Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (16)

XVI. ОТМЪСТИТЕЛЯТ

Като напусна къщата на магьосницата, Феодора измина няколко пресечки и спря на един ъгъл, където я чакаше файтон. Феодора не бе пожелала да го остави пред къщата на врачката, за да не бъде забелязана. Не искаше дори файтонджията да знае къде отива.

Като се качи на тройката, тя се облегна на възглавниците и каза на файтонджията да я закара у Абрахам Марголински.

Файтонът бързо потегли и скоро спря пред чайната на Абрахам.

Феодора нямаше защо да се крие, тъй като желаеше да купи къща от Абрахам. Нейната къща й напомняше за Бояновски и за майка му, та искаше да се махне оттам, за да не я гризе съвестта. Тя искаше да си купи своя къща и да си я нареди както й харесва.

„Моят дом е моята крепост, казва англичанинът. Аз искам да се укрепя, та да не може врагът да ме нападне. — Така си мислеше Феодора, когато влезе в градината на Абрахам. — Самият Кардов ме убеждава да си купя една вила, за да не ме подозират, че съм във връзки с полицията, като живея винаги в града. Тайната полиция ще ми даде нужните пари. Аз имам отровата и ще премахна оная жена, която така мразя и която е тъй опасна за мене. Само майката на Бояновски знае, че аз съм предала мъжа си на полицията. Тази отрова ще й затвори завинаги устата. След като сторя това, ще закопая тялото й в зимника. Първо ще я закопая и тогава ще напусна тази къща.“

Като си мислеше така, тя се изкачи по стълбите и почука на една врата.

Някакъв младеж отвори вратата. Той погледна учудено Феодора с големите си черни очи.

— Какво желае, уважаемата госпожа? — попита той.

— Искам да говоря с господин Абрахам Марголински — отговори Феодора, която забеляза впечатлението, което направи на момчето. — Но преди всичко бъдете кавалер и не ме дръжте пред полуотворената врата.

Исидор, който не умееше да се държи в обществото, тъй като не ходеше никъде, се извини и помоли госпожата да влезе в стаята. Феодора седна на едно канапе, върху което имаше възглавничка.

— Веднага ще повикам вуйчо си — рече Исидор, но не се помръдна от мястото си: гледаше захласнато хубавата жена.

Бояновска забеляза това и го попита:

— Вие ли сте племенникът на Абрахам Марголински?

— Да, госпожо. Син съм на починалата му сестра.

— Добре, аз бих желала да купя една къща от вуйчо ви. Може би вие познавате неговата търговия?

— Не, аз мразя търговията.

— Как така, възможно, ли е евреин да не се занимава с търговия? Тогава с какво се занимавате?

— Това няма да мога да ви обясня с две думи. Интересува ме всеки просяк, когото срещна на пътя, всеки осъден затворник, когото видя. Най-сетне ме интересува царският папагал и аз бих искал да зная дали като са го научили да яде захар, са го научили да казва: „Сибир е хубава земя, батюшка.“ Феодора учудено вдигна поглед и рече:

— Не разбирам това, което казахте, но ми е ясно, че вие не сте обикновен човек. Аз мисля, че ако имаше кой да ви протежира, щяхте да стигнете далече.

— Аз винаги съм мечтал за слава и блясък — отговори Исидор, — но вуйчо ми намира, че първата длъжност на всеки е да се грижи за стомаха си.

— Нима не искате да се махнете оттук?

— На драго сърце, почитаема госпожо, но е много мъчно да се измъкна от примката, в която съм хванат по рождение.

— Да, разбирам, но и вие трябва да разберете, че острият нож може да разсече всички пречки.

— Да, но кой ще го стори с такава готовност?

— Аз! — извика Феодора и стана от стола.

— Какво говорите, многоуважаема госпожо? Вие искате да ми помогнете?

— О, аз на драго сърце се занимавам с откриване на таланти. Имам хора с положение, които ми помагат в това. О, повярвайте, силата ми е голяма.

— А как е името на моята благодетелка и къде ще я търся?

— Потърсете ме в моя дворец. Лесно ще ме намерите, като ви кажа името си. Аз съм Феодора Бояновска!

— Феодора Бояновска? — извика учудено Исидор.

Той стоеше пред жената, която трябваше да убие по решение на нихилистите.

Тази хубава жена нямаше да живее и един месец; ножът, който щеше да прободе гърдите й, вече висеше над нея.

Исидор едва стоеше на крака. Той знаеше, че трябва да изпълни присъдата.

— Защо се ужасихте така? Нима толкова лоши неща сте слушали за мен, та така се стреснахте от името ми?

Исидор обмисляше някакъв отговор, за да се оправдае.

— Извинете ме, но аз толкова много съм слушал за вашата хубост, че копнеех да ви видя. И ето, желанието ми се изпълни, вие сте пред мене и аз мога да ви гледам.

Феодора подаде грациозно ръка.

— Доколкото вашето бъдеще зависи от мене, то отсега мога да ви кажа, че няма да е лошо.

В коридора се чуха стъпки.

— Вуйчо ми иде — каза Исидор.

— Утре ви чакам — отвърна тихо Феодора.

Вратата се отвори и Марголински се показа заедно с жена си.

Марголински даде знак на жена си и на Исидор да се отдалечат.

Скъперникът веднага разбра, че тук ще има голяма печалба.

Когато останаха сами, Феодора седна на един стол, Абрахам седна срещу нея и кръстоса крака. Той я изгледа доста дръзко и попита какво желае.

— Вероятно на госпожата са нужни пари?

— Не, не ми трябва нито злато, нито сребро, нито пък книжни пари, а камъни…

— Камъни ли ви трябват? Как да ви разбирам? — отговори той. — Аз не продавам камъни.

— Камъни, които с помощта на човешки ръце са съградени така, че образуват цяла пирамида. С две думи аз искам да купя една къща от вас.

— Значи къща ви трябва? Че така ми кажете. Как искате да изглежда тази къща? — каза той и лукаво погледна Феодора.

— Нужен ми е един палат извън града, на брега на Нева или да не е далеч от парка и да е съвсем усамотен.

— Така? Аз зная такъв палат. Като по поръчка е. Няма по-хубав от него в света. Лошото е, че името му е грозно.

— Грозно име? Как се казва? — попита любопитно Феодора.

— Къща на духовете.

— Къща на духовете — засмя се тя. — Това е име от приказките.

— Да, за учените хора, разбира се, няма дукове. Затова можете да го купите — каза радостно Марголински, като видя, че Феодора не вярва в духове. — Като знаете какво се разправя за къщата, сигурно ще се сетите, че можете да я купите на ниска цена. Помислете си: за двадесет хиляди, и то на брега на Нева.

— Двадесет хиляди рубли! — каза Феодора и просто не повярва. — В Петербург за тези пари не може да се купи и една колиба, камо ли палат. Кой е притежателят на този палат? — попита тя.

— Доста заможен човек е. Казва се Ягодкин.

— Ах, Ягодкин, железният цар. Аз го познавам. С него повече от сто пъти съм се срещала. Ако той наистина продава този палат за такава нищожна цена, сигурно си има причина, защото този човек не си хвърля току-така парите.

— Най-добре ще е вие да поговорите с него. А сега мога ли да ви съпроводя?

Тя обаче съумя да отхвърли набързо това предложение, като обясни, че не желае да се движи по улиците с Марголински.

— Имам да правя и някои покупки в града.

Извади от джоба си малкия, украсен с брилянти часовник и каза:

— Точно в 12 часа ще бъда в къщата на милионера. Надявам се да ви сваря там.

— Абрахам е точен — рече твърдо Марголински. — Ще ви чакам в коридора заедно с Ягодкин.

Феодора се сбогува с Абрахам, слезе долу и се качи в чакащата я тройка. Тройката потегли, а от втория етаж на къщата през вдигнатите завеси на прозорците я следяха две огнени очи. Това бяха очите на отмъстителя.

Милионерът Ягодкин привършваше закуската си. Изпи една чаша шампанско и избърса устните си с бяла чиста кърпичка.

Стана полека от богатата трапеза и като сложи ръце на кръста, започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята.

Ягодкин не беше на повече от 50 години, а изглеждаше като старец! Тези разходки из стаята бяха най-сигурният знак, че милионерът е неразположен. Навярно имаше някаква причина за това.

— Той сигурно се е излъгал — шепнеше Ягодкин. — Навярно се е припознал, но все пак аз трябва да се уверя, да се уверя, макар че това ще ми струва скъпо. Иска ми се да попитам стареца още веднъж.

Той натисна звънеца с всичка сила. Влезе портиерът.

— Идете долу и помолете да дойде Пристов.

След малко в стаята влезе един много висок човек, който се поклони дълбоко на шефа си.

— Преди малко вие казахте нещо, което не ми излиза из главата — каза Ягодкин. — Разкажете ми кой беше този човек, когото сте видели пред къщата ни?

Преди Пристов да отговори, Ягодкин продължи:

— Не е нужно да ви напомням, че вие сте у дома вече четирийсет години. Моля да ми кажете истината, без да я преувеличавате. Та кажете, кого видяхте вчера?

— Аз видях вашия брат, господин Ягодкин. Заклевам се, това беше той.

— Не ми се иска да вярвам, че е бил той, тъй като чух, че се е поминал.

— Възможно е да е била сянката му, тъй като аз добре го познавам и не може да съм се измамил.

— С какви дрехи беше? Пристов вдигна рамене.

— Като че ли със сюртук — каза той. — Дрехите му бяха доста извехтели.

— Не мислите ли, че брат ми е просил?

— Човек, когато проси, господин Ягодкин, не казва нищо.

— Нима той не каза нищо? — запита Ягодкин. — Разправете какво точно каза, но тихо, да не чуе някой.

Старецът се двоумеше, но после твърдо заяви:

— Щом искате да знаете, ще ви го кажа така, че никой да не чуе, защото не е много хубаво. Като ме видя, той ме позна и рече: „Какво ти плащат, Пристов, за лъжливата клетва? Много здраве на брат ми и му кажи, че тази къща, която е съградил с лъжливи клетви, един ден ще се събори.“

Милионерът се намръщи, сбърчи вежди, стисна ръце, очите му светнаха.

— Ако това куче продължава да говори така, ще му дам да разбере. Нека докаже това. Искаш ли да напиша заявление, Пристов? Той ще бъде строго наказан, ако не докаже думите си пред съда.

Ако Ягодкин бе видял подигравателната усмивка на Пристов, щеше да се уплаши.

— Стойте! — каза Ягодкин. — Какво ли ще му стане, ако излежи няколко месеца в затвора за обида? С това ще опетня само името си, и то сега, когато искам да оженя дъщеря си.

— Такъв процес няма да е много приятен — каза Пристов. — Госпожицата не може да се гордее със своя чичо. Ще позволите ли, господарю, да ви попитам избрали ли сте годеник за дъщеря ви?

— Не съм го намерил още и да си кажа право, тежко ми е да я оженя за когото и да е. Той трябва да е известен човек и достоен за нея — такъв искам да бъде. — Вас ви е известно, Пристов — рече Ягодкин и постави доверчиво ръка на рамото му, — че с голям труд съм спечелил милионите си. За какво съм го направил? Защо денем и нощем съм работил и защо сега хиляди хора ме проклинат? За кого направих всичко, ако не за Клариса? Колко много я обичам, това знаете, Пристов. Треперех при мисълта, че моята Клариса може да заболее и да умре; когато я прегръщам, разбирам, че ненапразно съм се трудил толкова, че с моите милиони трябва да постигна една висока цел: да създам щастие на Клариса.

— Свята идея, господин Ягодкин — каза Пристов, — бих искал целият Петербург да чуе това, тогава нямаше да приказват за вас, че сте…

— Какво искате да кажете? Смятат ме за пестелив, за скъперник! Знам, че всички ме имат за такъв. Разбира се, аз не съм чак толкова глупав, че да пръскам парите си и да ги хвърлям през прозорците. Имам си цел. За в бъдеще ще продължавам същото, нека си приказват хората каквото си искат. Часовникът удари дванадесет.

— Време е вече за посетители, часът е дванадесет — каза Ягодкин. — Вървете си по работа и никому нищо не казвайте за брата ми. Предполагам, че никой нищо не ще узнае.

— На мене можете да разчитате напълно — отговори Пристов официално. — Приемете моите благодарности.

— Благодарности! Защо? Пристов се засмя иронично.

— Не казахте ли преди малко, че ще увеличите заплатата ми с 300 рубли? Това е чудесно и прекрасно, господин Ягодкин, и аз не зная как да ви изразя моята признателност.

Ягодкин разбра нахалството на този човек, но не можеше да му откаже заради направената услуга и му обеща да повиши заплатата му.

Той кимна с глава и даде знак на Пристов да излезе. Сетне се погледна бързо в огледалото и като се увери, че сърдитият вид е изчезнал от лицето му, влезе в другата стая. Седна пред една маса и започна да преглежда визитните картички, които слугата беше донесъл преди малко.

Погледът му се спря на една картичка, на която бе написано: „Феодора Бояновска“.

— В салона ме очаква най-красивата жена на Петербург — каза Ягодкин, като оправи добре очилата на кривия си нос. — Ще видим какво означава всичко това.

Той натисна електрическия звънец и каза да влезе госпожа Бояновска.

След малко вратата се отвори и се появи госпожа Бояновска.

Марголински я следваше.

Ягодкин се приближи галантно до нея, взе учтиво ръката й и я целуна.

— Много се радвам да ви видя, почитаема госпожо; по-голяма чест от тази не съм имал: вие лично да посетите моите салони.

— Много сте любезен, господин Ягодкин — рече красивата вдовица. — Вашата къща е наредена, като че ще посрещате царицата.

— Това е вярно — каза Ягодкин, — тъй като между стените й се намира царицата на красотата.

Той погледна красивата жена.

От пръв поглед всеки психолог би разбрал как страстно се вълнуваха гърдите на милионера, когато гледаше Феодора.

Феодора седна на канапето. След това се появи и прегърбеният Марголински.

Лицето на милионера се намръщи, като видя тази „стипца“.

Марголински се поклони дълбоко, а Ягодкин го посрещна студено с думите:

— Вие тук? Как сте се решили да дойдете, щом никой не ви е поканил? Вървете си или ще накарам слугата да ви изпъди!

Това никак не уплаши евреина, той потри ръце и каза:

— Заповядайте да ме изпъдят, но в същото време разпоредете да ме спрат на стълбите, защото след четвърт час ще трябва да ме върнете обратно, тъй като ще ви бъда много нужен.

Ягодкин го гледаше и мълчеше. Той не можеше да разбере значението на думите му.

— Оставете го — каза Феодора. — Той е посредникът в една сделка, която ще направим сега. Имам желание да купя една къща от вас.

Тогава Абрахам стана и започна да разправя на Ягодкин цялата работа. Докато той разправяше, Ягодкин бе много замислен.

— Значи вие искате да купите „Къщата на духовете“? Наистина това е добър избор, ако не сте суеверна и не се страхувате от духове.

— Аз съм любопитна и искам да зная защо наричате тази вила така. Не вярвам в духове — рече Феодора.

— Затова ще ви разкажа — отговори Ягодкин и седна срещу Феодора. — Дълга е тази история… Слепият случай, признавам, така е наредил тези странни неща, че и аз като умен човек не зная какво да кажа.

Тази вила е била построена от някакъв английски лорд, който се запознал тук с една актриса и се влюбил до уши. Била италианка, артистка, известна под името синьора Аделина. Тя не само била хубава, но и маниерите й на сцената били прекрасни, както и изящната й снага — изобщо нейната красота обайвала всеки, който я видел.

Обожаваше я цял свят, но никой не можеше да се похвали, че е бил удостоен от нея поне с един мил поглед. Посещения Аделина не приемала, но казваха, че някаква загърната с черна наметка фигура обикаляла около къщата й. Този нощен обожател, облечен с женски дрехи, както твърдяха, успял да завладее сърцето на Аделина. Ала и това не можеше да се докаже. Неколцина веселяци се хванали на бас, че ще отгатнат тази гатанка.

Нападнали непознатия, когато излизал от къщата на Аделина, и останали удивени, когато забелязали, че това всъщност е една стара жена.

Половин година след тази случка се появил някакъв си лорд Дъглас — един от най-богатите аристократи на Англия, който пилеел парите с шепи.

Видял той Аделина и още от пръв поглед я харесал.

Тя отначало го отблъснала, но той бил упорит: умеел винаги да обърне внимание върху себе си, докато най-после тя поомекнала, приела да му бъде любовница, но при известни условия, които останали тайна за другите.

Лордът построил на брега на Нева най-хубавия дворец, та хората се чудели и възхищавали — дворецът бил великолепен.

По негово желание италианката напуснала театъра и заживяла самотно, та хората започнали постепенно да я забравят. Но станало едно грозно приключение и ето че започнали пак да говорят за нея.

Един ден се разнесъл слух, че Аделина е убита.

Съдията наистина я намерил на пода в стаята й със забит в гърдите нож.

Отначало помислили, че сам лордът от ревност е убил любовницата си.

През това време обаче лордът не е бил в Петербург, от няколко дни се намирал в Париж.

По думите на слугите никакви външни хора не били влизали в къщата.

Полицията поставила под строг арест слугинята, която казала, че госпожата и лордът живеели добре, че се обичали и никога не била забелязала да е имало между тях някакви недоразумения. Казала и това, че един ден преди случката госпожата била излязла в парка и после се върнала много възбудена вкъщи.

Няколко пъти била питала госпожата да не й се е случило нещо лошо, но онази отговаряла само с клатене на глава.

Полицията много внимателно издирвала убиеца, но на никаква следа не попаднала.

Погребали Аделина, а лордът й издигна много красив паметник и постепенно всичко се забравило.

Поради тъжните спомени лордът не искал да живее повече във вилата и я продал на княз Понятовски, последен потомък на този род.

Князът беше млад, обичаше веселия живот и в тихите стаи на вилата започна да свири музика. Прислугата казвала, че той нощем не спял, а още преди съмване се обличал и се разхождал или пък яздел на кон.

Запитван от приятелите си защо не спи, в началото той се колебаел да им отговори; по-късно обаче им признал, че някакво видение всяка вечер го безпокояло.

В леглото му идвала една много хубава, но бледа жена. Тя сядала в леглото му и го гледала дълго с големите си очи. Отначало помислил, че сънува, но по-късно призракът започнал да говори, казвал му, че всеки, който живее в тази къща, ще го сполети нещастие, тъй като къщата е прокълната заради грозното убийство, извършено в нея и останало неразкрито.

Естествено приятелите на Понятовски весело се смели на това, но скоро престанали, защото след няколко седмици младият княз бил затворен в Петропавловската крепост.

Отначало младият княз бил затворен в една килия, а след това го изпратили в Сибир.

Имотите му били конфискувани от държавата, а също и вилата, която след време подарили на един заслужил генерал.

Генералът имал три деца на възраст от 6 до 11 години.

Още първата нощ децата се оплакали на баща си, че някаква бледна жена ги милвала през нощта, като им казвала: „Клети дечица! Клети дечица!“

Като човек с твърд характер, генералът се смеел, когато децата му разправяли това, и им заповядвал да си легнат и мирно да спят.

Шест дни децата всяка утрина отивали при баща си с плач и треперейки от страх, му се оплаквали от бледната жена. На седмата вечер генералът бил събуден от хлопане, което идвало откъм детската стая. Станал и изтичал при децата. Свещта, която държал, осветила страшна картина.

Покривката на леглата била вдигната, а децата — мъртви…

Хората започнали да приказват, че във вилата живеят лоши духове.

Генералът напуснал вилата и тя била наета от австрийския консул.

Не минало много и консулът започнал да става меланхоличен. Често се спирал в парка и сам разговарял със себе си.

От ден на ден той ставал все по-бледен и по-слаб. Лекарите му казали, че това се дължи на душевна болест и за да се спаси, трябва да повери някому тайната, която го измъчва.

Жена му се мъчила да узнае тайната от него, но той само мълчал или понякога казвал: „Не мога нищо да ви кажа, защото е страшно, то е ужасно.“

Един ден намерили консула обесен на тавана във вилата. В стаята му открили една бележка, написана от него в предсмъртния час. Тя гласяла: „Не мога повече да живея, защото едно видение всяка нощ ми предсказва смъртта.“

Учудена, Феодора наблюдавала Ягодкин.

— Това е невъзможно — казала тя. — Признавам, човешкото въображение може да бъде тъй възбудено, че да му се привиди някакъв дух, но и Понятовски, и децата, и консулът да са видели дух — това е необяснимо. Трябва да са имали болно въображение. Това е чиста фантазия и нищо друго.

— Тогава слушайте по-нататък — отговори Ягодкин. — Сега иде моят ред, защото след тях аз купих вилата, като нямах намерение да довеждам семейството си в нея.

Една вечер се бяхме събрали с приятели във вилата и там ни свари нощта. Не зная как, файтонът ми си отиде празен в Петербург. Не искахме да вървим пеша, понеже времето беше лошо, и затова останахме да нощуваме във вилата.

Право да си кажа, не беше съвсем по мое желание, бяхме принудени да останем там, но тъй като не се бях настанил във вилата за постоянно, мислех, че духът ще бъде така учтив да ни остави да пренощуваме спокойно. Въпреки това обаче аз наредих на Клариса да спи съвсем близо до моята стая.

Посреднощ ме пробуди викът на дъщеря ми.

Скочих от леглото и преди да пристигнем с жена ми до стаята на Клариса, момичето изтича насреща ни. Лицето й беше като на мъртвец.

— Клариса, какво ти е? — извиках аз. Тя коленичи пред мене, положи глава на коленете си и горко заплака. След това се поуспокои и започна да ми разправя, че легнала и заспала, но веднага се събудила, понеже усетила една студена ръка върху лицето си. Като отворила очи, видяла пред себе си хубава бледна жена. От една рана течала кръв. Тя искала да повдигне ръка, но нощното видение я притискало до гърдите си и дълго, дълго я целувало.

После станала и казала: „И ти, нещастно дете, ще бъдеш жертва на проклятието. И ти… пази се… пази се!“

Клариса изпищяла и духът изчезнал. След това, привърши Ягодкин разказа си, аз се отказах да живея в тази вила. Треперех за Клариса, за моята любимка, едничкото съкровище в живота ми.

Казах ви всичко, що знаех. Имате ли пак намерение да купите „Къщата на духовете“?

— Имам такова намерение — каза Феодора и стана от мястото си. — Въпреки че може да преживея същото, което са преживели княз Понятовски, децата на генерала и консула, понеже здравият ми разсъдък обяснява всичко това по два начина: или в тази къща има някой, който си прави шега, или пък, тъй като случаят е един и същ — всички, които са живели в тази къща, страдат от едно и също болно въображение.

— Да, да, уважаема госпожо, това е само случайност и нищо повече — каза Марголински, за когото бе много изгодно някой най-сетне да купи вилата му.

Ягодкин с усилие скриваше радостта си, че е намерил купувач и подаде ръка на Феодора.

— Вашата ръка, госпожо. Давам ви вилата за двадесет хиляди рубли и съм напълно уверен, че духът едва ли ще безпокои такава хубавица като вас.

Красивата вдовица не обърна внимание нито на ласкателствата, нито на страстните му погледи. Без да му подаде ръка, тя рече, като се смееше:

— Котка не се купува, докато е в торбата. Така казва една стара поговорка. Първо трябва да видя вилата.

— Ще позволите ли да предложа моя файтон, госпожо? В такъв случай може веднага да тръгнем.

— Благодаря за предложението, моята тройка ме очаква. Свикнала съм моите коне да ме возят. Днес-утре аз ще разгледам вилата и след това ще ви уведомя за намерението си.

— Ще ми позволите ли поне да ви придружа, когато разглеждате вилата? Бих желал да видя впечатлението, което ще произведе тази величествена вила върху вас.

— Не бих желала да отнемам скъпоценното ви време, тъй като хората говорят, че господин Ягодкин постоянно е зает с работа.

— За нищо по-добро не бих могъл да употребя времето си, освен за развлечение с вас. Затова ви моля да не отблъсквате молбата ми.

Тя помисли малко и след това отвърна, като се смееше:

— Добре, ще ви се обадя, когато реша да отида там. — И като се поклони, тръгна към колата си.

Когато Марголински и Ягодкин останаха насаме, първият попита втория:

— Смея ли, любезни господине, да ви попитам какво ще получа за посредничеството?

— Ще бъдеш доволен от възнаграждението си, евреино. И аз бих ти дал сто пъти повече — каза Ягодкин, — ако не водеше тази жена като купувачка, а като дреха за продан.

Известно време Марголински мълча, след което кимна в знак, че е разбрал добре, и като извади тефтерчето си, подигравателно каза:

— Това, което сега не стана, по-нататък може да стане. Абрахам може всичко да направи. Позволете ми да запиша в бележника си онова, което сега ми казахте: красивата вдовица Бояновска да се продаде на милионера Ягодкин като дреха. Боже мой, каква стока и какъв търговец! Такова нещо всеки ден не може да се случи, а редките неща са най-хубави. Ще се постарая, господин Ягодкин!