Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (48)

L. ВЛАДИМИР

Беше чудесен зимен ден, снегът скърцаше под краката. Трима души в тоя ден се бяха запътили към едно селце близо до Москва.

Това бяха мъж, жена и едно дете. В селски дрехи бяха облечени мъжът и жената, а в граждански детето, което трудно газеше в големия сняг.

— Поноси ме, дядо — помоли детето, гледайки селянина с големите си черни очи.

Селянинът се обърна към жената и каза:

— Мъчно ще ми бъде наистина, ако роднините му вземат това дете.

— Вярно — отговори тя, — не бих могла да живея без него, тежко ще ми бъде, но най-важното е, че Владимир е много добро дете.

— Наистина — отвърна старецът, — откакто живее в село, струва ми се, че се е поправил.

— Не е за чудене при тоя чист въздух, след тая дълга болест, която е прекарало, по думите на дъщерята на нашия добродетел.

— Искаш да кажеш за дъщерята на Яники. Вярно е, че той и дъщеря му са наши най-добри приятели — каза старецът.

Владимир беше занесен от дъщерята на аптекаря Яники у старата Анкуша да го пази, докато наново го поискат. За Анкуша и мъжа й детето беше добре дошло и те го взеха с радост, целувайки ръката й. То ще ги утешава. Те се радваха, като гледаха как Владимир от ден на ден се поправя. Детето пък им се отплащаше с любезността и послушанието си.

Старецът и жена му, понеже търгуваха с боровинки, ходеха в гората да ги берат. За да не остане Владимир сам в дома им, вземаха и него.

Щом стигнаха в гората, запалиха голям огън и близо до него поставиха Владимир на мека постелка. След няколко минути той заспиваше.

Щом те изчезнаха, в гората се появи жена с разплетена коса и втренчен поглед.

Тя беше облечена в бяло и тичаше към огъня, близо до който лежеше Владимир.

Виждайки детето, тази жена започна да вика:

— Детето, ето го детето, огън го гори… Спасете го, спасете…

Читателят навярно се досеща, че това е избягалата от манастира „Св. Дева Мария“ велика княгиня Хела.

Тя веднага се приближи до детето и надвесвайки се над него, загледа го право в очите.

— Дали си ти наистина? — каза тя. — Дали Богородица е пожелала да ми докаже чудото, като ме е изпратила да видя, че не си изгоряло, а си още живо?… Ето, ти си в ръцете ми, аз те целувам?!

Тя непрестанно целуваше детето, което не се отбраняваше. Пред очите му беше оная жена, която бе виждал като съвсем малък. Объркано, детето обви ръчичките си около врата й, плачешком започна да я целува и каза:

— Майко, добра майко!

— Майка? Да, аз ще бъда твоята майка и никой не ще бъде в състояние да те изтръгне от ръцете ми — извика Хела.

„Да те вземат?“ При тая мисъл тя се сепна и притискайки Владимир все по-силно към себе си, започна да бяга. След няколко минути беше вън от гората.

Един час след това, завръщайки се, старецът и Анкуша недоумяваха от изненадата, че не намериха Владимир на мястото му.

— Вече са успели да го откраднат — викна Анкуша.

— Кой ли е сторил това? — каза старецът.

— Никой друг освен циганите.

— Да бързаме тогава да ги настигнем.

След едночасово напразно търсене те се върнаха сломени и угрижени у дома.

Когато Анкуша и Оргел влязоха у дома си, намериха двама души, които ги очакваха. Единият от тях с гордо изражение и с брада запита Оргел:

— Тук ли е къщата на Оргел? — каза той, гледайки го внимателно в очите.

— Да, аз съм Оргел, а това е жена ми Анкушка. Какво желаете, господине?

— Нося ви писмо от Петербург.

— Писмо, а от кого е, ако мога да запитам?

— Заповядайте, прочетете и ще узнаете — каза непознатият и му предаде едно затворено писмо.

Оргел пое писмото и разтреперан го отвори. Там пишеше:

„Драги Оргел,

Преди известно време моята дъщеря ви е предала едно дете за пазене. Надявам се, че малкият Владимир се е поправил вече, за да може да ни придружи в пътуването, което предприемаме. Навярно Владимир е при вас в добро здраве. Моля да го предадете на господина, който ще ви донесе това писмо. Благодаря ви за положените досега грижи към детето.

Яники“

Старецът побледня и започна да трепери. Той гледаше ту единия, ту другия от господата, а това бяха Бакунин и Хуго фон Пал.

— Какво ви стана, защо се изплашихте, да не би детето да е умряло? — уплашено извика Бакунин.

— Не, не, но как да ви кажа. Боже мой! Владимир не е тук — той изчезна!

— Изчезна?! — едновременно извикаха и двамата.

— Да, тъкмо преди един час изчезна. Докато ние бяхме в гората за шишарки, догдето се върнем, някой го е откраднал.

— Кой може да го е откраднал? Ако не е късно, да го заловим!

— Кой друг може да краде деца освен циганите — каза Анкуша, която дотогава гледаше уплашено.

— Да побързаме тогава след тях, навярно ще ги настигнем — каза Бакунин, обръщайки се към Пал. Без дори да се сбогуват с домакините, те изтичаха навън. Няколко минути след това тичаха по пътя за Москва.

— Да не се изгубим, Бакунин, тук пътят е твърде объркан — каза Пал.

— Познавам добре пътя и всеки кът от него, знам и где спират циганите, затова не се страхувай. Върви напред и след час, надявам се, ще ги настигнем.

Не изминаха и час и по шосето се очерта върху белия сняг една група цигани — мъже, жени и деца, които бавно се движеха.

Напред се движеха две коли, а след тях — жените и децата.

Начело на групата стоеше един ездач, човек, въоръжен от глава до пети, друг като него нямаше.

Бакунин се отправи към главатаря. Като забеляза това, циганинът се обърна към него. Лицето му беше съвсем спокойно.

Бакунин хвана коня му и с гръмлив глас извика:

— Стой, нито крачка напред!…