Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (31)

XXXI. ХУСАРКА

(Параходът за заточеници)

На Волга нощта бе бурна.

Вълните се плискаха, светкавиците проблясваха и гръмотевиците ехтяха. Вълните на Волга се издигаха от разбеснялата се буря. Картината бе така страшна, че дори и най-смелото човешко сърце би се разтреперало. Като че се бяха събрали всички беди. И тези, които сега се намираха на Волга, бяха осъдени на смърт.

Вълните се издигаха все по-високо и параходът приличаше на орехова черупка, която се мяташе нагоре-надолу.

В парахода се чуваха викове и охкания. По палубата стотици хора се търкаляха като пияни. Мъжете кълняха, жените се молеха, а децата плачеха и всичко това се смесваше с дрънкането на синджирите. Капитанът викаше, но никой не го чуваше. Сибирските заточеници бяха свободни, но не за да живеят, а да умрат.

Този параход бе пълен със заточеници. Пренасяше стотици сибирски заточеници, които щеше да остави на някое пристанище. Някои от тях вече бяха вързани с тежки окови. Това бе ужасен транспорт.

Всичко щеше да се свърши, ако параходът потънеше. Изглеждаше, че очакванията на заточениците ще се сбъднат. Като видяха, че на парахода всичко се клати, уплашиха се.

Бурята беснееше все по-силно. Изведнъж започна да гърми и да се святка. Волга приличаше на море. Тази голяма река се вълнуваше повече от океана.

Моряците изтичаха във вътрешността на парахода да извикат всички заточеници, тъй като бе настъпил последният час.

Заточениците започнаха да викат с диви гласове: те тичаха, като влачеха тежките си вериги. Щом видяха реката, направо се ужасиха. Всичко наоколо бе тъмно и параходът едва не бе потънал. Заточениците започнаха да викат. Наталия бе сред тях. Как бе попаднала тя на парахода ще обясним на читателите по-късно.

С всичка сила Наталия се държеше за една греда. Мощна вълна внезапно завлече мнозина от хората на дъното на реката. Тази вълна без малко щеше да завлече и Наталия, ако не се държеше здраво.

Тя погледна реката. Изтръпна пред тази страшна картина: параходът потъваше. Представи си всичко, което бе преживяла преди един ден — лекарят, който насила искаше да й постави от серума против холера.

Бяха избрани двамата с Понятовски и после ги заведоха в жилището на доктора.

Професорът беше наел стаи при градоначалника на Красноярск, на когото бе донесъл препоръчителни писма от Петербург. Градоначалникът бе строг и ограничен човек. За него се говореха чудни неща.

Казваше се Гордански и бе започнал кариерата си с голям успех. Произхождаше от добро семейство, беше на служба в министерството в Петербург, а и като младеж имаше добри препоръки. От делата му личеше, че е човек с талант. Той можеше да стане голям дипломат. Приятелите му гледаха на него като на министър.

Говореше се така много за бъдещия министър, че след седемгодишна служба той стана секретар на господаря на цяла Русия — царя. Това бе най-завидната служба. Следваше министерското кресло.

Един ден се случи нещо особено. Разчу се в Петербург, че Гордански е уволнен и вместо да бъде пратен, както се предполагаше, посланик в Берлин, трябваше да тръгне за Сибир. Никой не повярва на това, докато той сам не каза, че е в лоши отношения с царя.

Наистина той отиваше в Сибир не като заточеник, а по царска заповед. Беше станал управител на Красноярск по царско благоволение. Оттогава бяха изтекли вече 20 години. Той се надяваше, че ще го повикат назад, но дните минаваха и като видя, че няма да го извикат обратно, изгуби надежда.

В дома на този човек, който бе повече нещастен, отколкото лош, лекарят доведе двамата заточеници, които бе взел за своите експерименти. Затвориха ги в една стая и докторът каза, че след два часа ще започне сеансът.

Наталия и Понятовски не искаха да се молят да ги сменят с други хора, тъй като знаеха, че ще е напразно.

Макар че Наталия бе още слаба, не й разрешиха да си легне, а я оставиха да седи на един твърд стол. Младият княз се мъчеше да разсее Наталия, ала не успя.

— Защо ни докараха тук? Какво искат от нас? Какво, какво искаше да каже оня професор, когато говореше за някакъв опит?

Лицето на младия княз се помрачи. Той се двоумеше дали да каже истината.

— По-добре ще е да ти кажа истината — рече той след дълъг размисъл. — Очаква ни нещо ужасно, но не трябва да се учудваш и плашиш, а да се държиш храбро пред очите на мъчителя.

Наталия скочи.

— Какво говорите? Какъв мъчител? Има ли още някой да ни измъчва?

— Ще ни измъчат здравата — каза князът. — Няма по-страшни мъки от тези, които ни чакат.

Той се приближи до Наталия, хвана я за ръцете и рече:

— Бедно дете, сърцето ме принуждава да говоря: двамата сме загубени, ще ни убият, и то ни чака ужасна смърт. Този професор е дошъл от Петербург да прави опити, за да изнамери лечение на холерата. Той иска да вкара тази ужасна болест в кръвта ни. Не се съмнявам, че ще умрем от ужасна смърт.

Наталия падна на един стол.

— Ще станем жертва на холерата значи — каза тя. — Това е най-страшната смърт, която можеше да ни сполети. Като знаем това, по-добре е да предадем на Бога душите си още сега.

Наталия коленичи със скръстени ръце.

— Нека си спомним за всички, които сме обичали през живота си.

Младият княз не можа да се сдържи. Той падна на колене пред нея и каза страстно:

— На драго сърце бих дал живота си само да мога да те спася. Нека присъединя моите молитви към твоите!

Наталия се отдръпна като сърна.

— Какво значи това? — попита тя. — Тези думи, тези погледи?

— Това значи, че те обичам — рече тихо младият княз — и съм щастлив, че мога да умра с тебе, щом не мога да живея. Името ти още не зная, но аз те любя още от деня, когато в треска и бълнуване лежеше пред мене. Не те питам дали ще отговориш на моята любов, защото само при мисълта, че можеш да ме отблъснеш, аз цял треперя. Едно само ми кажи, преди да умра — как ти е името?

Това дребно същество подаде ръка на Понятовски и каза:

— Аз се казвам Наталия Кардова.

— А аз — княз Понятовски — каза той. — На мен все ми се присънваше корона. Не можах да се пробудя от този сън и непрестанно се мъчех да взема царската корона на Полша — нещо, което ме съсипа и най-после ме докара тук, в Сибир.

Отвън се зачуха стъпки. Младият княз потрепера.

— Идат вече, Наталия. Те идат да ни закарат на смърт и аз не мога да изкажа всичко, което чувствува сърцето ми в тази минута. Ти бледнееш, ти трепериш — това е страхът от смъртта, но бъди храбра и не давай да видят по лицето ти и следа от страх.

Вратата се отвори, професорът и управителят Гордански влязоха.

Двадесетте години, прекарани от Гордански в Сибир, бяха оставили доста белези по неговото лице. Косата му се беше прошарила, а лицето му се беше доста сбръчкало.

— Сам се уверете, господин управителю, че тези две същества са съвършено здрави и нямат никакви признаци на холера. Сега ще им присадя мая от азиатска холера, след което ще направя опит да ги излекувам.

Той плесна с ръце и двама слуги влязоха. Те държаха в ръце лекарски инструменти. Професорът им даде знак и те си излязоха. Той се приближи до Понятовски и с груб глас му заповяда да се съблече.

Младият княз не помръдна от мястото си. Той не се издаде колко е обиден от думите на лекаря и в отговор дори не трепна.

— Не чу ли, събличай дрехите — повтори докторът.

Като беше напълно уверен, че заточеникът ще се съблече, той взе едно шишенце, пълно с течност, и го отвори. Полекичка натопи върха на ножа в течността.

— Това е мая от холера — каза той, обръщайки се към Гордански. Но като видя, че Феликс не е започнал да се съблича, лекарят се вбеси.

— Моля ви, господин Гордански, дайте ми няколко здравеняци, които насила да съблекат този човек.

Гордански отиде до вратата и се канеше да излезе навън.

— Почакайте — каза княз Феликс Понятовски, — недейте вика вашите хора. Последният член на нашето семейство ще умре като княз и като болярин.

Чу се страшен вик на изненада и ужас.

— Кой извика? От чия уста излезе този вик?

Със свити юмруци професорът стоеше при инструментите. Наталия наблюдаваше от един ъгъл на стаята какво става.

Управителят бе застанал до вратата и гладеше брадата си. Той непрестанно гледаше Понятовски.

Князът гордо взе да се съблича. През скъсаната му риза се виждаха бели обли плещи.

— Довършете тогава престъплението, което сте замислили — каза ядосано той. — Аз съм готов да умра. Прощавай, Полша, сбогом, родино! С мене, без да се хваля, изчезва и последната надежда и никой не ще може да те спаси от кръвопиеца вълк, чиято уста е отворена, за да те погълне, тебе, бедна моя земя!

Професорът му се надсмиваше.

— Ако този човек не беше в Сибир, пак щяха да го заточат в Сибир за вечни времена. — След като изрече това, той се доближи до него с острото ножче в ръка.

Наталия заплака с глас.

— Милост! — извика тя и падна на колене пред професора. — Мене вземете, нека аз да бъда ваша жертва.

Вик на радост се изтръгна от устата на Понятовски.

— Благодаря ти за това, Наталия. Сега вече зная, че няма да умра, без да има кой да ме оплаче.

Професорът хвана ръката на Понятовски и скъса ризата му на мястото, където смяташе да присъди маята от холера. Повдигна след това инструмента и приближи иглата до ръката на нещастника.

Но неочаквано се чу:

— За минутка, господин професоре. Тези думи бяха изречени от Гордански.

— Сега не, господин управителю. Ако имате нещо да ми казвате, това ще стане след операцията. Не забелязвате ли колко съм развълнуван? Мисля, че най-сетне постигнах целта си? Ще видим след няколко часа дали в моето лице Европа ще добие един важен фактор.

Той отново се доближи до Понятовски, но Гордански застана между него и жертвата.

— Не бързайте, господин професоре. Току-що се сетих, че не са изпълнени още всички формалности.

— Формалности? — извика професорът. — Та и в Сибир ли има някакви формалности?

— За всеки случай — отговори студено Гордански. — Докато съм жив, щом се касае за човешкия живот, винаги ще съблюдавам законите.

— Какво желаете тогава, господин управителю?

— Удостоверение от управителя на болницата, че е останал на ваше разположение тези заточеници.

— Че нали ви съобщих устно за това?

— Съжалявам, че съм принуден да ви го кажа, но това за мен не е достатъчно — отвърна управителят. — Вие ще трябва да ми донесете писмено уверение от управителя на затвора, и то с истински доказателства.

Професорът сърдито удари толкова силно по масата, че инструментите издрънчаха.

— Погрижете се тогава сам да вземете това писмено уверение.

— Изглежда забравяте, че в този момент говорите с градоначалника на Красноярск.

От гняв професорът пребледня като платно.

— Изпратете някой от вашите слуги — каза той.

— Слугите са заети с работа.

— Добре тогава, аз сам ще отида, но знайте, господин управителю, че ще съобщя на съответното място как вие изпълнявате заповедите на по-високостоящите от вас.

Професорът излезе и скоро стъпките му заглъхнаха по стълбите.

Гордански се приближи до вратата, за да се увери, че професорът наистина си е заминал.

Веднага се обърна и отиде при Понятовски.

— Вие ли сте Понятовски? — попита той, като го хвана за ръката.

— Името ми е Феликс Понятовски.

— Майка ви се казва София Понятовска, нали? Князът започна да плаче.

— Моята майка умря много млада. Нещастието на семейството ни я завлече преждевременно в гроба.

Гордански тутакси прегърна младия княз.

— Синът на моята мила София? Да — каза той, — същото лице. Благодаря на Бога, че на мен отреди да те избавя.

Когато младият княз и Наталия го погледнаха, той вече плачеше.

— Да, това бе отдавна. Тогава майка ти още не беше се омъжила за баща ти. Аз я любех, а нейните очи ми казваха, че и тя ме обича. Имах отлично положение — бях секретар на царя. Щастието ми се усмихваше, можех да стана голям дипломат — никой не се съмняваше, че един ден ще бъда руски министър. Ала царят не желаеше да държи около себе си човек, който има слабост към жените; всемогъщият цар се страхуваше, че такъв човек не умее да пази тайни. Моите приятели му съобщили, че обичам София и след това изгубих благоволението му. Вместо да стана министър, изпратиха ме в Сибир. Аз се борех със себе си. Една дума трябваше да кажа, за да тръгне София заедно с мене за Сибир. Обаче не исках да приема такава жертва от нейна страна. Разбрах, че с кариерата ми е свършено. Но ние не трябва да губим ни минута повече, ако не искате да попаднете в ръцете на тоя жестокосърдечен човек. Остава ни още само четвърт час. Аз мога да ви спася, и то само по един-едничък начин. На пристанището има параход, претъпкан със заточеници. Тази вечер той тръгва за друго пристанище. Капитанът е мой приятел. Той не би ми отказал, ако го помоля да ви вземе. Ще ви вземе като обикновени пътници и когато стигнете до някое европейско пристанище, ще ви пусне на свобода. А сега трябва да побързаме.

Князът прегърна своя благодетел и му благодари, но той отблъскваше всякакви благодарности и го подканяше да бърза.

След малко тримата, загърнати с дълги наметала, за да не ги познаят, се отдалечиха. Стигнаха до пристанището, като минаха по закътани улички. След като преминаха по една тясна дъсчена пътека, Гордански, князът и Наталия се качиха на парахода.

Гордански попита един от моряците къде е капитанът. Той изпрати да го повикат и след малко капитанът дойде.

Като влязоха в кабината, капитанът прегърна Гордански. Последният му даде знак да затвори вратата, защото трябваше да му говори нещо важно.

— Двамата ти спътници могат ли да чуят онова, което ще ми кажеш?

— То се отнася тъкмо за тях. Трябва да ги закараш в Петербург.

Челото на капитана се набърчи.

— Драги Гордански, ти знаеш, че заради тебе съм готов всичко да направя, ала ако те са сибирски бегълци, това ще ми струва службата.

— Ти много често си рискувал службата си заради разни непочтени сделки, можеш и сега да рискуваш, тъй като се касае за живота на двама.

— Е, добре, ти знаеш, благодетелю мой, че заради теб всичко ще направя. Ще взема със себе си тази млада жена и този господин. Наистина аз не мога да ги храня, както е обичаят, а ще ги окова с вериги и ще ги сложа при другите заточеници — каза капитанът.

Тези думи никак не се харесаха на Гордански.

— Не може ли да стане по друг начин?

— Не може, братче, не може. Моряците следят ден и нощ всичко, защото съм строг с тях; ако има нещо нередно, ще ме издадат и тогава съм свършен.

— И аз тъй предполагах — каза Гордански. — Съжалявам много, че и занапред ще трябва да се измъчват двамата ми приятели.

— Като знаем, че това е пътят към свободата ни — рече Понятовски, — готов съм всичко да понеса.

— Добре тогава, моля ви, капитане, изпълнете длъжността си — каза Гордански.

Капитанът позвъни. Влязоха двама моряци.

— Вземете двамата заточеници, оковете ги и ги заведете при другите.

Подир няколко минути князът и Наталия се приближиха до избавителя си, за да му благодарят, но той ги отстрани и сурово им каза:

— Никаква милост за вас.

Макар да знаеше, че Гордански каза това, за да оправдае капитана пред ония двамата, на Феликс му стана много мъчно — защото не можа да благодари още един път на своя спасител.

Понятовски изпратиха при здравите заточеници, а Наталия — при болните.

Наталия носеше същите дрехи, с каквито бяха облечени стотици мъже, жени и деца. Сред тях върлуваше скорбут.

Тази болест се явява поради слаба храна и особено от сладката вода. Признаците й са: бледност на лицето и водни мехури. Наталия се чувствуваше щастлива, че успя да се настани в един кът на парахода, за да може малко да поспи. Тя се събуди, когато й донесоха хляб, сухо месо и вода в един нечист съд. Едва сега забеляза, че параходът е тръгнал.

Долната му част сигурно се намираше на твърде голяма дълбочина; чуваше се как вълните и рибите се удряха в корпуса му. Колко ли бе щастлив онзи, който знаеше да плува като тях, защото щеше да се отърве от тези лоши хора.

Заточениците имаха позволение да излизат на палубата само по половин час на ден, за да подишат чист въздух. През този половин час Наталия и Понятовски можаха да си разменят някоя и друга дума.

Беше по вечеря; Наталия бе излязла на палубата да подиша чист въздух. Водата бе тиха. Нито една вълна не се забелязваше по повърхността на Волга.

Капитанът стоеше на своето място и наблюдаваше с бинокъла си.

Наталия чу добре, когато той каза на своя помощник:

— Изглежда, че скоро ще има силна буря. А буря на Волга е нещо сто пъти по-страшно от буря по море, защото тук трябва най-внимателно да следим дълбочината.

Подир малко въздухът се разхлади и започна да духа вятър. Небето се покри с облаци, светкавици заблестяха.

В миг всичко се преобрази. Страшният ураган превърна Волга в развълнувано море.

Капитанът даваше своите заповеди. Той разпореди преди всичко да се приберат вътре заточениците, които се намираха на палубата. След това започна борбата с главните препятствия.

Но скоро стана ясно, че всичките му усилия остават напразни, понеже параходът започна силно да се клатушка. Мачтите и някои други части се счупиха и обитателите на парахода се втурнаха по палубата. Никой не слушаше заповедите на капитана.

Вълни, големи колкото цели планини, се надигаха и заливаха парахода. От долната му част започнаха да се чуват викове и писъци.

Водата вече беше нахлула вътре и окованите заточеници се мъчеха да излязат.

Моряците се насъбраха около капитана.

— Параходът потъва. Ние искаме да се спасим. Спасителните лодки ще стигнат само за нас, а за заточениците няма.

— Почакайте да се изкачат отдолу всички заточеници, тогава ще решим какво да правим със спасителните лодки. Но понеже заточениците са много повече от нас, работата е опасна.

Капитанът потъна в размисъл.

— Добре, пригответе ги!

Те се разтичаха, но в това време заточениците, които се бяха изкачили на кувертата, се нахвърлиха на спасителните лодки с радостни възклицания.

Читателите знаят, че Наталия бе излязла на кувертата и се бе подпряла на един стълб; така успя да се спаси от яростната вълна. Като хвърли поглед на парахода, през главата й премина всичко, което бе преживяла през изминалия ден. Тя мислеше за Понятовски. Що ли се бе случило с него? Дали бе на парахода, или вълните вече си играеха с него в реката?

На парахода ставаха сцени, които перото мъчно може да опише.

Наталия видя как мнозина, уверили се, че няма спасение, се хвърляха в реката, а тежките окови можеха да завлекат и най-опитния плувец на дъното на Волга.

Голямо щастие бе за Наталия, че бе излязла на кувертата, когато започваше бурята.

Но сега дойде най-ужасното. Нещо запуши, започнаха да излизат пламъци. Параходът гореше. Заточениците се мъчеха да се освободят от оковите, ала напразно. Наталия видя всичко това. Но тя трябваше да помисли и за себе си, защото гредата, за която се бе хванала, не беше сигурна. Вълните се издигаха чак над главата й и тя очакваше, че всеки момент ще я отвлекат. Вдигна глава към небето и започна да се моли. Ала, изглежда, никой не чуваше нейната молитва.

Бурята ставаше все по-силна и по-силна, вълните все по-големи и по-големи и Наталия виждаше как труповете на удавените плуваха редом с парахода. Предчувствуваше, че не й остава много да живее. Пред очите й започна да притъмнява, краката трепереха и тя едва се държеше за гредата. Съвсем изгуби сили. Но веднага забрави опасността. Стори й се, че се намира в някаква топла стая — нейната собствена. И бялата покривка я мамеше да си легне. Там беше прекрасно. Усмивка се появи на бледото й лице.

— Най-после съм спасена — шепнеше си тя и тръгна към леглото да си легне.

В този миг ръцете й изпуснаха гредата. Наталия се намери сред разярените вълни.

Мракът над Волга се разпръсна. Една ракета освети реката. Лодка плуваше по Волга, като че някаква вълшебна сила я движеше. В нея имаше петима души, облечени с гумени дрехи.

— Хвърлете мрежата — чу се гласът на коменданта. — Един труп се удари в лодката.

Хвърлиха веднага мрежата и трябваше с всички сили да я дърпат, докато я извлякоха в лодката. Едно женско тяло се намираше в нея.

— Това е жена! — извика един.

— За бога, ловът ни е чудесен!

Хората се наведоха над Наталия, защото това бе тя, завиха я с вълнено одеяло и започнаха да я разтриват.

Когато Наталия показа признаци на живот, най-старият от тях, който беше капитанът, каза:

— Жива е, обърнете лодката към брега — към дома!