговора ни.

Влезе един слуга и съобщи, че са дошли много гости.

Скоро салоните се напълниха. Тук бяха хора от най-висшето петербургско общество.

Покрай фраковете не липсваха и украсените мундири, което показваше, че Ягодкин има връзки с най-добрите фамилии.

Богаташът поздрави гостите с галантността на общителен човек. Той умееше да каже нещо приятно на всекиго.

Вратата се отвори и влезе един елегантен възрастен господин. Ягодкин се поклони дълбоко и го съпроводи до едно канапе.

Една звезда светеше на гърдите на този човек, а маниерите му подсказваха, че е от висшето общество…

— Господин министър-председателю — каза Ягодкин, — позволете ми да ви благодаря за честта, която ми оказахте с посещението си. Никога салонът на Ягодкин не е бил удостояван с такава чест.

Министърът подаде колебливо ръка на Ягодкин.

— Искам да поговорим насаме, драги господин Ягодкин, на четири очи. Много е важно — каза тихо министър-председателят.

— Надявам се, че не е нещо неприятно — рече Ягодкин.

— Както искате, така го вземете, но оставете това, после ще поговорим нашироко.

Ягодкин желаеше да продължи разговора, но многото гости не му позволяваха да стори това.

Слугите донесоха разнообразни питиета.

Ягодкин вече жадно пиеше, когато една ръка го тупна по рамото. Като се обърна, видя, че това е госпожа Бояновска.

— Не забелязахте ли, че съм тук, любезни приятелю? Или не очаквахте да дойда?

— Вие придавате голям блясък на тържеството — каза милионерът, като целуна ръката й. — Позволете ми да ви представя жена си и дъщеря си.

— Моля.

В тази минута пристигна Клариса и се изправи до баща си. Ягодкин я хвана за ръка и я представи на Бояновска.

— Вие имате прекрасна дъщеря, господин Ягодкин — каза тя. — Сякаш не ми се вярва, че вие сте бащата на това момиче.

С този комплимент тя ядоса Ягодкин. Той не разбираше, че Феодора го подиграва.

— Нека станем добри приятели, мила госпожице — рече Феодора, като й подаде ръка. — Във вас виждам образа на моята младост, бих искала винаги да го имам пред очите си.

Клариса наведе глава и не каза нищо.

— Вие не се решавате да приемете поканата ми — изрече покачено Феодора. — Няма ли една приятелска дума за мене? Поне отговорете на ръкостискането ми. Любезни господин Ягодкин, дъщеря ви ме гледа доста недоверчиво.

Мълчанието на Клариса много я оскърби и горделивата жена се обърна.

Щом останаха сами, Ягодкин поклати заканително глава и каза строго на дъщеря си:

— Сърдя ти се, ти днес ме засегна много. Не те разбирам. Защо не й проговори като на приятелка?

— Не искам да приема поканата й.

— Защо, ако смея да попитам?

— Защото се отвращавам от това приятелство.

— Мило дете, много прибързано решаваш. Страхувам се, че съм ти дал повечко свобода. Какво имаш против тази жена?

— От погледа й чета, че е без сърце, че зад бялото й чело се таи суровост. Не виждаш ли колко театрално говори? Тя е фалшива и неискрена. Извини ме, тате, но аз те предупреждавам: пази се от тази жена.

Въпреки че тези думи не се харесаха на Ягодкин, той се зарадва в себе си, защото Клариса имаше право.

— Мила Клариса, аз съм ти дал пълна свобода, но не бих искал да се отнасяш така строго с тази жена.

— Господин барон Бронт — съобщи слугата. Двукрилата врата се отвори и баронът влезе. Всички зашушукаха.

Пристигането на барона заинтересува събраното общество.

Той бе висок широкоплещест господин — немски тип. Чертите на лицето му, устата, брадата и русата коса му придаваха интелигентен вид, вид на човек с добро сърце.

Бе облечен елегантно; на фрака си носеше железен кръст и ордена на червения орел.

Ягодкин го посрещна, хвана го за ръка и го заведе при гостите.

На никому не се удаде да се запознае по-отблизо с барона, тъй като той се държеше много хладно и говореше малко.

— Любезни Ягодкин — каза Феодора. — Откога познавате този господин барон Бронт?

— От няколко дни.

— Уверен ли сте, че е немец?

— Да, представи ми го един мой добър приятел.

— Не е ли бил по-рано в Петербург?

— Той ми каза, че за пръв път идва тук.

— Навярно и тук има приятели?

— Няма нито един — каза Ягодкин. — Неговото семейство живее в Германия.

— Чудно е как човек може да се измами понякога. Преди малко стоях зад барона и слушах как говореше, кълна ви се, че съм чувала някъде този глас. И в очите му има нещо познато.

— Изглежда, че сте го гледали по-продължително. Познавате ли се?

— Не, но ви моля да ме представите. Бих желала да се запозная с него по-отблизо.

— Смея ли да ви предложа ръката си? Заедно ще го потърсим. Ето, баронът е там, забавлява се с Клариса — каза Ягодкин.

— Да не го смущаваме? — каза шеговито Феодора. — С това навярно още по-малко ще се понравя на дъщеря ви.

— Изглежда, че криво сте схванали двоумението на Клариса. Тя е още малка, на 17 години, ще си поправи поведението. Ще ви помоли за прошка.

— Не искам да ме моли за прошка. Ще се помъча с кротост и доброта да я спечеля.

— Уважаема госпожо, да купите Вилата на духовете? — каза Ягодкин високо, за да се чуе, че са разговаряли за купуването на вилата.

— Да, реших и ако искате, можем утре да отидем да я видим. Тя се поклони и изчезна сред палмите.

Щом останаха сами, министърът пръв продума:

— Аз имам да ви съобщя една твърде лоша новина. Ягодкин побледня.

— Спомняте си, че миналата година бяхме се заели да правите в Сибир разни неща: захар, кафе, масло, обуща и др.

— Спомням си — рече Ягодкин. — Трябва да благодарите на мене.

— Зная и това — отговори Ягодкин, — но предполагам, че показах благодарността си на дело, господин министре.

— Не говорим за това — възрази министърът. — Няколко пъти сте ми помагали да се спася от неприятности и още съм ви признателен.

— Работата не е чак толкова сериозна, господин министре. Аз не съм сбъркал, никой освен нас двамата не знае, че имам двете полици от по 50 000 рубли.

— Не споменавайте за тези дребни работи. 50 000 ми подарихте, а останалото е нищо в сравнение с това, което спечелихме от доставката. Нека говорим за друго. Знаете ли, че вашата фалшификация е разкрита?

Ягодкин стана и каза:

— Не е само моя, господине, но и наша, тъй като знаете добре, че аз не бих могъл да изплатя 50 000 рубли, ако не изпращах стоката според условието. Нека не говорим за това, а да унищожим договорите.

— Не е много лесна работа, защото това са документи.

— По дяволите, документите могат да изчезнат, да се изгорят.

— Обаче са минали през много ръце.

— Дайте тогава на всекиго по 1000 рубли. С две думи, господин министре, аз ще жертвувам още 50 000 рубли. Какво смятате да правите с тези пари не искам да знам, само искам от вас доказателство, че пратките ми за Сибир са били точно според условието.

— С такова потвърждение бих подписал сам смъртната си присъда — каза министърът.

— Ще унищожа тогава и последните ваши полици — рече Ягодкин.

Министърът се замисли.

— Вие имате дъщеря за женене — прошепна министърът на ухото му. — Не желаете ли да осигурите наследството на детето си? Утре ще ви чакам в кантората си.

— А 50 000 рубли?

— И те ще бъдат готови. Вие знаете, че съм платежоспособен.

Министърът си отиде.

Щом остана сам, милионерът избърса потта от челото си, оправи косата и дрехите си.

— С пари всичко ще придобия, важното е да имаме винаги необходимата сума. Надявам се, че касата ми няма да се изпразни така скоро.

След това той се скри зад палмите. Щом направи няколко крачки, дочу нечий шепот и като се поогледа, забеляза, че на същото място, където бяха стояли двамата с Феодора, сега стояха барон Бронт и дъщеря му и си говореха скришно.

Той се приближи и започна да ги наблюдава.

Клариса слушаше, а баронът говореше.

Ягодкин много искаше да чуе какво си приказват, затова се приближи до тях между палмите.

— Значи вие копнеете много за Германия — каза баронът. — И аз обичам родината си повече, отколкото мога с думи да кажа, и ми е много мъчно, че трябва да остана в студената Русия, и при това съвсем сам!

— От думите ви разбирам, че сте сам, без майка и сестра?

— Аз съм осъден да живея сам.

— Оженете се тогава и при жена си ще намерите щастие и покой — отвърна наивно Клариса.

Очите на младежа светнаха.

— Да търся щастие при някоя добра жена? Добрата жена без съмнение е голяма благодат, но да намериш такава не е лесно, мила госпожице! Една на хилядата е добра!

Клариса се засмя.

— Това не е много хубаво от ваша страна; навярно сте патили от жена, та затова говорите така.

— Навярно — каза Бронт, — имах причина да оставя родината си. Самата дума родина не показва ли, че това е обектът на нашата любов и на нашите скърби? Аз обърнах гръб на всички, които ме обичаха. Не зная дали в студена Русия ще намеря обич. Аз я търся, както престъпникът желае да заличи лошото си минало.

Клариса го гледаше развълнувано, очите й се наляха със сълзи.

Тя го гледаше със съжаление, а Ягодкин потриваше ръце от радост.

„Тя го съжалява, а казват, че първата стъпка към любовта е съжалението. По дяволите, бих желал да видя Клариса жена на този немски барон.“

— Успокойте се, господин бароне — каза тя мило. — Както на всеки цвят блести по една капка роса, тъй и за всеки човек има надежда за любов. Та защо трябва да се лишите вие от нея?

Някак несъзнателно баронът улови ръката на Клариса.

— Как да ви благодаря? — каза той. — Вие не знаете каква добрина ми сторихте с тези думи. Бих ви изказал всичката си болка, ако ми позволите. Струва ми се обаче, че вие желаете да отидете в салона.

— О, не, напротив, тук ми е по-приятно.

— Иска ми се никога да не се отделям от вас; позволете ми да ви кажа какво чувствува в този миг моето сърце. Едва преди няколко часа се запознах с вас, но струва ми се, че намерих във ваше лице отдавна търсения ангел на спокойствието. Досега аз водех разсипнически, неестествен живот. Изпих до дъно чашата на радостта и животът ми вече стана отегчителен. Навсякъде съм пътувал и скитал. Пътувах по море и исках отново да освежа нервите си; исках да забравя миналото и да започна нов живот. Да забравя исках и една кървава сцена, която ме преследва повече от година.

— Кървава сцена! — повтори Клариса, която започна да трепери. — Във всеки случай тази кръв сигурно не тежи на душата ви; не е оцапала ръцете ви, не сте я пролели вие, барон Бронт!

— Тъкмо на моята душа тежи тази кръв. Бог ми е свидетел обаче, че честно я пролях. Вие навярно бихте желали да се върнете в салона?

— Не, не, нека останем тук. Няма да си отидете оттук, докато не ми се доверите и не ви олекне на душата.

— Добре тогава — рече баронът и започна да разказва: — Принадлежа към едно от най-благородните семейства в Прусия. Младостта ми бе чиста и непорочна. Бях офицер в царската гвардия и мога да кажа — способен войник. Родителите ми умряха и оставиха голям имот, който аз и сестра ми трябваше да си поделим. Сестра ми беше млада и хубава, дори най-хубава в цялата околност. Обичах я извънредно много, а останалата част от любовта ми принадлежеше на един мой приятел — един испанец на име Христомо. Той завърши учението си в Берлин и понеже беше от благороден произход, имаше достъп и в най-благородните семейства.

Скоро станахме неразделни приятели. Той беше много красив и спечели любовта на сестра ми.

Един ден ми съобщиха и двамата, че са се сгодили — което много ме зарадва.

Пред мен сестра ми постави на пръста му един брилянтен пръстен, семейно наследство, с цел да му напомня постоянно за нея.

Изтече половин година. Ние се радвахме на много голяма обич.

Сватбата наближаваше.

Аз забелязах, че Христомо от ден на ден ставаше все по-студен и по-мълчалив, но като го попитах, той ми отговори, че нищо му няма.

Бях тогава млад и живеех весело, прекарвах времето си с една красива и лекомислена оперна актриса.

Като отидох един ден при нея, тя ми подаде бялата си ръка, за да я поздравя. Аз се сепнах и за малко щях да падна, когато забелязах на ръката й същия брилянтен пръстен, който сестра ми бе подарила на годеника си.

Пред очите ми притъмня; спомням си само как раздрусах ръката й и я попитах:

— Откъде имате този пръстен?

— Подари ми го хубавият испанец; това не е тайна.

— Ти не говориш истината, не е възможно да е сторил това!

— Той ми го даде и ми каза: Вземи този пръстен, за теб е. Нека всеки го види и когато искат да знаят откъде го имаш, кажи им, че един испанец на име Христомо, който е най-нещастният човек на света, ти го е подарил.

Достатъчно бях чул.

Предложих й кесия с пари и я помолих да ми даде пръстена.

След като се подвоуми, тя ми подаде пръстена и аз като луд избягах от това място.

Беше ясно какво трябва да правя.

Извиках го на дуел.

Моят секундант го разпита за причината за постъпката му, а той му отговорил подигравателно, тъй че бе излишно да се говори повече.

Определеното място за дуела се намираше в една скрита алея на зоологическата градина.

Без да се видим предварително, ние излязохме един срещу ДРУГ.

По даден знак стреляхме и двамата и когато димът се разпръсна, Христомо лежеше, облян в кръв.

Докторът се наведе над него, прегледа раната и каза, че е смъртоносна.

Аз отидох у дома, събрах нещата си и се запътих към сестра си, за да се простя с нея.

Щом влязох в стаята, тя ме накара да й разправя всичко, що се бе случило.

— Аз сторих това.

— Никога не ще го забравя — каза тя, като падна на колене и заплака.

След това ми разказа за безчестието си.

Дълго време преди да се сгоди тя имала близки отношения с някакъв мъж, който не бил от нашия ранг. Тя се срещала тайно с този човек, макар че беше сгодена за друг.

Испанецът я сварил един ден в прегръдките на другия.

Тогава отишъл и дал пръстена на онази лека жена. Сега ми стана ясно всичко. Видях каква голяма неправда бях извършил към Христомо — бях убил приятеля си, който е бил толкова благороден, че е премълчал безчестието на сестра ми.

Изтичах при умиращия и коленопреклонно го помолих да ми прости.

Той си вдигна главата и ме погледна унесено, каза ми „убиец, убиец“ и издъхна.

Барон Бронт замълча. Клариса каза тихо:

— Ужасно. Нека Бог ви възвърне спокойствието.

— Пролятата кръв на приятеля ми ме преследва винаги и ме измъчва. Не мога да се успокоя. Образът на Христомо ме преследва на всяка стъпка.

— Не се ли обърнахте към някой лекар за съвет? — попита Клариса.

— Лекарските съвети се оказваха безполезни. Един лекар в Холандия ме посъветва да се освободя от този душевен тормоз, като се влюбя в някое невинно момиче, и преди да стане моя, й разкажа всичко. Старият лекар не знаеше, че ми разкъсва с това сърцето. Коя ли би се решила да ме вземе?

Баронът чакаше отговор от Клариса, която мълчеше с наведена глава.

— Клариса, нали и вие не вярвате, че ще мога да намеря такава?

Клариса не отговори и избягваше погледа му. На лицето на барона се изписа незадоволство, той потрепера.

— Прощавайте — каза той, — задето ви отнех няколко часа с моята история, която може би съвсем не ви интересува. Прощавайте, госпожице, ще ви занимавам вече само с весели работи.

Той се поклони студено и се отдалечи.

Спря се по стъпалата, които водеха в салона, като очакваше, че тя ще го повика да се върне, но Клариса не проговори нищо и той влезе в салона.

Клариса постоя още малко в градината, след това стана и слезе по стълбите.

Като приближи до тях, тя чу, че някой я вика.

— Само една дума, мое дете. Клариса изтича при баща си.

— Ти си тук, тате. Изглежда, си бил зад някоя палма и си ни подслушвал.

— Да, вярно, дете мое — каза Ягодкин, — аз чух трогателната история, която баронът ти разказа. Какво нещастие, но и какъв характер има той! Не вярвам да има някой, който не би му сьчувствувал, ако чуеше този разказ.

— И аз мисля същото — рече Клариса. — Много го съжалявам.

— Малко е да го съжаляваш само. Право Да ти кажа, когато ти стоеше пред него и слушаше със съчувствие за мъката му, останах учуден, защо най-накрая му отговори с мълчание.

— Какво можех да сторя, когато той каза, че само онова момиче, което щяло да му стане жена, би могло да излекува болката му?

— Нима не можа да разбереш, мое дете — рече Ягодкин, — какво целеше той с това? Не мислиш ли, че той ти разказа цялата история с определена цел?

— С цел ли, с каква цел?

— Да завладее сърцето ти. Ти трябваше да станеш онзи ангел, който да го избави от страшния образ на Христомо. Той се е надявал с твоя помощ да се избави и да стане щастлив. Цялата история за болката му представляваше всъщност любовна изповед, а моето наивно дете не разбра това.

Клариса побледня, отстъпи няколко крачки и каза с треперещ глас:

— Любовна изповед? Не мисля, че баронът е имал такова намерение, тате. Иначе щеше да ме постави в затруднено положение.

— Какво затруднено положение, моя малка глупачке? Напротив, на това аз много бих се радвал. Не знаеш ли, че съм добър психолог? Когато се скрих зад палмите, наблюдавах начина, по който ти говореше баронът, и разбрах, че те обича. Да, той те обича и ти трябва да се съгласиш да му станеш жена.

— Мислиш ли, че с тази женитба ще направиш щастлива дъщеря си? — попита тихо Клариса.

— Това ще е голямо щастие за всички ни. Баронът е богат и от най-благородна фамилия. Най-много ми харесват възвишеният му характер и външността му, която би се харесала на всяко момиче.

— Да, татко, баронът притежава всички тези качества. Но ти какво искаш?

— Да станеш негова жена — отговори Ягодкин, — защото съм сигурен, че ще бъдеш щастлива с него.

— Тате, отговори ми на още един въпрос. Да не би да искаш той да ти помогне с неговите милиони да увеличиш кредита си! Затова ли ме принуждаваш да се омъжа?

Ягодкин се засмя.

— Наивно дете, ти мислиш, че когато бащата кара детето си да се жени, той го прави заради някакъв свой интерес? Право да ти кажа, имам желание с милионите на бъдещия си зет да започна едно голямо предприятие, на което цял свят ще се чуди.

— Не разчитай тогава на милионите на барона — каза Клариса сърдито, — тъй като никога няма да бъда негова.

Ягодкин остана като вкаменен.

— И ми го казваш с такъв тон, като че отдавна си била готова с отговора? Какво значи това, Клариса?

— Аз обичам друг — каза тя и падна на колене пред баща си. Ягодкин се поогледа, като че се страхуваше да не би някой да ги подслушва.

— Успокой се, детето ми. Това, което говорим, никой не трябва да го знае. Значи ти обичаш някой друг? Тогава добре. Аз не съм от ония бащи, които насилват дъщерите си и ги принуждават да се женят за човека, когото не обичат, само защото той е от техния кръг.

— Той стои над всички тези хора около нас; превъзхожда ги и с тяло, и с дух, но е беден.

— Беден е значи. Така си и помислих. В Петербург ли живее?

— Той е немец, живееше тук доскоро — каза момичето. — Името му е Конрад Фелзингер, бил е учител в сиропиталището.

— Значи беден немски учител — каза той. — Затова ли се трудих толкова и разчитах толкова на тебе? За да ми стане зет един немски учител?! Благодаря ти за сюрприза, който си ми приготвила, но с времето ще видиш, че нищо не ще излезе от тази женитба.

— Да, татко, тя е невъзможна. Ала не защото аз ще престана да го любя, а защото той не ме люби.

Ягодкин посърна.

— Шегуваш ли се с мене, Клариса, или аз започвам да полудявам? Ти обичаш един беден учител, който не ти подхожда. Значи се унижаваш, защото натрапваш любовта си на човек, който не е достоен и обувката ти да целуне!

— Ако искаш да остана с теб — каза тя и очите й необикновено заблестяха, — не говори така за Конрад Фелзингер. Аз го обичам, признавам, защото с добротата, вдъхновението и гениалния си дух той ме е завладял напълно. С мама често посещавахме сиропиталището, където се запознах с Конрад, и в него видях човека, когото цял живот ще обичам. След това аз сама ходех в сиропиталището и колкото по-често ходех там, толкова повече ми ставаше ясно, че той не ме обича. Един ден ми показа на писалищната си маса портрета на една девойка и рече:

— Често пъти, любезна госпожице, хората се оплакват, че на малко хора в този свят могат да се доверят. Тази, която е на портрета, ме върна отново към хората, защото е добра и ми е вярна.

Тогава разбрах, че никой друг не може да ме люби, нито аз ще любя друг.

— Глупости! Ще се жертвуваш за човек, който не те обича! Клариса, досега бях с тебе добър, не ме заставяй да бъда по-строг от обикновено. От моята строгост всички треперят — аз зная да заповядвам.

— Не се страхувам от строгостта ти — каза Клариса, — защото реших, че ако провидението не ме събере с този човек, ще отида в манастир и никой няма да знае, че някога е съществувала Клариса Ягодкина.

Като вцепенен стоеше милионерът и замаяно гледаше дъщеря си.

— Значи това ще бъде накрая — тихо каза той. — Всички мои планове и надежди ще се свършат с манастир. Това няма да го бъде, чуваш ли, Клариса! Знай, че баща ти минава през трупове и стъпква всичко под краката си, когато иска да постигне нещо. Помисли върху това.

И той си отиде разгневен.

Клариса гледаше след него и по лицето й нямаше и следа от някакъв страх.

— Ще видим, татко — каза тя тихо, — дали и ти, който имаш навик да направляваш с немилостивата си и желязна ръка хората, ще успееш да изкорениш от сърцето любовта на дъщеря си, любов, която за нея е всичко в света, най-скъпото богатство в живота.

Сред гостите в залата настъпи разочарование. Ягодкин се беше замислил, министърът стана нетърпелив. Баронът отдавна мълчеше, а Клариса след разговора с баща си се оттегли в своята стая. Балът свърши много по-скоро, отколкото се надяваха, и гостите започнаха един по един да се разотиват.

Когато барон Бронт се канеше да прекрачи последното стъпало, един глас неочаквано му извика:

— Барон Хуго!

Чул истинското си име, той остана като гръмнат. Полека се обърна и се заклати като пиян напред.

Зад него стоеше Феодора Бояновска и му се усмихваше. Тя тържествуваше.

— Само за минутка, господин бароне — каза тя, забелязвайки, че той ускори крачка.

— Какво желаете, госпожо?

Феодора сложи бялата си ръка на рамото му.

— Хуго фон Пал, познах ви.

Лицето на барона никак не се промени.

— Не ви разбирам, уважаема госпожо. Чини ми се, че сте се припознали.

— Не се мъчете да се скриете, Хуго — каза вдовицата. — И под прекрасната маска ви познах. И последното ми съмнение изчезна, когато ви назовах с истинското ви име и вие се обърнахте.

— Уважаема госпожо — съвсем тихо рече Хуго, — вие искате да си правите шеги с мен като на маскиран бал, но аз най-настоятелно ви заявявам, че се мамите и името, което преди малко произнесохте, ми е съвсем непознато. Мога ли да ви придружа до файтона ви?

Феодора изгледа барона твърде смутено. Спокойствието и обноските му почнаха да разколебават убеждението й, че барон Бронт и Хуго са едно и също лице.

— Много ви благодаря, нямам нужда от вашите услуги — каза тя и бързо изчезна в градината.

С поглед, пълен с гняв и омраза, я проследи баронът.

— Няма да ме хванеш тъй лесно, змия такава — измърмори той. — Знам, че мога да ти се противопоставя.

Като каза това, той излезе от къщата на милионера и забърза по улицата.

Щом свърна зад ъгъла, насреща му се появи една висока, добре загърната с шал фигура, която му каза:

— Моля само за минутка, барон Бронт! Подаде ръка, без да продума.

— Ах, това сте вие, Бакунин! — възкликна баронът. — Имате да ми съобщите някаква новина, иначе не бихте ме причаквали нощем на улицата.

— Не, няма какво да ви съобщя — каза Бакунин. — Само бих желал да зная как свърши посещението у Ягодкин. Успя ли някой да узнае, че под маската ви се крие отдавна търсеният от полицията Хуго.

— Никои освен Тази, от която най-много се страхувам — Феодора Бояновска.

— Клетницата, значи ви позна! — извика той. — По дяволите, време е отмъстителят да забие ножа си, преди тя още един път да ви предаде. Не зная защо Исидор се забави. Тази жена отдавна вече трябваше да бъде между мъртвите.

— Позна ме, но аз решително й казах, че се лъже и тя започна да се колебае и сега сигурно смята, че се е припознала.

— А какво впечатление направихте на Клариса? Вярвате ли, че сте я завладели?

— Отначало помислих, че съм успял, но после разбрах, че се мамя. Внимателно слушаше историята, която вие измислихте, и ми съчувствуваше на тъжните места, но това бе всичко — нищо повече.

— Вие обаче не трябва да се отчайвате, защото с един замах дърво не се отсича, както и женско сърце не се спечелва изведнъж.

Барон Бронт поклати глава.

— Ако искате да знаете моето мнение, ще ви кажа, че напразно се мъчим. Стори ми се, че девойката обича друг.

— Как? Вие мислите, че обича друг без знанието на баща си?

— Така ми се струва и изглежда, че много трудно ще успея да го изместя от сърцето й.

— Преди всичко трябва да узнаете кого обича и след това да я уверите, че е дала сърцето си на недостоен човек. Но как се държа към вас Ягодкин?

— Отлично, ако утре поискам ръката на дъщеря му, веднага ще се съгласи и ще каже амин.

— Глупак — рече Бакунин. — Отмъщението ни скоро ще го сполети и милионите не ще му помогнат. А имате ли достатъчно пари? Невъзможно е четиристотинте рубли, които ви дадох вчера, да ви стигнат.

— Благодаря, половината са още в джоба ми — каза барон Бронт.

— За Бога, не правете толкова икономии. Знаете, че когато става въпрос за отмъщение, не се мисли за това. Искате ли да дойдете с мене? След половин час имам среща с няколко наши другари. Искате ли да присъствувате?

— Моля ви днес да ме освободите. Вие знаете, че винаги съм готов да вървя подир вас, но тъкмо днес ви моля да ме оставите сам.

Бакунин изпитателно погледна Хуго.

— Щом е така, останете си със здраве. Довиждане, бароне! Бакунин тръгна, а барон Бронт отвори с малкия ключ вратата на къщата и се изгуби в нея.

След няколко минути излезе.

Предпазливо се огледа наоколо и изведнъж тръгна, като че се сепна от нещо.

Далече на улицата се мяркаше призрак на жена, който вървеше към него и колкото повече се приближаваше, толкова повече ускоряваше крачките си.

Когато се приближи съвсем, Хуго разтвори ръце и с възклицание се хвърли в обятията на тази жена.

— Хуго — шепнеше тя, — Хуго, аз цяла треперя, защото се боя да не би случайно някой да ме е следил. В такъв случай загубена съм.

Барон Бронт я хвана за ръката и я въведе в къщата.

— Сега си на сигурно място, миличка — пошепна той. После обхвана с ръце стройната й снага, притисна я до гърдите си и я понесе по стълбите.

Докато я носеше по стълбите, тя непрекъснато го целуваше.