Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (32)

XXXII. ПОЛУДЯЛАТА КНЯГИНЯ

Когато се разчу, че княгиня Хела е полудяла, целият Петербург се раздвижи. На никого не му се вярваше. Някои си казваха, че не е вярно, а други, които вярваха, съжаляваха младата княгиня.

Бяха се минали само няколко месеца, откакто княгиня Хела бе пристигнала от родината си. Тогава народът я посрещна весело в Петербург. Тя спечели много приятели със своята доброта и благодарност, качества, които руският народ притежава и цени.

Тогава цветя покриваха улиците и нейният портрет беше окачен навсякъде, бедни и богати го купуваха. След време се чу, че тя посещавала бедните и болните, голямо и мало я хвалеше за това. Младата княгиня спечели целия народ, затова толкова се интересуваха от семейното й щастие, а също и от здравето й.

След това се разнесе слух, че княз Константин не се бил оженил по любов за княгинята, а по заповед на брат си — царя. Всички съжаляваха малката княгиня, задето се бе омъжила за човек, който не я обичаше. И когато чуваха, че е щастлива всички се радваха. Цяла Русия отправяше погледите си към младата княгиня и се надяваше на нея. Не можеше да се отрече, че тя бе добра към царя и имаше и голямо влияние над него.

След пожара в градината я виждаха по-рядко. Тя бе болна; Едва ли пожарът й бе под действувал толкова много, че да се разболее.

Но тази бе причината и никоя друга. Тя си въобразяваше, че е виновна за всичко. Малкият Владимир й се явяваше и с разтворени ръце я молеше да го спаси.

Щом се разболя жена му, великият княз пристигна още същата вечер. Той коленичи до леглото й, като плачеше и не се отделяше от нея. Като малко дете я гледаше. Най-мъчно му бе, че тя не можеше да го познае. Назоваваше я по име и хиляди пъти я молеше да види добре, че той е мъжът й, Константин, но тя не го позна.

Константин се отказа да вземе участие в конференцията, дори не се отзова на поканата на брата си — царя. Един ден бе изненадан от посещението на брат си! Той влезе в стаята на великия княз, без да съобщи никому, и Константин едва имаше време да си облече мундира, за да посрещне царя.

— Бедни ми братко — каза царят, като влезе в стаята, — аз те съжалявам много и тъй като не можех да понасям тази неизвестност, защото ти нищо не ми доверяваш, дойдох да се информирам за здравето на жена ти.

Великият княз клатеше тъжно глава.

— Ах, брате, тя вече не познава. Аз съм виждал полета, покрити с трупове, но това ми се струва по-ужасно от всичко.

Царят дръпна брата си и му каза тихо:

— Бедната, както чувам, говори се за някое дете, което я вика на помощ. Можеш ли да ми обясниш това, Константине?

Великият княз стана прав и като го погледна в очите, каза:

— Аз подозирам нещо.

— Какво?

В тези негови думи личеше лицемерие. Очите на великия княз светнаха. Той каза решително:

— Ти знаеш, брате, нейната лудост е от деня, когато изгоря къщата на градинаря.

— Знам — рече царят, — но не мога да проумея каква връзка има нейната лудост с тази къща?!

— Ти сам ще разбереш — каза великият княз, — че в тази къща имаше едно дете, мое дете — плод на любовта ми, Александре, която ти разруши с желязната си воля.

Нито един мускул не мръдна по лицето на царя, само малко пребледня.

— Какво стана с това дете? Великият княз отпусна рамене.

— Бог само знае какво е станало с него. След пожара никаква следа не се намери от детето. Рових из пепелта да намеря нещо негово, но напразно.

— Къде е детето? Нали не е изгоряло? Той се дръпна внезапно и каза:

— Нека отидем при болната. Премина през няколко стаи.

Тя не бе сама: пред леглото й стояха две придворни дами, а в един ъгъл на стаята се бе изправил лекарят.

Хела бе коленичила до камината и държеше в ръцете си една кукла, която непрестанно целуваше и прегръщаше. Толкова трогателна бе тази картина, че всяко човешко сърце би се трогнало.

Царят застана на прага, после реши да влезе и се приближи с решителни стъпки. Когато дойде до нея, той я попита със сълзи на очите:

— Не ме ли познаваш, Хело?

Бедната хвърли един поглед на царя, започна да вика с всичка сила и да прегръща куклата. Ако Константин не бе я хванал, тя щеше да избяга.

— Този, който ти говори, е царят ни, мила и нещастна моя жено — каза той.

Тя се мъчеше да се освободи от прегръдките му.

— Оставете ме, трябва да скрия детето на някое сигурно място. Пожар, огън! Убийците са будни. Камбаните бият, викат ме на гробищата. И ти ли идеш, убиецо, да ме погубиш?

Тя падна на пода и започна да прегръща краката на мъжа си.

— Аз не съм убила детето, милост, милост.

Докторът се възползува от случая и успя да сложи княгинята на стола.

Трогнат дълбоко, Александър II се приближи до нея. Порой сълзи течеше от очите му. Човекът, който подписваше смъртната присъда на стотици хора, плачеше сега като малко дете.

Хела взе едно цвете и започна да го разглежда.

— Червено цвете — червена кръв — шепнеше тя. — Велика Русия е покрита с дебел сняг и лед, това е големият покрив.

— Какво говори? — запита царят брат си.

— Оплаква съдбините на Русия — каза великият княз. — Говори за някакъв голям покрив, с който е покрита цялата земя.

Александър II наведе глава.

— Може да има истина в думите на лудата — каза той. — Бедна Русия, колко големи грижи ми създаваш и колко малко мога да направя, за да премахна болките ти.

Хела повдигна глава. Необикновен блясък светеше в очите й. Тя ги отправи нагоре — към небето.

— Какво прави сега? — запита царят, като я видя в това положение.

Лекарят се приближи до царя и му каза:

— Ваше Величество, забелязах преди малко, че Нейно височество княгинята страда от сомнамбулизъм. Тогава тя може да ви каже неща, които не са ви ясни и които ще ви се случат.

— Много чудно наистина! — каза царят. — Вие мислите, че снаха ми ще каже самата истина?

— Да, вярвам, Ваше Величество. Наблюдавал съм я в това положение и разбрах, че в думите й има истина. Ще ви помоля, Ваше Величество, да изпратите всички навън и тогава княгинята ще ви предскаже бъдещето.

Константин се приближи до придворните и им каза да се отстранят. Когато завесата падна, лекарят се обърна към царя и рече:

— Ако желаете сега, Ваше Величество, можете да се обърнете към княгинята.

Царят се доближи до Хела и я запита.

— Кой съм аз?

Без да промени ни най-малко лицето си, княгинята отвърна:

— Най-нещастният между милиони нещастници, най-беден между бедните.

Царят потрепера.

— Има право — каза той. — Аз съм най-нещастният между всички нещастници в Русия. На моята любов ненавист е наградата, искам ли доверие — недоверие получавам. Аз съм готов да дам и най-голямата жертва; ако моята родина поиска от мен, дал бих и своя живот. Кой ще ми помогне — запита болно той — да излекувам раната на моята родина, из която безспирно тече кръв? Кой ще ми даде остър нож да изрежа тръните между добрите треви, за да очистя земята?

Хела отвори уста и всички се приготвиха да чуят какво ще каже.

— Преклони се пред работниците — рече Хела, — пред работниците, които чистят земята, пълна с камъни, за да поникнат добри плодове, пред работниците, които облагородяват земята. Целуни почернелите и попукани ръце, хванали ралото. Иди с уважение при земята, където живеят работниците. Този, който работи, не трябва да е роб. Робът само се страхува, той не може да обича. Не ги тъпчи, а ги повдигни. Не ги мачкай с крак, а разтвори ръце и ги притисни към гърдите си. Времената се променят. Кърваво поле се простира надалеч. Ще дойде денят, когато тази кръв ще пресъхне. Робът ще стане свободен човек. Вековете летят. Само един век още ще продължава борбата между царя и народа. После ще царува мир. Русия е щастлива.

— Русия е щастлива — каза Александър, когато княгинята свърши предсказанията. — Това е най-хубавата картина на бъдещето, която желая да видя: Въпреки че слабея и не ще мога да доживея да видя този мир в царството си, то поне ще отнеса със себе си слаба надежда.

— Всичко разбрах добре — каза царят, като се обърна към великия княз. — Разбрах какво искаше да ми каже твоята нещастна жена. Робството трябва да изчезне, то притиска земята. Аз искам да бъда владетел на свободни братя, а не на роби. Аз не мога да направя Русия щастлива само с едно мръдване на перото. Трябва ли още да се двоумя?

— Смея ли да кажа, брате мой — рече Константин. — Има хора, които са противници на премахването на робството. Всички дворяни ще се възбунтуват против това, тъй като всички имат големи имоти. Ако техните работници направиш свободни, то за дворяните ще бъде зле. Припомням ти, Александре, че болярите са крепители на владичеството.

Царят мълчеше. Лицето му бе бледо като платно.

— Що каза, брате? — запита царят. — Значи дворяните ще се противопоставят на желанието ми. Знай, че ще погубя всеки, който посмей да се противи на волята ми. Руските царе се раждат, за да въздигнат, а същевременно и за да погубват.

— Болярите ще погледнат с добро око — рече Константин — и ще са съгласни, докато ги въздигаш, но те ще покажат негодуванието си, щом започнеш да ги унищожаваш.

— Няма да ги щадя — рече царят. — Мина времето, когато болярите се сравняваха с царете. На сцената на деветнадесети век най-главната роля играе народът. Моят девиз е — за доброто на народа. Перото, с което ще подпиша унищожението на робството, ще ме направи безсмъртен. Нима ще потрепери ръката ми? Не, братко. Оттук ще отида право в кабинета си, ще повикам министрите, за да се съветвам с тях.

Царят се готвеше да излезе, но князът го помоли за още една дума.

— Брате, делото, което ще предприемеш, е велико. То ще бъде най-благородното дело на деветнайсети век и аз ще бъда последният, който ще ти се противопостави. Не е ли това голям срам за нашето отечество?

— Аз се сещам какво искаш да кажеш — рече царят.

— Сещаш се! Не е ли робството най-големият срам на деветнайсети век? Тези изтезания, които подобават само на средновековните варвари? Премахни Сибир и освободи безбройните нещастници, дай тази земя на Бога и на небето и направи така, че да не я наричат земен ад. Царю, не чуваш ли виковете на клетниците, които гинат в твоите рудници? Като че тези викове ще изпълнят въздуха, който ще ни задуши. Много често насън чувам дрънкането на оковите и клетвите, които идват от дълбочината на земята, идват като отмъстители около къщата на Романовци.

Царят стисна силно ръката на брат си.

— В този миг ти говориш за себе си, Константине.

— Как? Нима така мислиш, братко?

— Аз мисля, че твоето сърце още тупти за онази клета жена, която трябваше да изпратя в Сибир.

Константин улови ръката на брат си и с разтреперан глас каза:

— Не, Александре, аз не заговорих първи за тази жена, ти го стори. Кажи ми тогава какво стана с нея?

Царят тежко въздъхна и каза:

— Най-добре я смятай за мъртва.

— Ако я смятам за такава, ще рече, че тя живее; кажи ми тогава, моля ти се, дали е лишена от нещо или се намира във влажна тъмница, или пък е в хубава стая?

— Не мога да ти отговоря — каза царят. — Аз направих това според законите на нашия дом. Забрави Елисавета, погледни към небето и се помоли Богу да върне разума на този ангел.

Царят стисна ръката на брат си, след това се доближи до кревата, на който лежеше Хела, и я целуна по бледото чело.

— Ако историята говори някога за великите дела на Александър II, за освобождението на руския народ и премахването на робството, никой не ще помисли, че за това велико дело е помогнала една млада невинна жена, една нещастна полудяла княгиня.

Царят отиде в палата. Щом влезе в кабинета си, той изпрати да повикат директора на полицията Кардов.

Когато Кардов дойде, Александър се изправи насреща му.

— Какво стана с детето, Кардов? Детето, което беше при градинаря на великия княз? — запита царят.

— Къщата изгоря, Ваше Величество. Царят тропна с крак.

— Аз не питам за къщата, а за детето — рече царят сърдито.

— Щом къщата е изгоряла, тогава и детето трябва да е изгоряло — отговори Кардов, като се изправи гордо.

Царят скочи като бесен. Той взе един порцеланов светилник и го хвърли в краката на Кардов, където се счупи на парчета.

— Нима смееш да мамиш царя си, животно такова — кресна царят в яда си. — Ти каза, че детето е изгоряло. Това не е вярно, тъй като никаква следа нямаше от него в пепелта. Казвай що стана с детето? На кого го даде?

Кардов изгуби присъствие на духа. За да не падне, той трябваше да се подпре здраво на сабята си.

— Аз изпълних заповедта ви, Ваше Величество — изрече колебливо.

Александър се изсмя горко.

— Моята заповед? Не вярвах, че ще си толкова нахален да настояваш, че аз съм заповядал да убият детето.

Кардов се разтрепера.

— Заповедта ви, Ваше Величество, не беше ясна — каза той, — аз мислех… аз разбрах…

— Така си разбрал — каза царят, — в това е нещастието на всички царе, че нищожествата, които ги заобикалят, изменят думите им. Моята заповед бе да се потрудиш да отстраниш детето от дома на брат ми, а ти си разбрал да го убиеш.

Кардов падна на колене пред царя.

— Това е било недоразумение, Ваше Величество, и нищо друго — каза той. — Милост!

— Твоето недоразумение струва живота на един човек! Ти просиш милост? Нищо друго.

Царят почна да се разхожда нагоре-надолу из стаята. Внезапно той застана пред Кардов.

— Мъртво ли е детето? — запита гърлено.

— Една безсърдечна старица трябваше да го убие — каза Кардов. — Но аз мисля, че детето е още живо.

— Слушай сега какво ще ти кажа, Кардов — рече царят. — Давам ти срок от четири седмици да намериш детето. Ако дотогава не го намериш, ще загубиш свободата и живота си.

Заповедническият тон на царя прекъсна всеки отговор на Кардов. Той излезе от стаята като пиян.

— Малко ще ми бъдат четири седмици — говореше си тихо той, — за да спася главата си.