Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (55)

LVII. ФЕОДОРА

На една маса във вилата на духовете седяха Кардов и Феодора Бояновска.

Днес тая така красива жена беше много бледа.

Цялото й тяло издаваше, че е развълнувана.

Взе чашата чай и след като я изпи, захвърли я настрана.

— Истина е, че като луди пием тоя чай, който ни разстройва ужасно нервите. О, Кардов, колко бих ви била задължена, ако ми дадяхте някое сладко питие, което може да ми възвърне спокойния сън!

— За сън? — каза Кардов. — Опитахте ли с морфин?

— Морфин? Страхувам се от него, затова не съм вземала. По природа съм страстна жена, затова се страхувам, ако веднъж свикнала с него, да не би да не мога да се освободя от тоя навик.

— Подобни лекарства не съм употребявал — отговори Кардов. — Откакто съм се родил, до днес спя спокойно.

— В това не се съмнявам — отговори Феодора, — но ако и ти мислиш за неприятеля, който е готов да изпие кръвта ти и постоянно те преследва, също не би спал тъй спокойно.

Щом изрече това, тя внезапно се сепна, като да се разкайваше за съобщението, което Кардов добре забеляза.

— Феодора, нещо не ви е добре — нещастна ли сте? — попита той, като се приближи до нея.

— Да, Кардов, не можете си представи какво изживявам. Не, вие не знаете какво ме измъчва. О, това най-после ще ме погуби.

— Представям си, това навярно е страхът от Бояновски, но не бива да се плашите, не се страхувайте. Оставете за това аз да мисля. Въпреки че и до днес не ми е известно къде се намира, надявам се да го открия. Толкова пъти вече е бил в ръцете ми, но с помощта на генерала е успял или да избяга, или пък го е укрил някъде. След като се успокоят духовете, отново ще се яви.

— Може и тук някъде да се е укрил, но не това ме тревожи толкова, друго, по-важно нещо не ми дава покой.

— Значи има и друго, което ви тревожи?

Феодора утвърдително кимна.

— О, в такъв случай всичко ми разкажете — каза Кардов и я хвана през кръста. — Кажете ми, за да разделя заедно с вас тая мъка!

— Може и неоснователно да се оплаквам, тъй като бях предупредена да се пазя — отговори Феодора и избърса потта от челото си. — Говориха ми за злите духове в тази вила, които безпокоени всички обитатели и им причинявали неразположение. Те не можели спокойно да си отпочинат. Изсмях се на това тогава, тъй като далеч не съм суеверна, за да вярвам в духове.

— Да не би, напротив, да вярвате, че съществуват?

— Вие ми се подигравате, Кардов — извика Феодора. — И аз като вас нявга се надсмивах на това, но днес се принуждавам да вярвам.

— Надявам се, че досега не сте видели никакъв дух?

— Напротив, аз виждам всяка вечер, постоянно ме преследва, където и да съм, и не мога да се освободя от него. Ах, това е ужасно, Кардов!

Тя закри лицето си с ръце и се наклони на стола.

— Успокойте се, Феодора! Струва ми се, че се нервирахте. Ако е необходимо, да повикам лекар.

— Не — отговори тя, — желая да остана сама. Идете си, Кардов. Надявам се утре да се чувствувам по-добре.

Няколко минути след това Кардов беше в градината, там с кон го чакаше старият коняр на Феодора.

Щом остана сама, Феодора изгаси свещта и влезе в спалнята си.

През времето, когато Кардов и Феодора разговаряха, две големи черни очи бяха устремени срещу първия. Силен блясък излизаше от тия очи, който би уплашил и двамата, ако бяха ги видели, и ужас би ги обзел.

Това бяха очите на Исидор Марголински. Той бе видял и чул всичко и затова бе обзет от страшна ревност. Искаше му се да се хвърли срещу Кардов и да му забие ножа, който силно стискаше в ръцете си. Въздържа се, понеже забеляза, че Кардов се тъкмеше да излезе. С необикновена бързина се спусна по стълбите и веднага се озова в градината. Щом слезе в двора, Кардов се качи на коня и се запъти към дома си.

Една тъмна фигура тихо се промъкваше след него, като се мъчеше да не бъде забелязана. Беше доста тъмно. Но опитното полицейско око познаваше добре улиците. Скоро стигна едно грамадно здание. Той слезе от коня и тъкмо се готвеше да отвори вратата, същата фигура, която го следваше, го хвана за врата. Кардов се мъчеше да се отърве от тия ръце, но напразно. Внезапно му причерня и той падна на земята.

Тъмната фигура беше Исидор Марголински. Бързо извади от джоба си кърпичка и запуши с нея устата на Кардов, който лежеше полумъртъв върху, снега.

— Ти ми отне любовта и затова лежиш сега върху този сняг, при тоя студ и до утре навярно не ще бъдеш жив.

„А сега — бързо при Феодора!“ — каза си той. След няколко минути само беше в спалнята на Феодора.

Тя не можеше още да заспи тая вечер. Сянката на майката на Бояновски постоянно беше пред очите й, също и тая на Бояновски. За да има другар за спокойно прекарване на нощта, извика слугинята си Леония.

Разговаряйки, те прекараха около час.

— Животът ми — подзе след малко отдих Феодора — е минал в буйност и авантюри. Много са ме любили, но аз никого не съм обичала. Природата ми е такава, че аз обичам разнообразие, разкош… Пред очите ми сега се редят всички: пръв е моят мъж; вярваш ли, Леония, че не съм го обичала никога? След него ръката ми е искал Кардов и много други още, а също и Исидор — синът на евреина, как ля беше презимето му?

— Да, Исидор, госпожо — уверяваше Леония.

— В момента като че той е пред очите ми, като че ли го виждам — казваше Феодора, — да, виждам го, да, да, виждам го там — ето го там!

Изведнъж тя изписка и скачайки, сочеше вратата.

Леония се изплаши да не би госпожата да загубва разума си. Обърна се към вратата и цяла затрепера.

Там, на вратата, беше се изправила не сянка, а жив човек!

Исидор полека настъпваше откъм вратата.

Двете жени изпискаха, закривайки лицата си с ръце.

Страстни погледи хвърляше Исидор към полуголото тяло на Феодора.

— Не ме ли познаваш, Феодоро? — попита той.

Тя не можеше да отговори, само трепереше. Досещаше се за какво може да идва, ето защо заповяда слугинята да излезе от стаята.

С наведена глава Леония напусна стаята.

— Сами сме сега — рече Исидор, след като затвори вратата.

— Съвсем сами — машинално промълви тя. Феодора се страхуваше, че остана насаме с тоя човек.

Без да продума, той се приближи до нея.

„Сега ще свърши с мен, спасение няма“ — мислеше си Феодора.