Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (25)

XXV. ЗЛАТО ИЛИ ДЕМОН

Гърбавата Петровна бе седнала в стаята си и усърдно работеше, както бе правила от години и както щеше да прави и занапред: шиеше.

Малкият Владимир си играеше до краката й. Понякога тя нежно поглеждаше малкия или пък го милваше по косата.

— Така весело ме гледай винаги — каза Петровна, усмихвайки се, — аз съм ти сега майка и няма да те оставя никога. Когато пораснеш и аз имам голямо ателие, ще ти давам много пари, че да учиш в университета и да станеш велик човек, пред когото всеки ще се прекланя, дори самият цар.

А когато бъдеш на почит и уважение, ще ме вземеш при себе си и ще кажеш на всички: Това е майка ми, на която трябва да благодаря за всичко.

Тези нейни размисли на глас неочаквано бяха прекъснати. Вратата на зимника се отвори и един висок човек влезе вътре. Той беше облечен много добре. Изправи се на прага и огледа стаята. После се приближи до Петровна и я попита:

— Тук ли живее някой си Конрад Фелзингер? Петровна стана и посочи с ръка:

— Ако искате да говорите с господин Фелзингер, почукайте, моля, на тази врата.

— Значи той си е вкъщи — рече непознатият, без да се приближава до вратата. — Работи ли господин Фелзингер?

— Вие нямате представа колко много работи той — отвърна Петровна. — Ден и нощ е все над книгите, особено откакто скръб го сполетя.

— Скръб ли? Но кой е умрял?

— Това е една тъжна история, любезни господине, за която не искам да говоря.

— Добре, да не говорим тогава за това. Кажете ми само как така господин Фелзингер при богатите познания, които притежава, е дошъл до това жалко положение. Но не смятайте, че тая нещо лошо, госпожо.

— Аз не съм, госпожа — прекъсна го Петровна.

— Ах, извинете, помислих, че това дете…

— Не е мое.

— Не е ваше? Още веднъж извинете. Искам да кажа, че с такива познания той не би трябвало да живее в Тъмния град, и то в такъв зимник. С преподавателска работа той не може да спечели много пари. Да не би да е заради това дете?

— Детето не е негово — прекъсна го Петровна. — Той само се грижи за него.

— Грижи се за него? Тогава трябва да има причина за това.

— Само една — човеколюбието.

— Човеколюбие? Това звучи някак странно.

Като каза това, той се приближи до Петровна и небрежно извади от джоба си една банкнота. Петровна поглеждаше ту Ягодкин, ту банкнотата.

— Та вземете — каза Ягодкин. — Защо се колебаете? Когато се вземат пари, не трябва да се разсъждава.

— Не, не — рече Петровна и отстъпи няколко крачки назад, — не, няма да взема. Струва ми се, че ще извърша някакво престъпление спрямо господин Фелзингер. Моля ви, не ме разпитвайте повече, не ми говорете нищо. Ако искате да говорите с господин Фелзингер, идете при него.

Петровна каза това с такъв тон, та Ягодкин се убеди, че с гърбавата нищо не може да се направи.

Той сърдито се обърна и каза полушепнешком:

— Живеят като в ада, а не искат да вземат една петдесетарка.

След това се изправи.

Преди да тръгне обаче още един път се обърна и погледна малкия Владимир, който се занимаваше с едно калемче.

— Чудно — каза си той, — това дете да не е негово! На лицето му се изписа демонично изражение.

— Ако това беше истина, то щеше да е най-доброто за Клариса. Нейният идеал е бащата на едно незаконно дете, майката на което живее безчестно. Иначе нейната любов ще изстине.

Той енергично похлопа на вратата.

Отвътре се чу ясно: „Влез.“

След малко Ягодкин и Конрад бяха заедно.

— Господине — каза Ягодкин, след като се запознаха, — много съм слушал за вас и вашите дела и дойдох да ви съобщя само, че аз имам нужда от учител като вас.

— Господине — рече Фелзингер, — вие преувеличавате, като казвате, че съм много учен човек. Наистина старал съм се да напредвам в науката, ала аз не съм толкова учен, както вие казвате. Бях започнал работа на едно място и бях много благодарен, но скоро поради една нещастна случка се лиших от него.

— Каквото сте изгубили, аз ще ви го върна. Аз съм Ягодкин, за мен хората казват, че съм милионер. Вижда се, че отскоро сте в Петербург, защото иначе вероятно щяхте да ме познавате. Вие обаче не сте за мене така непознат, както мислите. Доколкото си спомням, виждал съм ви в сиропиталището да говорите с едно момиче.

Милионерът се разсмя и започна весело да потрива ръце.

— Видите ли, господин Фелзингер, вие отивате в дома на една девойка и трябва да сте благодарен, че съм сега пред вас.

— Ах, да, за мен това е голяма чест, аз ще съумея да я оценя.

— Това мило създание, за което говорите, господин Фелзингер, е моята дъщеря — едничкото ми чедо. Дявол го взел, не виждате ли, че си приличаме.

— Ваша дъщеря, значи! — каза Фелзингер почти със съжаление.

— Единствената ми дъщеря, при това наследница на много милиони. Но както и да е, вие виждате, че тя иска да придобие образование и иска вие да й преподавате.

— Аз? Но в каква област желае да придобие знания: сиреч какво иска да учи?

— Немски език преди всичко. Моята Клариса обича всичко, що е немско. Не му мислете дълго, любезни господине, а кажете кога бихте желали да се настаните в моята къща. Другите условия ще определите пак вие. Учуден, Фелзингер се отдръпна.

— Какво има да мислите цял ден? Истинско щастие е за вас, уверявам ви, щастие, на което хиляди ще завидят. Ще живеете при мене, ще бъдете въведен в обществото, което идва у нас. Мисля, че не е трудно да направите избор между този зимник и дома на Ягодкин. Конрад мълчеше.

— Моля ви да ми дадете срок от 24 часа, Утре, ако позволите, ще ви направя посещение и ще ви съобщя какво съм решил.

— Добре, нека бъде тъй, господине — рече сърдито Ягодкин. — А дотогава довиждане.

И като подаде ръка на Фелзингер, излезе от стаята.

Когато Ягодкин беше вече на улицата, Фелзингер отиде при Петровна.

— Драга Петровна, току-що ми направиха едно предложение, за което искам да ви кажа.

— Аз вече предчувствувам, вие ще ме напуснете.

— Да, Петровна, току-що господин Ягодкин ме покани в своята къща да стана учител на дъщеря му.

Петровна плесна с ръце.

— В дома на Ягодкин? — каза тя. — Та това е цяло щастие за вас, господин Фелзингер! — Ала на очите й се показаха сълзи.

Трогнат дълбоко, той я хвана за ръка.

— Зная защо плачете — каза той. — Жално ви е и ви боли, задето ще се разделим. И аз също съжалявам, защото вие, Петровна, сте ми много добра приятелка. Ако вие ме посъветвате да отхвърля предложението на Ягодкин, бих го сторил.

Петровна се позамисли. Бореше се със себе си.

— Не, не, вие не трябва да отблъсквате това предложение; то може да ви направи щастлив.

— Мислите ли, че е наистина?

— Да, не ще и съмнение. За Ягодкин всичко е възможно, а вие сте успели да го заинтересувате. Иначе той не би се обърнал към вас, нито би дошъл самолично да ви покани в къщата си.

— Съветвате ли ме да приема предложението му?

— Да, съветвам ви, тъй като в това виждам вашето щастие.

— Щастие? — каза Фелзингер. — Какво е щастие, Петровна? В какво се състои човешкото щастие?

— Парите и властта — ето щастието. Друго няма. За него постоянно бленуват хората. За този идеал те жертвуват най-милото и най-святото.

— Добре тогава, ще се запозная с този демон, носещ името злато. Ще отида при Ягодкин!

Като каза това, той излезе, защото се нуждаеше от чист въздух.

Петровна се отпусна на стола и докато сълзите капеха по страните й, постоянно повтаряше:

— Дяволско злато, дяволско злато!