Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (109)

CXI. КРАЙ НА ЖИВОТА НА АЛЕКСАНДЪР II

В минутата, когато императорът се качваше в каляската си, в дома на доктор Бояновски се бе събрало разнообразно общество. То наброяваше около 30 души мъже и жени, някои от които бяха край масата, а други стояха настрана някак замислени. Председателствуваше Михаил Бакунин. Той беше развълнуван и разгорещено говореше.

— Приятели и другари — извика той с колеблив глас. — Дойде часът, когато ще се реши нашата съдба. Работили сме много, твърде много, за да дочакаме този ден. И тъй, приятели мои, очакваният ден дойде. Само при мисълта за него сърцата ни се разтуптяват. Но за постигане на голямата наша цел ние трябва да сме равнодушни. Както никога, сега ръката ни трябва да бъде спокойна. Единствено последователността и спокойствието ще могат да ни доведат до очаквания резултат. Ние Иначе не очакваме нещо много за нашия живот. Ако днес покушението не успее — всички сме изгубени! Да не си въобразява никой, че ще може да се спаси. Ще бъде предприето срещу нас най-безпощадно преследване и затова ние ще трябва да се постараем да унищожим цялото семейство На Романовците и поддръжниците му и върху развалините на тяхното господарство да изградим нашето царство. Макар че всеки от нас знае назначението си, не ще бъде зле да го повторим още веднъж. И тъй, къде е този, който ще изтича, за да задържи конете?

Една жена излезе измежду нихилистите.

— Вие сте значи, Гитано, която сте се решили! Знаете ли, че с това се излагате на голяма опасност?

— Всичко зная — отвърна Гитана, — но ще изпълня всичко казано. Заклела съм се да взема участие в убийството на императора и ще удържа клетвата си.

— Добре — каза Бакунин. — Ред иде сега на Бояновски. Бояновски, ела насам.

Бояновски се приближи до него. След като го потупа по рамото, Бакунин рече:

— Бояновски, брате мой, на тебе се падна да хвърлиш бомбата в целта. Ти ще трябва да се преоблечеш и да бъдеш наблизо до царската каляска. Ние ще помогнем да не ти попречат стражарите. В ръката ще държиш хляб, който е пълен с динамит и с куршуми. Ще покажеш този хляб на императора. Ти вече знаеш какво ще трябва да му говориш. Императорът не ще ти отговори на въпроса нищо; а ти ще хвърлиш хляба в каляската му. Падне ли динамитът в каляската, императорът ще бъде на парчета. Длъжен съм да ти съобщя, драги приятелю, че и ти може да споделиш същата участ.

— Зная — отвърна Бояновски решително. — Наистина аз ще жертвувам днес своя живот, но това го правя с цел да сторя една голяма услуга на нашето отечество. От смъртта аз не се страхувам.

Всички се изредиха да целунат Бояновски.

— На колене пред този човек! — извика Бакунин.

Нихилистите паднаха на колене.

Бакунин разтвори ръце и прегърна Бояновски.

— Да умрем за отечеството, братя!

— Да умрем! — извикаха всички в един глас.

— Аз се прощавам с вас, братя, защото след покушението няма да остана жив — каза Бояновски.

— В случай че бомбата, която Бояновски хвърли, не избухне, ще бъде хвърлена втора. Ти, Пал, ще хвърлиш втората. Тя има ВИД на книга, която е пълна със същия състав.

После всички се простиха и излязоха от салона.

Останаха само Бакунин, Бояновски и Пал.

— Задържах ви — каза Бакунин, — за да ви кажа още един път сбогом и да попитам за последното ваше желание.

— Ти знаеш, Бакунин, какво ме интересува на този свят.

— Зная — дъщеря ти Ло. Аз ти давам обещайте, че ако не оцелееш след покушението, ще се грижа за нея, както ти би се грижил. Ала не като баща, защото твоята дъщеря извика у мене едно ново чувство. Ако и тя ме обича, ще се оженя за нея. Питам те, ще ли ни благословиш?

— От всичкото си сърце — каза Пал, като прегърна Бакунин.

След като се прости още един път с приятелите си, Бакунин излезе от стаята.

В коридора се срещнаха с Ло, която го запита за баща си.

— Той не ще излезе скоро, затова вие ще трябва да се задоволите само с това да ви придружа.

— Вашето присъствие ми е било винаги приятно, но кажете ми защо се бяхте събрали толкова души тук? Предвиждам, че нещо се върши и затова се страхувам за баща си.

— Драга ми Ло, вие сте вече на такава възраст, че мога да ви кажа самата истина. Вашият баща се върна от Америка изключително само за това: да води заедно с нас борба срещу Романовците. Ние трябва да бъдем готови за всичко — дори и за смърт.

— Клетият ми баща! Аз предварително съм уверена, че той не Ще оцелее в тази борба!

— Нека се надяваме на най-доброто. Освен баща ви, в опасност се намираме ние всичките.

— И вие значи излагате живота си на опасност? — развълнувано попита Ло и подаде двете си ръце на Бакунин. — Михаил Бакунин, аз още съм млада и неопитна, ала не мога да разбера защо някои хора излагат живота си заради някакви права?

— Ние всички сме родени с еднакви права и като членове на обществото трябва да ги имаме. Потъпчат ли се веднъж от когото и да било, ние трябва да отмъстим за това.

— Щом е така, водете борба — каза Ло и очите й приеха едно особено изражение.

Никога Ло не бе изглеждала на Бакунин по-хубава от сега.

— Ло — каза Бакунин, разтваряйки ръце, — облегни се на гърдите ми, чук е твоето място.

Отначало младото момиче се поколеба да стори това, но след малко се хвърли в неговите обятия.

— Колко те уважавам тебе, възвишения човек! — каза момичето, като обви ръцете си около врата му.

— Наистина ли ме любиш, Ло? Повтори още веднъж, моля те, тези думи.

Повдигайки побелялата вече коса на Бакунин от челото, Ло каза:

— Обичам те, мили мой!

Умеещият да нагласява само планове за покушения Бакунин се наведе и страстно целуна момичето.

— Ло — каза той, — досега не съм обичал никоя. Ти си първата, която с такава страст прегръщам. Нищо не е в състояние да ни раздели. Ние сме родени един за друг и заедно ще се борим срещу всички бури на живота. Ако днешният ми план успее, аз ще те изведа от студената Русия в топлите страни. Там ние ще бъдем щастливи.

Едно тихо похлопване на вратата ги пробуди от любовния сън.

— Вече е време, Бакунин — каза Пал.

— Да, време е вече, приятелю — отвърна Бакунин, като се изскубна от обятията на своята любима.

Той се сбогува с Ло, като й каза, че ако остане жив, тя ще бъде негова годеница. А ако умре — негова вдовица.

След като Пал благослови дъщеря си и Бакунин, и тримата излязоха от къщи.

 

 

Император Александър II продължи разходката си.

Като наближи улица „Инженерна“, той повика командира на казашкия корпус полковник Дворецки.

— Внимавайте добре, господин полковник. Не зная защо, но предчувствувам, че ме застрашава някаква опасност.

— Ваше Величество, аз не виждам нищо подозрително. Пък и улиците, както винаги, са пълни с полицейски шпиони.

— Добре — каза Александър II и даде знак на полковника да отиде на мястото си.

Когато влязоха в улица „Инженерна“, неочаквано насреща се появи една жена и спря конете на царската каляска. Беше Титана. Тя трябваше да улови конете отстрана, но за по-голяма сигурност тя застана отпреде им. Конете стъпкаха жената и след това спряха.

В същия миг един бедно облечен човек застана пред каляската на императора. Той държеше в ръцете си един хляб.

Императорът учудено го изгледа.

— Какво желаете? — попита Александър II Бояновски.

— Ваше Величество, това е всичкият хляб, който имам в къщата си. Аз и децата ми гладуваме.

Императорът се наведе и съжалително погледна просяка.

Главата на императора беше близо до хляба. Бояновски хвърли хляба под каляската.

— Какво е това? — извика Александър II.

— Твоята смърт! — каза Бояновски.

После се чу силен трясък. Цялата каляска се повдигна от сътресението, но Александър II бе само контузен в краката.

Полковник Дворецки обърна бързо коня си и залови Бояновски. Той бе заобиколен още в същия миг от едно множество хора, готови да го разкъсат на парчета.

— Оставете това нищожество — извика полковникът. — Благодарение на Бога императорът остана невредим.

— На парчета да го разкъсаме! — викаше разярената тълпа.

— Оставете го, той трябва да живее, за да каже причината, поради която е искал да убие императора.

Александър II се окопити. Той разбра, че е останал незасегнат, но неговият телохранител и едно дете бяха цели облени в кръв.

— Страшно наистина! Не е ли грешно да се пролива невинна кръв?

— Здрав ли сте, Ваше Величество? — попита вторият телохранител.

— Както виждате, нищо не ми е. Само малко се уплаших.

— Да вървим ли, Ваше Величество? — запита кочияшът.

— Не, почакайте да видим причинителя на атентата. Здрав ли сте, полковник?

— Благодарение Богу, опасността вече мина.

— Не бързайте да благодарите на Бога — каза Бояновски, като се изсмя лукаво, — защото опасността още не е минала.

— Но кой си ти, човече? Какво ти сторих, че искаш да ме убиеш?

— Ще ти кажа накратко. Някога, царю, аз бях твой любимец, но поради непостоянството на твоя характер и е помощта на моята жена ти ме изпрати на заточение в Сибир. Аз съм Николай Бояновски, бивш държавен съветник.

Императорът се стресна.

— Николай Бояновски? И ти успя да станеш убиец?

— Моли се, Александре, защото минутите ти са прочетени. Ти не ще се отървеш оттук. Да, Ваше Величество, по-скоро бягайте!

— Да се върнем тогава назад — каза императорът. Но в момента, когато кочияшът обърна конете, Пал се приближи до каляската с книгата в ръце. После той вдигна книгата. Един от полицаите съзря опасността, но беше вече късно. Книгата падна точно пред краката на императора.

Разнесе се силен гръм. Поради големия дим, който се вдигна, никой не можа да види какво се случи, но когато пушекът се разпръсна, откри се страшна картина.

Александър II беше коленичил, държейки се за колелото на каляската. Дясната ръка и краката му бяха откъснати. Цялата му глава бе обляна в кръв, а едното му око висеше настрана.

— Императорът е убит! Хванете убиеца! — викаше полковник Дворецки и след това изтича при ранения.

Императорът падна.

— О, убиха ме…

Макар че полковник Дворецки бе тежко ранен, изтича при императора.

— Студено, студено… — каза императорът.

После някои поискаха да го отнесат в най-близката къща, но желанието на императора бе да умре в двореца си, затова го сложиха в каляската и го закараха в двореца.

Нихилистите постигнаха целта си!

Александър II, повелителят на цяла Русия, бе на смъртно легло.

Пал изпълни точно възложената му задача, ала и той не бе пощаден от смъртоносните куршуми. След атентата искаше да избяга, но беше късно. Натрупаният сняг му попречи. Едно голямо множество се втурна подир него.

След малко настъпи грозна картина. Пал бе свален на земята и едни почнаха да му удрят плесници, други да го ритат, да разкъсват месата му.

— Ло! — това бе последната негова дума. Той умря, останал верен на дадената клетва, че ще умре за делото на нихилизма.

Бояновски бе откаран в Петропавловската крепост, където поиска да се самоубие, но му попречиха, като му взеха ножа.

Той очакваше, че приятелите му ще дойдат да го освободят, но очакванията му останаха напусто.

„Забравиха ме — мислеше си Бояновски. — А къде е Бакунин? Защо допуска да бъде убит приятелят му, без да направи опит да го спаси? Къде се намираше той в най-важната минута, когато другарите му се жертвуваха за общата света идея на нихилистите?“

Къде беше Михаил Бакунин?