Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

XIII. ЖИВОТ БЕЗ ЛЮБОВ

Този ден гърбавата Петровна не работеше, бе неделя.

Макар че беше много прилежна, Петровна празнуваше всяка неделя. Това бе повече от необходимо за нейния слаб организъм.

Днес тя не беше така тъжна, както обикновено: леко и весело подскачаше от една стая в друга на своето зимниче и чистеше маси, столове и писалищни принадлежности.

„Когато се върне той, всичко трябва да е чисто и с вкус наредено, за да ме похвали като вчера и ми рече със своя акцент, който звучи тъй хубаво, както вчера, когато каза: «Вие, Петровна, обичате чистотата.»“

Петровна се смееше сама. Дълго време не беше се смяла така весело.

Този „той“, за когото гърбавата шивачка говореше, бе господинът, настанил се преди известно време в нейната стаичка.

Тя отдавна си мислеше, че такава голяма къща не й е нужна. Един ден купи от отсрещната книжарница по-големичко парче картон и написа с хубави букви: „Дава се под наем една стая.“ Не след дълго започнаха да дохождат хора да видят стаята. Но Петровна бе придирчива и им отказваше, като искаше голям наем.

Много обиди трябваше да понесе тя от тия груби хора, на които отказваше.

Вече бе решила да свали обявата, когато един момък дойде да пита за стаята.

От пръв поглед момъкът се хареса на Петровна. Лицето му изразяваше честност и твърд характер. Такъв изглеждаше той. Сам каза, че малката стаичка му е съвсем достатъчна и се е решил да я наеме.

Петровна поиска много нисък наем и момъкът веднага извади няколко рубли и й ги даде срещу месечния наем, а след това назова името си.

— Казвам се Конрад Фелзингер, учител съм по професия, но сега съм без работа.

Следобед Фелзингер се премести в новата си квартира, като донесе сам багажа си.

Денят беше много студен и когато Петровна видя, че пръстите на Конрад са посинели от студ, сметна за свой дълг да предложи на наемателя голяма чаша чай.

Врящият в самовара чай издаваше приятно ухание, което се разнасяше из цялата малка стая.

Петровна бързо покри масата с бяла покривка, сложи две пъстри чаши, постави самовара в средата и след това се втурна към хлебаря, за да купи хляб за няколко копейки.

Наряза повече парчета хляб и като сложи захар, ром и лимон на масата, весело продължи работата си. Всичко изглеждаше така апетитно, та Петровна мислеше, че и царската трапеза не може да бъде по-приятна и по-богата от нейната.

Весело почука на вратата на своя наемател. Той отвори и Петровна смутено помоли момъка да й направи чест и да пие чаша чай.

— На драго сърце — отговори Фелзингер. — Благодаря ви за любезността. Сегичка ще дойда. Трябва да ви помоля обаче да ми позволите да взема чибука си.

Петровна започна да го уверява, че няма нищо против това, толкова повече, че за нея щяло да бъде занимателно да го гледа как пие чай и пуши.

След малко двамата седяха, пиеха чай и разказваха случки от живота си.

Конрад започна да разказва за своята Елена — годеницата, която бе принуден да остави в Германия. Описваше я като най-хубава и най-добра девойка, в чиято вярност той бе сигурен. Постоянно й пишеше и знаеше как живее. А тя пишеше, че с нетърпение очаква деня, в който ще се съберат, и това ще стане, когато си осигурят поне толкова, че да могат да живеят скромно.

— И скоро щях да изпълня отдавна бленуваното си намерение — довърши той своя разказ. — Имах си вече добро място и хубава заплата, ала едно нищожество ме изгони и аз трябваше да напусна тази служба, защото в Русия немските учители не се приемат на драго сърце. Беше ми много мъчно, когато трябваше да съобщя на моята Елена за това, тъй като знаех, че тя много ще се разтревожи.

Като слушаше младия учител, Петровна завиждаше на девойката, без да я познава.

Той забеляза какво става в нейната душа и започна да говори за други неща. От този ден между двамата се завърза близко приятелство. Петровна четеше в очите на Фелзингер всички негови мисли и във всичко му угаждаше.

Тя нареждаше днес стаята си, защото бе забелязала, че той обича да е чисто и добре наредено. В това време Фелзингер влезе в стаята и тутакси седна на писалищната маса.

— Госпожице — каза той, след като си поотпочина, — днес ще имам едно посещение. Един обикновен работник ще попита за мене. Оставете го да влезе и се погрижете никой да не ни безпокои. Имаме да си говорим нещо.

Вече беше доста късно, но човекът още не бе дошъл. Най-после, около десет часа вечерта, един човек спря пред входа на зимничето и след като се увери, че е открил търсеното място, слезе надолу по стълбите.

Когато работникът се изправи пред Петровна, тя не можа да познае дали това е младеж или старец, защото той нарочно бе нахлупил калпака си чак до ушите и не го свали, когато запита:

— Тук ли живее господин Конрад Фелзингер? Може ли да говоря с него?

— Влезте вътре, той ви чака — каза Петровна и показа с ръка вратата. Непознатият похлопа.

— Влезте! — чу се от стаята и той влезе.

Петровна затвори вратата и излезе навън, за да не подслушва. Но все пак подир малко се приближи до вратата и чу съвсем ясно как Фелзингер каза:

— Да, драги приятелю, не се лъжете. Вие наистина се намирате в същата къща, в която малкият Владимир едва не стана жертва на ужасния пожар.

— Малкият Владимир жертва на пожар?

Само тези думи бяха достатъчни, за да изпъкне пред очите на Петровна образът на нейния любимец. Образът на нещастното малко дете, което тя на ръце бе измъкнала от пожара и за което повече не можа да научи нищо.

А сега зад стените на стаята й се говореше за нейния любимец. Не можа повече да търпи, искаше да чуе нещо повече за него. Тя трябваше да научи какво е станало с Владимир. Успя да чуе всяка дума, казана от Фелзингер на непознатия.

— Разкажете ми всичко, що знаете за него. Как Владимир изчезна от сиропиталището?

— Много просто — каза учителят. — Един ден великият княз хареса красивото дете и още същия ден дойде заповед до директора да предаде детето на един човек, който, както по-късно се оказа, бил довереник на великия княз.

— Във всеки случай този човек не е бил лъжец — каза непознатият.

— Няма съмнение — отвърна Фелзингер. — За това говори и обстоятелството, че детето се намира в дома на великия княз.

— В бащиния си дом — изрече непознатият. Последните думи бяха казани така ясно, че Фелзингер ги чу.

Петровна също чу, когато Фелзингер извика изненадан:

— Що говорите? Владимир — син на великия княз? Съвсем изоставеното сираче, което аз грижливо отгледах? Храненичето на сиропиталището значи е син на княз Константин? Той е Романовец?

— Да — отвърна непознатият. — Той с Романовец, въпреки че неговият баща и чичо му, царят, не искат да го признаят за свой потомък. Защото Владимир е плод на незаконна любов. Вам, Конраде, поверявам тази тайна и вярвам, че вие ще съумеете да я опазите.

— Тържествено ви се заклевам в това. Никой няма да я чуе от моите уста.

— Навярно вие сте предчувствували, че има такова нещо — подхвана непознатият, — понеже аз ви дадох брилянтеното кръстче да го сложите на врата на детето и да внимавате да не му го вземе някой.

— Това и сторих — каза Конрад; — когато взеха Владимир от сиропиталището, кръстчето остана под ризката му. Но право Да ви кажа, аз мислех, че това са прости камъни, които според родителите трябва да пазят детето от зло.

— Кръстчето е златно и е украсено с истински брилянти — каза непознатият. — Аз го донесох от бедната му майка и го предадох на детето. Тя ме назова покровител и втори баща на Владимир.

— Да ви кажа истината, смятах ви за баща на детето, тъй като вие показахте голяма грижа и заинтересованост към него.

— Така е наистина — каза непознатият. — Из целия Петербург търсих детето. Отначало мислех, че ще го намеря из тъмниците на Петропавловската крепост, затова го търсих там, но скоро разбрах, че детето е отстранено по друг начин. От един мой стар приятел, когото настаних в тайната полиция, научих, че директорът на полицията дал Владимир на някакъв пияница. Разбрах веднага защо е сторил това. Искали са да направят с детето също както със сина на нещастния френски крал, дадено на обущаря Симон, за да го мъчи и тормози, докато умре.

— Това е ужасно — прекъсна го Фелзингер. — Навярно целият образован свят ги е проклинал.

— Да, драги приятелю — каза непознатият, — великите хора не подбират нито средство, нито начин, за да постигнат целта си. Аз търсих детето там, където вирее злото, и го намерих. Попитах някой си Янкович, при когото беше детето: „Къде е Владимир?“ Но този твърд човек ми отговори накъсо: „Откъде да знам. В големия Петербург иди, та го намери.“ Не ми остана друго, освен да го търся по-нататък и най-после го намерих в сиропиталището. Благодарение на добрия случай, ето че се запознах и с вас. Но изглежда, че вие не сте в завидно положение?

— Не се мамите, така е. Аз наистина съм без служба — каза Фелзингер. — Ще ви бъда много признателен, ако ми намерите някое място. Макар че носите дрехи на прост работник, вашата външност ви издава за човек от висок ранг.

— Конраде — каза непознатият. — Въпреки че не съм ви казал името си, сигурен съм, че вие го знаете. Виждам, че сте честен човек, комуто може да се повери тайна; добре тогава, ще ви кажа истинското си име: аз се казвам Михаил Бакунин.

Петровна не можа да чуе повече, тъй като двамата така тихо си приказваха, че въпреки усилието й, това бе невъзможно. Тя се отдалечи, тъй като бе развълнувана от чутото. Разбра, че детето, което тя бе спасила от пожара, на което бе правила толкова добрини, е било от царски род — син на княз Константин. Това никак не й се вярваше и тя никому не би повярвала, ако не бе го чула със собствените си уши по един такъв тайнствен начин.

Двамата мъже си шепнеха още няколко минути, след това вратата се отвори и човекът с работническото облекло излезе от стаята. Конрад го изпрати до вратата.

— Ние ще се видим пак — каза работникът и подаде ръка на Конрад.

— Пишете и ми съобщете къде мога да ви намеря, бъдете сигурен, че аз ще дойда.

Непознатият се изгуби в тъмнината, а Конрад затвори вратата след себе си.

Хуго фон Пал можа да се отърве с един скок, който решително направи през прозореца. Твърдо бе решил със смъртта да накаже своята лекомисленост.

Но в последния миг, когато насочи револвера към челото си, ръката му потрепера и той не извърши това, що честта и достолепието му диктуваха.

Хвърляше почти безумни погледи наоколо си. Искаше да се спаси. Изведнъж погледът му се спря на прозореца.

— Прозорец! Спасение! Живот! — извика Хуго и скочи през него в градината.

Падна благополучно на земята, без да се нарани.

Като се увери, че нищо му няма, започна да тича, сякаш го гонеха зли духове. Той не тичаше, защото се страхуваше полицията да не го хване, а бягаше от строгия и осъдителен поглед на баща си.

Хуго тичаше като луд и спря чак на брега на Нева. Тук седна на една пейка и заплака горчиво. След като се успокои малко, започна да размишлява за себе си и за своята съдба. Кесията с парите бе забравил на масата по време на посещението на Феодора.

Ха, Феодора? Какъв ужас го обхвана, като си помисли за тази жена, която го бе погубила.

— Аз ще отмъстя на тази жена. Затова не се самоубих и не ще направя крачка от Петербург, додето не й отмъстя.

Така, замаян от тези мисли, Хуго започна да затваря очи и заспа на пейката. Наоколо нямаше никого. Нощта се спускаше бавно и със своите ледени криле докосваше бледото Хугово тяло. Цареше тишина, само Нева тайнствено шумеше. Изведнъж в тъмнината се появи един човек с кръстосани ръце и с учуден поглед взе да наблюдава заспалия младеж.

Външният вид на този човек бе отвратителен. Той бе облечен като просяк.

Хуго спеше спокойно. Непознатият се наведе над него и започна да претърсва джобовете му.

— По дяволите, няма нищо. Да видим ще има ли по-нататък щастие?

И внимателно претърси и другите джобове на Хуго.

— Ха, ето часовника. По дяволите, трудът ми не отиде напразно.

Той взе часовника и започна да го обръща в дланта си, но внезапно бутна едно винтче и часовникът затрака ясно. Разбойникът се отдръпна от Хуго и му каза учтиво:

— Защо ме гледате уплашено? Мисля, че трябва да ми благодарите, наблизо обикаля полицията и ако ви види…

Хуго се сепна.

— Кой сте вие?

— Аз съм Ягодкин, брат на известния богаташ Никола Ягодкин, който ме докара, кажи-речи, до просешка тояга. Не ми плати 100 000 рубли от наследството ми и така станах просяк. Но какво ви е? Вие много се озъртате? Познавам, че се боите от полицията. Кой сте, ако смея да попитам?

— Аз съм мъртъв.

— Мъртъв? Разбирам, тогава елате с мен.

— Къде?…

— Ще видите.

И като насън Хуго тръгна с този човек.

Вървяха дълго, докато стигнаха до един пуст край на града; имаше кръчма, в която се събираха хора от този род.

В кръчмата разбойникът се приближи до един човек и му каза:

— На вас ви е нужен един верен човек, който да отнесе тази пратка от митницата на евреина Марголински: ето ви човека.

Онзи се обърна към Хуго.

— Ще ви платя 30 рубли, ако за три дни занесете тази пратка в ръцете на Марголински. Не обичам да правя дългове. Вземете тези 30 рубли, в аванс ви ги давам.

Хуго се съгласи и взе предложените му пари.

В същото време в кръчмата се вдигна голяма глъчка:

— Предателство, да осъдим предателите!

Изведнъж стотина ръце нападнаха един човек, който, пребледнял и окаян, викаше:

— Аз не съм виновен, не ме осъждайте.

— Твоята жена ни съобщи, че ти си ни предал, когато носехме хайвера — чуха се много гласове.

— Да го осъдим!…

— Да го осъдим!…

— Смърт!

— Смърт!

Изгърмя пушка. Когато димът се разнесе, човекът, окървавен, издъхваше на пода.

Той бе пияницата Станислав Янкович.

Хуго потрепера. Едва сега видя в какво общество се намираше.

И тъкмо се канеше да избяга от кръчмата, той чу един познат глас, който се провикна:

— Ще пътувате по морето и ще отидете на един остров при един гостилничар, ще му кажете следните думи: „Русия плаче, дайте ни кърпа да изтрием сълзите й.“ А в отговор той ще ви даде пакет с печатани в Берлин книги, който ще занесете от острова в Калеч. Обещайте ми, приятели, че по-скоро бихте изгорили тези книги, отколкото да ги оставите да попаднат в ръцете на държавните пазачи.

Щом свърши, Хуго извика:

— Михаил Бакунин, вие тук?

— Мълчете, не споменавайте името ми.

Хуго се приближи до Бакунин, стисна ръката му и каза тихо:

— Вие ще ме спасите.

— Как?

— Ще ви кажа насаме.

И двамата излязоха незабелязано от кръчмата.

Хуго разказа на Бакунин всичко, що му се бе случило, и когато спомена името на Феодора Бояновска, Бакунин се подсмихна:

— Оставете сега, това е интересна работа, но утре ще поговорим. Сега сте уморен, елате с мене. Ще ви заведа на безопасно място, където полицията не може да ви намери.

Той заведе Хуго при гърбавата шивачка Петровна, която го посрещна любезно и му отстъпи своето легло. На тръгване Хуго каза на Бакунин: „Довиждане до утре, починете си спокойно.“ След като Бакунин си отиде, Хуго си легна; а подир малко Петровна влезе с лампата, погледна спящия младеж и каза тихо:

— Колко е красив! Ако някой се влюби в мене, наказаната, то бих молила Бог да бъде този.

Хуго чу всичко, скочи от леглото и хвана ръката на гърбавата шивачка.

— Аз съм нещастен, но въпреки това се чувствувам щастлив, че съм у такива добри хора.

Шивачката му даде знак да говори по-тихо, като сочеше с ръка към вратата на съседната стая, където живееше Конрад.

— Вие имате квартирант?

— Да, един млад учител, който е без работа и е отскоро при мене.

— Как преживявате, ако позволите да ви попитам?

— Аз съм шивачка и изкарвам прехраната си с десетте си пръста.

— Как, вие сама се грижите за прехраната си? Значи много работите? Не ви ли тежи?

— Никак — каза Петровна, — само едно ме измъчва — че съм самичка, без семейство.

— Как, нима нямате близки?

— Не, съвсем сама съм. От първия си баща имам една сестра, родена в Париж. Не зная къде се намира сега. Леония, да бих те намерила, нямаше да бъда така самотна!

— Вашата сестра се нарича Леония и по рождение е французойка? Тогава аз я познавам, ако не се мамя. Тя се намира наблизо, тя е в Петербург и няма да е трудно да я видите. Трябва само да изтичате и да я прегърнете.

— Значи вие знаете къде се намира тя, така ли?

— Да, тя е прислужница при госпожа Феодора Бояновска.

— Много съм щастлива! Ще отида да я видя още утре. Но не! Тя много ще се изненада от моето отиване; по-добре ще е да й пиша.

— И аз мисля така — рече Хуго. — Това е най-добрият начин.

Хуго каза това, защото се страхуваше Леония да не го завари тук.

Петровна седна до масата и започна да пише:

„Мила ми сестричке,

Нека Бог и Богородица те покровителствуват. Така започвам писмото си, сестро. Узнах неочаквано, след дългата раздяла, че ти си в Петербург. Дори самият дух на майка ни ще се радва, ако се видим пак и се прегърнем сестрински. Възможно е да си подарила сърцето си на някой мъж, тъй като ти си красива. Твоята сестра Петровна е онеправдана и никой не иска да я знае. Ах, Леония, аз живея без любов и това именно искам от тебе.

Дай ми сестринска обич и така ще ме направиш щастлива. Така ще има една душа, която ще ми бъде предана завинаги. Ако си готова да сториш това, то ела утре вечер при мене между пет и седем часа.

Очаквам те с нетърпение.

Твоя сестра Петровна.“

Сълзи потекоха от очите й и измокриха написаните редове. Тя препрочете писмото и допълни:

„Не трябва да се срамуваш от мене. Аз си имам своя къща и мебели. Изкарвам колкото ми е необходимо. Ела, моля те, ела при твоята Петровна.“

Тя написа адреса, който й каза Хуго, и постави писмото в плика.

— Готово е, сега ще трябва да го занеса сама в пощенската кутия. Утре Леония навярно ще го получи.

Тя си върза кърпа на главата и излезе.

Върна се бързо, тъй като беше доста късно и бе време за лягане. Оправи набързо леглото в кухнята и си легна развълнувана. Никога Петровна не е била по-щастлива и никога не е била по-добре от тази вечер. При мисълта, че ще се види със сестра си, че ще я прегърне, не можеше да заспи. С буден поглед виждаше пред себе си цялото си щастие.

Не само образът на Леония не позволяваше на Петровна да заспи, но и красивото лице на младия Хуго, което се мяркаше непрестанно пред очите й.

Хуго също не можеше да заспи. Той бе седнал в ъгъла на стаята. Главата си бе подпрял с ръце. Обзеха го тежки мисли. Спомни си отминалите събития, сети се изведнъж и за Конрад Фелзингер.

Стори му се, че нечий жален глас го вика: „Хуго, защо ме съсипа?“

— И то защото една жена-демон, на която се довериха повече, отколкото трябваше, безмилостно ме отблъсна от себе си и ме провали. Заради нея, заради тази хиена аз презрях своя приятел, своя брат, когото обичах с всичката жар на сърцето си.

— Ах, Конраде, ако можеше само да видиш колко съм отпаднал, как живея в този зимник, ако можеше да надзърнеш в моето сърце, ти би ми простил, да, би ми простил, защото щеше да съжалиш мене, нещастника.

Той покри лицето си с ръце и горко заплака. Изведнъж над него изникна една черна фигура, сложи ръка на рамото му и се чу един глас, който го накара да затрепери:

— Той ти прощава, прощава ти от все сърце.

Хуго скочи: стори му се, че небето се е отворило и ангел говори оттам.

Той пребледня и въздъхна тежко. Мъчеше се да проговори, но напразно: бе онемял от изненада и тревога. Само мълчеше и наблюдаваше фигурата, която смяташе за дух от другия свят.

Като трепереше, той улови фигурата за главата и я привлече към себе си.

— Ти не си дух — каза Хуго с мек и тих глас. — Това не е плод на раздразнената ми фантазия. Това си ти, ти! Ето, аз те държа, аз усещам дъха ти, гледам очите ти! Това си ти, Конраде?

— Това съм аз — каза младият учител с благ глас. — Аз съм клетникът и душата ми се къса, като те виждам в това състояние, защото смятах, че не си вече между живите и затова не си устоял на думата си. Но ето че ти си тук жив, но опетнен, и скърбя, защото сега виждам, че съм изгубил приятел.

Хуго стисна силно ръцете на приятеля си, който бе с влажни очи, и се обърна да си отиде.

— Не си отивай, почакай и ме изслушай — рече Хуго. — Ти имаш добро сърце, Конраде, и си много справедлив. Позволи ми да ти разкажа защо те измамих.

— Недей — каза Конрад, — не мога да слушам самообвиненията ти. Още не мога да повярвам, че нещо би могло да ти попречи да устоиш на дадената дума. На тебе, на когото тъй безгранично вярвах, за когото бих дал и последната си капка кръв…

Хуго заплака.

— Не знаеш ли, Конраде, че Бог направи първия грях, като създаде жената? Жената бе причина Адам да съгреши. Жената често е била причина за много войни. Много велики мъже са пропаднали заради жена. Аз също съм жертва на една жена.

Хуго отчаяно падна на колене пред Конрад и скръсти ръце.

Конрад гледаше състрадателно своя беден приятел.

Лампата на масата бледо осветяваше тази сцена.

Среща на двама приятели след дълга раздяла. Но каква разлика? Единият — на колене пред другия, като престъпник, който очаква присъда.

Цареше гробна тишина.

Хуго пръв заговори:

— Аз не те моля да ми простиш, Конраде, тъй като не можеш да го сториш. Моето лекомислие напълно те погуби.

— Твърде скъпо ми струваше твоето лекомислие — отговори Конрад. — Зле се отнесе ти с мене; но аз не съм те търсил, въпреки че по едно време мислех да го сторя, а сега, като те виждам така унил и тъй нещастен на колене пред мене, виждам, че Бог те е наказал.

— Да, Конраде, той ме наказа строго. Аз загубих всичко — бащина любов, уважение, състояние, имот и всичко, каквото имах… Аз съм просяк.

Хуго стискаше главата си с ръце, а Конрад го гледаше състрадателно. Той се доближи до Хуго, сложи кротко ръка на рамото му и каза:

— Не се отчайвай, Хуго. Ти си още млад, не бива да се отчайваш. Готов съм да те слушам, ела и ми разкажи всичко, що ти тежи; каквото кажеш, и Бог ще го чуе.

Той заведе приятеля си в единия ъгъл на стаята и като седна на стола до него, рече:

— Разказвай!

Хуго поглади челото си с ръка и започна с тих глас:

— Ти си спомняш, Конраде, за живота ми в Германия. Тогава бях буен младеж и много безсънни нощи прекарвах. Аз опитах всички удоволствия, които ни предлагаше пруската столица.

— Да, спомням си — отговори Фелзингер. — Много пъти ти казвах да се откажеш от този живот, ала ти всякога ми отговаряше, че ходиш в тези берлински заведения с цел да се запознаеш отблизо с тях, а не за удоволствие.

— И това беше истината — отговори Хуго. — Никъде не опознах човешките страсти така, както в берлинските заведения. Там е люлката на всички пороци. Там видях, Конраде, чудни хора с порочна душа, които за някоя пара продават своята чест и почит. Берлин е училище за опознаване на хората. Дъщери на пенсионери, които са имали отлична работа, се сдружават с непознати лица и скитат с тях по вечеринките. А знаеш ли защо правят това, Конраде? За да са сигурни, че в утрешния ден ще имат хляб. И затова стават роби на страстта. Но стига, Конраде. Сега ще ти разправя за личните си грехове, а не за хорските.

Няколко дена преди да дойда при тебе и да те помоля за парите, отидох на един голям маскиран бал. Беше в едно голямо здание, недалеч от зоологическата градина, Ако не се лъжа, казваше се „Крол“.

Аз бях облечен като персийски княз.

Всички ме гледаха и се питаха: „Кой е този персийски княз?“

Имаше богати кавалери от най-висшите кръгове, офицери и студенти, придружени от любовниците си, скрити под маските, прекарват весело вечерта.

Аз отидох самичък, без дама, или да кажа истината — онази, за която сърцето ми копнееше, не бе там.

— Така значи — каза Конрад, — ти си бил влюбен. Не си ми казал това. Може би тази любов е била безнадеждна?

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Хуго.

— Да, аз я обичах безнадеждно. Та същата вечер бяха ме налегнали тъжни мисли — захвана Хуго — и реших да напусна бала. Но ето, изведнъж погледът ми се спря на една прекрасна фигура. Една жена мина край мене. Тя ме изгледа продължително.

Тръгнах след нея и въпреки усилията й да се скрие в множеството, то не й се удаде. Стигнах я и я хванах за ръката. Сега вече видях колко хубава беше. Жълтата копринена рокля покриваше облото й тяло. Пълните й рамена и валчестите и гърди не бяха покрити и вярвай ми, Конраде, художник не е рисувал още такава женска хубост.

Аз я държах за ръката ала какво съм й казал — и досега не зная. По всяка вероятност думите ми трябва да са били пълни със страст, пълни с молби, от които всяка честна жена би се уплашила. Тя сладко се усмихна, изтръгна се от ръцете ми и избяга. Този път нямах щастието да я настигна, но щом излезе от салона, пак я видях. Забелязах как се приближи до една каляска, конете удариха в галоп и се изгубиха в съседната улица.

Веднага отидох да си взема горното палто от гардероба и се завтекох след файтона. Бях решил да издиря красивата жена.

Файтонът се спря пред един доста хубав хотел между липите. Моята красавица тъкмо излизаше от него и се канеше да влезе в хотела, когато пред нея се изправи портиерът и й каза:

— Госпожо, днес няма да влезете в стаята си, докато не заплатите разходите, които сте направили от 4 седмици насам. Господарят ми не желае да чака повече и да го лъжете.

Аз се бях скрил в ъгъла близо до входа и се готвех да скоча и да накажа нещастника, който й нанесе тази обида, но се въздържах, като чух думите на моята хубавица.

— Аз обясних на господаря ви, че съм учудена защо парите ми не пристигат от Петербург. Навярно утре или вдругиден ще ги получа.

— Макар че сте му обяснили, не ви вярваме повече, тъй че или заплатете, или…

Не му дадох повече да говори, излязох и сърдито му извиках:

— Забранявам ви да обиждате тази госпожа. Аз съм на ваше разположение и утре ще получите сумата, която ви дължи госпожата, колкото и голяма да е тя.

Вратарят ме погледна с присмех и каза:

— За тази госпожа се застъпвате, а кой ще се застъпи за вас, любезни господине?

— Студентската ми карта — отговорих аз и му подадох картата си.

Портиерът прочете името ми на картата и си спомни, че често ме е виждал с баща ми, който е отсядал в хотела, когато е пристигал от Берлин.

— Добре, господин бароне, работата е уредена. Ще внесете утре в касата ми 2000 талера — на толкова възлиза сметката.

Каква сума каза вратарят не чух, защото очите ми непрестанно бяха отправени към красавицата, която с упоителен глас ми каза:

— Как да ви се отблагодаря, господине, за благородното застъпничество? Повярвайте ми, аз не съм развалена жена. Един нещастен случай ме поставя в такова положение. Утре около обяд ви очаквам, за да ви докажа невинността си.

Май няма нужда да ти казвам, че не заспах през тази нощ. Бях прещастлив — безпокояха ме само парите.

Да се обърна към баща си не смеех, тъй като от дълго време бяхме в лоши отношения. Нямаше към кого да се обърна, а сумата трябваше да се изплати, защото бях дал дума.

За минутка си спомних за тебе — единствения верен приятел. Спомних си, че в тебе е народната каса.

Дълго се колебах дали да те помоля за пари. Утешавах се с това, че щях да успея да поискам от баща си и в три дена да ти ги върна.

На другия ден наистина дойдох при тебе и молбите ми те тласнаха в пропастта. Ах, Конраде, Конраде, ако можех да сторя това днес, на драго сърце бих жертвувал десет години от живота си. Бог е единствен свидетел, че не предполагах тогава какво може да се случи. Не знаех що върша; бях като луд.

Тази лудост не ме остави, а още повече ме завладя на другия ден, когато красавицата пак ми благодари. Казва се Феодора Бояновска — от видна петербургска фамилия.

Мъжът й бил заточен в Сибир три месеца преди пристигането й в Берлин. Властите конфискували имотите им и затова тя била в такова парично затруднение!

Не е нужно да ти казвам, че тя окончателно ме завладя. Аз я боготворях.

Паднах на колене пред нея и й се заклех, че до гроб ще я любя.

Тя се смееше, белите й меки ръце ме погалиха по главата, след което се наведе и ми прошепна на ухото:

— Който иска да съм негова, трябва да ме завоюва.

Каза ми след това, че на другия ден ще отпътува за Петербург, а после за Азия, Америка или Австралия — и самата тя не знае закъде. Казах й, че ще я придружавам и накрай света.

На другия ден напуснахме заедно Берлин.

— Нима не помисли за приятеля си, когото остави в затруднение? — прекъсна го Конрад. — Защо не съобщи поне на хазайката си какво е станало?

— Защото не исках да оставям следа — каза Хуго, свеждайки очи към земята.

За минута Фелзингер замълча, а след това попита:

— Възнагради ли обожателката ти твоята вярност?

Хуго стана, очите му светнаха с необичаен блясък, когато Конрад каза това.

— Изневери ми. Нещо повече, когато вече не й бях нужен, искаше да ме унищожи. Трябва да знаеш, Конраде, че тя ме принуди да извърша кражба.

— Кражба? — извика поразен Фелзингер. — И ти не можа, нещастнико, да отстраниш от себе си този порок?

Хуго измъчено наведе глава.

— Та това е най-лошото! — каза той. — Едно престъпление ражда друго. Повярвах на тази жена. С една дума тя можеше да ме погуби напълно. На тебе мога да поверя, Конраде, че й казах, че съм нихилист.

— Ти нихилист? — бавно попита Фелзингер.

Хуго не успя да отговори и се случи нещо особено, което изплаши двамата приятели.

Някой похлопа на вратата. Отначало по-тихо, а после все по-силно.

Хуго побледня и се скри зад вратата, водеща в стаята на Конрад.

— Както изглежда, мене търсят, това е полицията. Аз съм изгубен.

Изведнъж лицето на Конрад стана сериозно. Той взе лампата от масата, каза на Хуго да стои тихо и решително отиде до вратата.

— Кой е? — попита той. — Кой хлопа толкова късно на вратата?

— Аз съм, аз съм!

Това бе тих и приятен женски глас. Като го чу, Конрад цял изтръпна. Кръвта нахлу в главата му и той щеше да падне, ако не се подпираше на стената.

— Не, не, това е невъзможно — извика той, — кажи ми името си, името ти искам да чуя. Коя си ти?

— Твоята Елена — чу се отвън. Възклицание се изтръгна от Конрадовите гърди.

— Отваряй, бързо отваряй, драги мой. Вън е много студено.

— Само минутка, да вдигна резето на вратата. Чу ли? Зърр… Сега се вдигна и вратата е отворена. Елена, милинката ми Елена!

Те се прегърнаха и дълго не продумваха нито дума.

Конрад вдигна любимата си и я сложи да седне на стола. После се завтече да затвори вратата, за да не види някой щастието му и да му го отнеме.

— Колко си студена, Елена — каза той, като топлеше ръцете й в своите. — Трябва много да си се измъчила от дългия път.

— Да, пътят беше много труден — отговори Елена, — но когато ми съобщи, че си без служба, повече не можех да трая. Моето място е при тебе, желая и аз да се измъчвам и да издържа докрай.

Фелзингер се наведе, хвана посинелите й от студ ръце и страстно започна да ги целува. После се втурна към кухнята, гдето лежеше Петровна, и нетърпеливо започна да хлопа на вратата и да вика:

— Ей, драга Петровна, ставай скоро, ставай и направи чай. Тя дойде, тази, за която ти разказвах, Боже мой, моята Елена дойде!

След това той изтича назад при любимата си, която за него бе всичко: отечество, щастие и живот — и скри лицето си в роклята й.

Но къде ли беше Хуго през това време?

Тихо, съвсем тихо той се дотътри до съседната стая. Падна на колене, заскуба коси, казвайки:

— Тя трябва да ме види още и посрамен! Нейният поглед трябва да ми причини нови мъки, нови изкушения. Струва ми се, че някаква невидима ръка ме тегли към бездната, дето змии изпиват жертвата си.