Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (106)

CVIII. НЕИЗПЪЛНИЛ ДАДЕНАТА ДУМА

Един ден, когато Владимир излизаше от замъка си, един човек с побеляла глава го посрещна на вратата. Той имаше на врата си окачена табла, на която бяха наредени разни кърпи, кутии, огледала.

Когато забеляза, че Владимир излиза, приближи се до него и с един смел тон, присъщ на евреите, му предложи да си купи нещо. После поиска чаша вода, тъй като бил много жаден.

Владимир влезе в замъка. Същото стори и старецът. Владимир поръча да му донесат вода. Когато се обърна към търговеца, той се бе променил, бе станал съвсем друг.

— Какво виждам? Ти не си бил такъв, какъвто те мислех. Да не искаш да се шегуваш?

— Да — каза търговецът с ясен глас, — аз не съм търговец, но също и не искам да се шегувам с тебе. Дойдох да ти кажа много важни неща. Имам, Владимире, да ти предам някои поръчки от Петербург. Преди да почнем да говорим, нека влезем в някоя стая, където ще можем свободно да си приказваме.

Владимир погледна още веднъж непознатия и го покани да идат в друга стая. Там непознатият махна фалшивата си брада и старата шапка от главата си и Владимир видя Познато лице.

— Ти ли си това, Бакунин? — извика Владимир учуден, като че не искаше да повярва, че пред него стоеше доброжелателят му, верният му другар.

— Да, аз съм, Владимире! Нося ти много поздрави от майка ти и от леля ти Наталия. Те очакват да те видят скоро в Петербург.

Владимир въздъхна печално.

— Не отваряй, Бакунин, раните ми, които не са още излекувани! Мене ми е много мъчно, че съм заточеник. Аз копнея за свобода и за простор. Всичко тука ми припомня за заточението ми!

— Затова и дойдох при тебе. Дойдох да ти спомня, че си заточеник, да ти разкажа за свободата и за свободния живот, който е идеал на всеки руснак. Аз дойдох да ти съобщя, Владимире, чети си задължен да работиш заедно с тези, които се стремят да извоюват тази свобода. Тези хора, Владимире, са нихилистите. Те те очакват с голямо нетърпение и възлагат големи надежди на тебе. Ти трябва да бъдеш техният предводител. На тебе принадлежи руската корона, защото твоето потекло е оттам! Императорът не желае да ти признае това право, но ние, нихилистите, ще се мъчим да сполучим.

— Какво говориш, Бакунин? Какво искаш да кажеш с това?

— Мисля, че говоря много ясно, за да ме разбереш. Нека ти кажа всичко накъсо. Нихилистите готвят нов атентат против царя. Този път ще внимаваме да не изпуснем жертвата. Давам ти честната си дума, че цар Александър този път ще умре! Щом веднъж той се премахне, тогава ти ще бъдеш нашият цар. Сега искам да ми обещаеш, че щом те повикаме, ще дойдеш веднага в Петербург.

През цялото време Владимир мълчеше, само гледаше Бакунин.

— Не, ти се мамиш, Бакунин, като мислиш, че аз съм между убийците на императора. Аз като войник се заклех, че ще бъда верен на царя и ще опазя клетвата си. Ако мислиш противното, Бакунин, ти се мамиш.

Бакунин бе изненадан от този решителен отговор. Той мислеше, че дългата самота в Сибир е променила Владимир и беше уверен, че при първо повикване той ще бъде готов да им услужи. Не предполагаше, че е Привърженик на короната.

— Затова ли дойдох от толкова далеч, за да чуя такъв отговор? Затова ли се трудих 15 години да създам един човек, чиято сила ще бъде в полза за осъществяването на светата идея! Не разбираш ли, че най-голямото желание на нашия народ е свободата? У нас свободата е потъпкана, тя е потъпкана също и от Александър II, затова и той трябва да загине. Питам те още веднъж, Владимире, ще дойдеш ли с мене или предпочиташ да умреш като сибирски заточеник?

— Предпочитам да умра като заточеник, отколкото да стана убиец…

— Тогава прощавай — каза Бакунин и като тури на главата си мръсния калпак и фалшивата брада, излезе от стаята.

Владимир започна да крачи разтревожен. Животът на царя й на баща му се намираха в опасност! Какво можеше да стори той?… Искаше му се да остане сам, за да обмисли какво да прави. След малко той излезе от стаята си и тръгна по пътя за една градина близо до Красноярск. Влезе в градината и седна на една пейка. Ветрецът леко подухваше младите листа на зелените дървета над главата му.

„Боже, Боже, научи ме какво да правя? Трябва ли да стоя, когато животът на императора е застрашен? Не, ще трябва да предотвратя това убийство. Но как, без да сторя зло на приятеля си Бакунин? Не остава друго, освен да кажа лично на императора:

«Ваше Величество, против вас се готви атентат! Нихилистите се тъкмят при пръв случай да ви убият.» Тогава императорът ще вземе мерки да не падне в ръцете им. Също ще припомня на приятелите си и те овреме да избягат в Америка. Това ще е най-разумното!?“

Очите на Владимир грейнаха от радост. Той не мислеше за мъчнотиите, които щяха да му се изпречат на пътя — беше млад и затова имаше сила да ги преодолее.

„Сега — на път! Бакунин е още в Сибир, аз трябва да стигна преди него в Петербург.“

Той се запъти към къщата си. На стълбите се спря. Една тъмна мисъл му дойде наум! Той беше дал честната си дума на великия княз, че не ще напусне без негово позволение Сибир.

„Аз трябва да удържа на думата си! Но какво мога да направя? Ще трябва да наруша честната си дума. Ще бъда презрян за това и от баща ми. Все пак един човешки живот е по-важен, отколкото дадената дума. Утре ще замина и ако ме презрат за неудържаната ми дума, аз ще се утешавам с това, че съм спасил живота на царя.“