Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

XIX. УБИЙСТВОТО НА ДЕТЕТО

Ашинов, заслужилият секретар на царската тайна полиция, се преоблече с дрехите, с които обикаляше и шпионираше петербургските улици.

Този довереник на Кардов знаеше много добре, че е роден джентълмен и затова именно винаги се обличаше с един стар кожух и слагаше половин цилиндър. В ръцете си държеше бамбуков бастун с метална топка. Когато се готвеше да си сложи ръкавиците, часовникът на стената започна да звъни особено.

Ашинов знаеше добре какво означава това звънене — шефът му искаше да говори с него.

Той бързо премина през няколко стаи и се спря пред една врата, на която похлопа.

Отвътре не особено приятен глас каза: „Влез!“

Ашинов влезе в стаята на шефа си.

Иван Кардов бе застанал зад една голяма зелена маса.

Ашинов схвана от пръв поглед, че днес шефът му не е в добро настроение.

— Както виждам, вие сте се приготвили за излизане — рече Кардов. — Какво ли още ще откривате? В последно време вие сте станали нехаен към службата си и аз ви казвам, че трябва да сложа друг, по-сериозен човек на вашето място.

Ашинов пребледня.

— С какво ли съм заслужил лошото разположение на шефа си? — запита Ашинов. — Доколкото си спомням, аз съм…

— Стига! — строго каза Кардов. — Запомнете добре, че аз държа само на хора, които изпълняват точно моите заповеди.

— Не съм ли изпълнявал винаги дълга си?

— Не се мъчете да ме убеждавате — прекъсна го Кардов.

— Достатъчно е да ви припомня само едно име. Иван се приближи до своя подчинен и му каза:

— Спомнете си за Владимир.

Ашинов трепна, ала след малко се изправи гордо и заяви:

— Това дете утре няма да е живо, Ваше благородие. Кардов се усмихна подигравателно.

— Благодаря ви за утешението — сърдито каза той. — Вие навярно си въобразявате, че някоя богиня ще посети детето тази вечер или пък то ще си счупи крака и ще умре.

— Няма нужда от такива случайности, Ваше благородие. Аз съм напълно убеден, че утре ще мога да ви съобщя за смъртта на детето.

— Това ми се харесва. По дяволите, Ашинов, нима не знаеш, че съществуването на това дете може да бъде фатално за нас? Една високопоставена личност желае гибелта на Владимира. Аз ви заповядах да се заемете с това, а вие и до днес не сте изпълнили заповедта ми.

Ашинов отпусна рамене.

— Добре знаете, Ваше благородие, че имам големи затруднения с това дете. То не се намира в някоя обикновена къща, а в павилиона на великия княз. Единствен великият княз отива да види детето в къщата на градинаря. То е под негова закрила.

— Обикновено е загърнат с пелерина — каза Кардов. — Той не чука на вратата, а свирва някак особено и вратата се отваря. Така ли е, Ашинов?

С един дълбок поклон секретарят скри учудването си.

— Аз смятах да ви открия това, Ваше благородие, но виждам, че ви е известно по-добре, отколкото на мене.

— Ако разчитах на вас, отдавна щях да бъда загубен!

— Къщата на градинаря тази вечер ще стане жертва на пламъците — каза Ашинов, като наблюдаваше внимателно какво впечатление ще произведе това на Кардов.

— И детето ще изгори в пламъците? — рече Кардов.

— Не, Ваше благородие, един човек ще го спаси от пожара.

— Кой е този човек? — запита Кардов.

— Хиацинта Янкович, жената на онзи пияница, който изчезна преди известно време. Тя ще умъртви детето и ще скрие трупа му, за да не го намерят.

— Кой ще подпали къщата?

— Имам свои хора за това — каза Ашинов. — Важното е утре детето да не е вече между живите.

— Това ми стига — рече Кардов. — Сега си идете, но не забравяйте утре да ми съобщите какво е станало с детето.

Ашинов се поклони и си отиде по същия път, по който бе дошъл.

Кардов го проследи с поглед, докато излезе от стаята.

— Такъв човек ми трябва. Той се плаши от дребни работи, а иначе изглежда, че е от ластик и мога да го дърпам, както си искам. Вярвам, че царят ще ми е много благодарен. Тъкмо това ми е необходимо — царят да ми е благодарен, тъй като министърът е, кажи-речи, мъртъв.

Сетне извади от джоба на горното си палто едно писмо и започна да чете:

„След дълга консултация лекарите намериха, че министърът на полицията е болен от катар на стомаха. Казаха, че ще живее още един месец. Ако се интересувате за хода на болестта, на всеки три дни искайте сведения от служителите на съответното място. Слугата ми ще чака за вашия отговор.“

Писмото не бе подписано.

— Добре е да си имаш шпионин във всяка къща. Значи катар на стомаха. Не може да се отърве от тази болест. Като го сложат в студения гроб, мястото на министъра ще е свободно. Веднъж да стана министър, цялото земно щастие ще е в ръцете ми.

Тогава и жената, която любя като луд, ще стане моя. Тогава Феодора не ще се поколебае да ми стане жена.

Той млъкна — на вратата се потропа.

Един чиновник влезе и каза, че някаква жена желае да говори с него.

— Не си ли каза името? — попита Кардов.

— В случай че не я приемете, тя ми даде това писмо. Кардов отвори писмото и намери визитната й картичка. На нея бе написано Феодора Бояновска.

— Доведи госпожата веднага! — каза Кардов и когато чиновникът се отдалечи, той почна да се разхожда нагоре-надолу из стаята.

„Феодора трябва да идва по много важна работа. Ето я.“ Кардов я посрещна, хвана я за ръката и я целуна.

— Наистина ли идвате при мене? Не се надявах на такова щастие днес.

— Вие не знаете колко се измъчих, докато се реша да дойда тук! Трябваше да дойда самичка, тъй като не бе възможно да кажа всичко с писмото.

— Значи толкова е важно това, което ще ми кажете?

— Такова важно нещо не сте чували от устата ми досега. Зная една тайна, ако ви я кажа, императорът ще може да спи спокойно и денем, и нощем. Аз съм в състояние да възвърна спокойствието и сигурността му. Знам мястото, където нихилистите правят събранията си.

Кардов се изненада.

— Феодора — каза той и взе разтреперан ръката й, — ако не ме лъжете и ако можете да докажете това с факти, тогава нашето щастие е сигурно. Не, не, не мога да повярвам.

Феодора сви рамене.

— Вие се учудвате, любезни ми Кардов, но това е истина. Една красива жена може да узнае повече от хиляди полицаи.

— Не ме измъчвайте повече. Разкажете ми всичко, което знаете.

— Чакайте, господине, работата не е дошла дотам — каза Феодора. — Преди да се продаде стоката, се определя цената. Какво мислите, колко коства това, което ще ви кажа?

Кардов не отговори веднага. Той поглади брадата си с ръка, което показваше, че желае да помисли.

— Навярно полицията ще ви плати дълговете.

— Дълговете ми? Какво знаете за тях?

— Че дължите повече от 100 000 рубли. Това го знаех добре. Той отиде до една маса и извади нашарен с цифри лист.

— Ако погледнете само този лист, ще разберете, че никой баща не е записвал така щателно дълговете на сина си, както полицията — вашите. Кажете ми тайната и аз още по обяд ще изпратя разписките ви.

— Добре; съгласна съм, но искам още нещо от полицията. Императорът да ми подари Вилата на духовете, която е собственост на милионера Ягодкин. Смятах да я купя сега. Тя струва много евтино, само 20000 рубли. Удобна е и за работата ми. Ако полицията заплати и това, ще кажа всичко. Е, слушайте тогава: нихилистите се събират в къщата на Абрахам Марголински в определено време. Той се преструва, че помага на полицията, а всъщност помага на нихилистите.

— Клетникът — каза Кардов, — това ще му изяде главата.

— Водач на нихилистите е Михаил Бакунин, който е в Петербург.

— Не може да бъде! — възкликна Кардов. — Полицията следи щателно стъпките му и е сигурна, че той не е в Русия.

— Аз ще ви кажа, че чиновниците ви нищо не знаят. Бакунин се намира в Петербург, а също и Хуго фон Пал.

— Във ваше лице, Феодора, винаги съм виждал една много умна жена, но този път не сте добре осведомена. Откъде научихте това? Кой ви го каза?

— Човекът, който ми го каза, е нихилист. Името му не е важно, той бе влязъл в стаята ми, за да ме убие.

— Да ви убие? Как успяхте да се отървете?

— Красотата ми го е заслепила и когато вдигна ръка, трепна и ножът падна на пода.

— Бих искал да видя този човек и да поприказвам с него.

— Това може да се уреди. Той е твърде честен човек и би бил полезен на полицията, ако му дадете служба, разбира се. Не тука, а в някое далечно място.

— Изглежда, се интересувате от този човек, Феодоро?

— Пак започвате да ревнувате.

— Нямам ли право на това? Известно ви е, че за вас се трудя и ще работя, докато стана министър.

— Кой знае колко много време ще мине — каза Феодора.

— Няма да е дълго, Феодоро. И когато се сбъдне, ще бъдеш само моя.

— Възможно е да очаквам някой княз — рече тя кокетно. Кардов се стресна, взе я за ръка и каза:

— Аз мисля, че съм достоен и за княз, дай ми само време. И княз ще бъда! — заяви Кардов. Веждите му се свиха, тъй че на челото му се показа една бръчка, и очите му светнаха.

Ето това е най-новият знак; само онези имат такъв знак, които не се страхуват нито от кръв, нито от убийство, за да постигнат своята цел.

След два дни великият княз Константин трябваше да замине по служба и щеше да се бави няколко седмици.

Като гръм от ясно небе дойде тази царска заповед. Въпреки че като адмирал бе свикнал да се отдалечава по служба от Петербург, този път заповедта му бе неприятна.

Беше му много криво да се отдели от младата си жена, тъй като от ден на ден все повече я обичаше. Той се опита да помоли царя да отмени заповедта, но Александър II не искаше и да знае, тъй че на Константин не му оставаше нищо друго, освен да се прости с Хела и да замине.

Тази първа раздяла бе тежка за младата княгиня.

Цялото изражение на лицето й показваше мъката й.

Константин отдаваше това отчаяние на раздялата. Той не искаше да й каже тайната, прегърна я и замина.

Няколко минути младата жена стоя в това положение, след това отиде в стаята си, хвърли се на кревата и заплака горчиво.

— Всичко е свършено! Аз нямам сила да призная вината си, сега ще се случи най-ужасното.

Тя се каеше, че бе съобщила на царя за детето.

— Сега вече е късно, царят е заповядал да премахнат детето. Това бе същият ден, когато Ашинов уверяваше Кардов, че ще открадне Владимир. Тази вечер Хела си легна рано, но не можа да заспи. Тя скочи изведнъж от леглото си и започна да се облича.

— Сега зная какво трябва да правя — каза тя. — Ще пиша писмо на Константин и ще му обясня всичко. Като научи за това, той може би ще спаси детето.

Тя седна веднага да пише.

От очите й теч аха сълзи, които показваха колко мъчно й бе да признае вината си.

Изведнъж се дръпна и изпусна перото. Какво стана? Някакъв вик се чу в градината, червено-жълта светлина озари стаята й.

Викове за помощ и страшни възклицания отекнаха. Тя изтича до прозореца.

Извика и падна.

Това, което видя, бе страшно. От къщата на градинаря изригваха пламъци.

— Павилионът в градината гори! — извика Хела и изтича по стълбите.

Всички слуги бяха станали и тихо гледаха как госпожата тича към пожара.

Единствената й мисъл бе, че Владимир е в павилиона. Взе от масата една кесия, пълна със злато, стори го по-скоро машинално, отколкото с някаква цел.

Смяташе, че парите може да й потрябват, затова държеше кесията над главата си.

— Има едно дете в тази къща и който го спаси, ще получи тази кесия.

Виковете бяха толкова силни, че никой не можа да я чуе. Тя извика още веднъж колкото й глас държи:

— Хора, елате! Кой иска да получи тази кесия? Много хора погледнаха кесията.

— В тази къща има едно дете — каза Хела. — Навярно са забравили да го изнесат. Кой от вас иска да влезе и да спаси детето?

Никой не се осмеляваше да направи това. Пожарът бе страшен. Къщата гореше отвсякъде.

Хела извика още веднъж и един глас се обади:

— Който се осмели да влезе в къщата, ще загине.

— Тогава детето трябва да загине — извика Хела.

— Бог да помисли за него — рече някой.

Княгинята се обърна, за да види кой говори. Видя жената на градинаря, която със сключени ръце гледаше към небето.

— Госпожо, на вас е било поверено детето — извика княгинята. — И от вас ще искат да знаят къде сте го оставили. Не беше ли първата ви мисъл да го спасите?

Жената на градинаря коленичи пред княгинята и каза с жален глас:

— Повярвайте ми, в името на Бога ви се кълна, че за мен и за мъжа ми животът на детето беше по-скъп от нашия.

— Уверения не са ми нужни. Къде е детето? Кажете!

— В леглото си беше и спеше, когато пожарът обхвана къщата от всички страни. Завтекох се веднага в стаята, където беше детето, но не го намерих там.

Учудена, княгинята впери поглед в жената и се увери, че тя говори истината.

Чу се пращене и в същия миг, когато тя се обърна, покривът падна.

— Свършено е всичко — каза тя и се завърна в двореца. Като пристигна в стаята си, прегледа писмото, което беше започнала да пише.

— Константине, сега не трябва да знаеш какво е станало с детето. Ах, аз сгреших много, че съобщих на царя. Константине, Константине, не мога вече да те гледам свободно в очите, не мога да се наслаждавам на радостите на живота. Мисълта за детето непрестанно ще ме измъчва: пред очите ми ще бъде пожарът, ръчичките, които се подават от него, и виковете — ах, спаси ме, Всевишни! Боже! Помощ, помощ, спасете ме, помощ!

Със страшен писък тя изтича към звънеца и започна да дърпа шнура. Закри лицето си с ръце, сякаш не искаше да гледа нищо.

— Какво се е случило, Ваше Величество? Чухме, че викате — каза влязлата придворна дама. — Боже, що е това? Великата княгиня лежи на пода.

Като видя придворната дама, великата княгиня се надигна полека. Беше бледа като мрамор: очите й блуждаеха безизразно, устните се движеха, като че говореше на себе си.

Като я видяха в това положение, придворната дама и прислугата останаха много зачудени. Дамата каза тихо:

— Изглежда, че Ваше величество е болна.

А после се обърна към една от прислужниците и й каза да повика лекаря. В този миг княгинята хвана ръката на придворната дама и я заведе в един ъгъл на стаята.

— Мила моя, как се казвахте… Не мога да си спомня името ви — каза тя тихо. — Пригответе пътническия куфар, защото ще трябва да заминем.

— Да заминем! — каза придворната дама. — Но закъде? Че какво ще каже Негово величество великият княз?

Като чу името на великия княз, клетницата цяла потрепера.

— Той нищо не трябва да знае. Аз трябва да бягам, и то бързо, много бързо, защото иначе ще ме изправят пред съда.

— Пред съд? — повтори придворната дама. — Ваше височество пред съд? Вие, най-милото същество, което на всички прави добрини?

Великата княгиня кършеше ръце.

— Да, аз убих детето, аз съм загубена, ако той узнае това. Придворната дама не знаеше какво да й отговори.

— Дайте стълбата, аз ще го спася. Пуснете ме! То е негово дете, то е Романовец. — И в миг, без някой да може да я задържи, тя се втурна към прозореца и се опита да го отвори.

За щастие в стаята влезе дворцовият лекар и разбра веднага какво се е случило. Той хвана великата княгиня за ръката и я отведе в стаята. Искаше да я сложи на леглото, но тя се противеше и се мъчеше да се изтръгне от ръцете му.

— Пламъците ще задушат детето… аз трябва да го спася… после, после, стой мирно, не плачи, аз ще те заведа в милото си отечество — в Гърция. Там ще си играеш по полето. Ах, палачът му слага въжето около врата. Ще ме удавиш, Константине, татко… майко… царят заповяда.

Бълнуването й премина и тя се успокои. Придворният лекар тъжно се обърна към влезлия в стаята дворцов управител и му каза:

— Станалото — станало. Телеграфирайте на великия княз, че съпругата му е полудяла!

А сега нека се върнем малко назад — преди пожарът да разруши целия дворец на великия княз.

В къщата на градинаря Стефанович лампите бяха изгасени.

Малкият Владимир лежеше в леглото си, но не беше заспал. Играеше си с малкото кръстче, което висеше на лъскавата верижка.

Детето нямаше представа каква е стойността на тази скъпоценност, повече го занимаваше блясъкът на диамантите. То ги беше сграбчило с две ръце, като че се страхуваше да не би някой да му ги отнеме. То веднага си спомни, че оня горд и хубав човек, който всяка вечер по това време идваше да си играе с него, вече две вечери го нямаше.

„Татко — шепнеше то, — мили татко, къде си?“

Детето несъзнателно обикна този човек като свой баща и така го назоваваше.

Изведнъж то се стресна.

Пушек изпълни цялата стая и детето започна да се задушава. Сред пушека малкият Владимир видя един черен призрак с отвратително лице, който се приближаваше към него.

— Ела, миличко, ела с мен, аз ще те взема със себе си и ще ти дам сладкиши и бонбони.

Уплашен, малкият Владимир се скри под завивката. Жената се приближи до леглото, вдигна завивката и взе детето, което се пазеше и тихичко плачеше.

— Не плачи, детенце, аз съм добра жена и много те обичам. Не си ли спомняш, че сме стари приятели?

Това бе Хиацинта Янкович.

Като го притискаше в прегръдките си, тя тичаше. За да не крещи детето, бе запушила устата му с престилката си.

Тя избираше тихи улици и гледаше час по скоро да пристигне в дома си, за да скрие добре жертвата си.

Беше вече късно вечерта, но гърбавата Петровна, която стоеше на прага, я причакваше.

— По дяволите, страхувам се да не ме види! — рече тя. Петровна й каза добър вечер и тя й отговори.

— Да ви благослови Бог, драга Петровна, сторете ми път да мина. Нося една голяма риба в престилката си.

Петровна не бе склонна да разговаря с тази отвратителна жена, затова свърна, за да си влезе в стаята, но в същия миг повдигна глава.

Сподавен тих гласец достигна до ушите й. Той идеше от престилката на Янкович.

Преди Петровна да успее да я попита нещо, онази изтича, като че някой я гони. Влезе в стаята и започна безмилостно да бие малкия Владимир.

Едва когато детето престана да дава всякакви признаци на живот, тя спря да го бие и го изрита в един ъгъл на стаята.

— Като риба, ха, ха — кикотеше се тя. След това намери ракиеното шише и започна да пие до забрава. Не след дълго я налегна сън.

Измина доста време, докато изтрезнее.

Вече се разсъмваше, когато тя стана от стола си.

— Вече мина доста време — каза тя. — Трябва да гледам своята работа. Хей, момче, къде си се скрило?

Малкият Владимир лежеше до огнището. Тя взе една тухла от огнището, приближи до Владимира и му каза:

— Ти не трябва да се показваш, защото тази тухла ще я обеся на врата ти.

След това излезе от стаята. На стълбите беше тъмно, но за да не я забележат, не взе свещ. Пътната врата беше само притворена. Тя сграбчи детето и изтича на улицата.

Сняг се трупаше по улиците, а вятърът непрекъснато свиреше. И в такова лошо време тази ужасна жена не се подвоуми да тръгне.

— Тази нощ сякаш е отредена за убийство — каза тя. — Дали е лошо или добро времето, за теб, дете, е все едно. Ти ще отидеш в Нева и там ще си останеш, а пък аз се оплаквам от времето, защото ще трябва да се връщам. Не всекиму върви като на тебе, детето ми.

— Хей, старо, ти накъде с това дете? — попита един минувач. Пред нея застана призрак с висок цилиндър на главата.

Тази среща никак не се понрави на старата и затова тя остро му отвърна:

— Твоя работа ли е какво върша и къде отивам, палячо такъв! И ти си един от онези, които убиха мъжа ми.

— Убил съм мъжа ти! — викна той учуден. — Нима още не са го намерили? Тогава трябва да е бил пиян и някой го е бутнал в Нева.

— Аз по-добре зная какво е станало с него. Какво ли ми дрънкаш, върви си по пътя. Хайде сбогом!

Тя понечи да тръгне, но той я спря.

— Какво ще правиш с това дете? Тя не можеше да не отговори.

— Болно е, нося го на лекар — продума най-сетне.

— Тогава ти желая успех.

След няколко минути тя се намери до един малък мост на Нева.

Никой нямаше наоколо.

— Тъкмо такова място търся — каза си тя. — Тук ще го хвърля.

Наведе се от моста и започна да гледа водното огледало. Повърхността на водата бе покрита с ледена кора.

— Като хвърля детето, ледът ще се счупи. Пък и да не се счупи, детето пак ще се убие. Затова напред, дете, ти трябва да паднеш долу, а аз след това ще имам 100 рубли в джоба си.

Тя постави на парапета детето, което — било от страх, било от студ — цяло трепереше.

Огледа се още един път наоколо да не би някой да я види и само след миг детето щеше да бъде в реката.

Само всемогъщият Бог можеше да й попречи да извърши това ужасно дело.

Тя отдръпна ръце от детето.

Децата имат ангели-хранители.

Къде е твоят ангел-хранител, клети Владимире, защо не разпери крилата си да те спаси?