Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

XXI. ИЗМЯНАТА

С парите от касата на нихилистите Бакунин купи една къща, която имаше величествен вид и бе наредена като някой княжески дворец.

Тя имаше пет добре и с вкус наредени стаи.

Стаята, където барон Бронт въведе жената, бе наредена в персийски стил. Пердетата и килимите бяха също такива.

— Тука не бива да се страхуваш — рече барон Бронт, като я прегърна горещо, — тук никой не може да те намери.

— Сгреших много, че дойдох тук, всичко между нас трябва да свърши.

Като съблече горната си дреха, тя погледна любезно Хуго.

Това бе Елена, годеницата на Конрад Фелзингер.

Хуго махна маската си и пред нея застана един млад хубав мъж.

Елена закри лицето си с ръце и горко заплака.

— Защо плачеш, мила моя, нима не ти е добре при мене? Елена се опря на рамото му и го погледна измъчено.

— Не ми е лошо при тебе, не, никак. Тук ми е много хубаво и аз бих искала да остана при тебе през целия си живот, но някакво предчувствие ме плаши.

Хуго я помилва.

— Защо се плашиш, та ти не за първи път идваш при мене; толкова дълго време в Берлин се радвахме на нашето щастие.

— Нима не е грях това?

— Любовта никога не е грях.

— Ти разсъждаваш глупаво. С това искаш да ме окуражиш, но аз съм годеница на твоя приятел Конрад Фелзингер. Той много ме обича и не би понесъл безчестието, ако разбере за тези наши нощни срещи. Ние двама го лъжем и затова грешим; той е добър като най-хубавия пролетен ден, той е благороден и ни се доверява.

— Не, ние не го мамим. Нима е измама това, че се обичаме, че сърцата ни копнеят едно за друго и че страстта ни е по-силна от волята ни?

— Така е — каза замислено Елена. — Отначало смятах, че него обичам; докато не те срещнах, него обичах, но после разбрах, че обичам само тебе. Когато ти изчезна внезапно от Берлин, уверих се, че не мога да живея без тебе, а като получих писмото ти и разбрах, че си в Петербург, прибрах нещата си и дойдох.

— Значи не си дошла в Петербург заради Фелзингер?

— Заради тебе, само за тебе, мили мой.

— Как успя да се отървеш от Фелзингер? — запита Хуго.

— И тази вечер, както друг път, Конрад остана дълго при мене — почти до единадесет часа, но като разбрах, че не смята да си отива скоро, казах му: „Вече е единадесет часът, Конраде, хората ще помислят нещо лошо, ако видят, че годеникът ми стои до късно при мене.“ Тогава той си отиде, а след малко и аз излязох. Ти виждаш колко съм лоша и това именно ме измъчва.

— Какво ли ще бъде по-нататък, щом още отсега си се запритеснявала?

Елена стана, погледна Хуго в очите и рече:

— Затова и дойдох тази вечер, за да ти съобщя, че реших да се омъжа за Конрад. Той всеки ден настоява да не продължаваме повече така.

Хуго се изсмя.

— Ако за теб няма друга възможност, омъжи се, но аз мисля, че и тогава не бива да скриваме нашите отношения. Ти ще останеш в Петербург и аз ще бъда тук и ще можем да се виждаме понякога.

Елена вдигна ръце и каза:

— За бога, Хуго, не казвай това. Нито дума повече. Щом стана негова жена и се обрека да му бъда вярна, с теб няма да се срещаме, Хуго.

Той я улови за ръката.

— И ти смяташ, че ще можеш да изтърпиш? Не се мами, Елена. Ти сама ще се покориш на желанието дори когато си негова жена.

— Това няма да бъде, хиляди пъти не! — каза немкинята. — Днес за сетен път съм при тебе, Хуго. Трябва да се разделим и никога да не се срещаме повече. Прегърни ме, Хуго, още веднъж и ме целуни.

— Щом като желаеш, така ще бъде — каза Хуго. — Ела при мене, мила, сложи глава на гърдите ми за сетен път, ах, за сетен път… за сетен път.

Тя сложи глава на гърдите му и го целуваше много… много.

— Защо не можеш да бъдеш мой, защо трябва да съм годеница на друг?

Вместо отговор той я прегърна силно и силно я целуваше.

Изминаха няколко часа. Тази нощ бе една от най-ужасните в Русия. Вятърът духаше силно и натрупваше големи преспи сняг по улиците. Край къщата на барон Бронт две сенки се движеха и разговаряха.

Това бяха Конрад Фелзингер и Петровна. Конрад бе блед, а очите му светеха като нажежени въглени.

— Вие сте видели някоя жена, която прилича на вашата годеница — каза Петровна. — Какво ще търси вашата Елена в тази къща нощем?

— Какво ще търси ли? — каза Конрад и се засмя. — Какво търси жена, която нощем отива при някой мъж?

— Да изневери — каза Петровна, — да задоволи своето желание и да изневери.

— Смятате ли да я чакате цяла нощ тука? — попита Петровна. — Ще се простудите и ще заболеете и ще видите, че сте се измамили.

— Не, аз не се мамя. Още днес разбрах, че тя искаше да се освободи от мен, когато бях у тях. Като че някой дявол ме накара да изляза от къщи. Забелязах колко предпазливо тя заключи вратата и тръгна. След това покри главата си с качулката, но аз пак я познах. Проследих я и видях как един мъж я пресрещна, прегърна я и я въведе вкъщи. Ще чакам, ако ще до утре, докато излезе! Горко й, ако не успее да се оправдае!

— Как ли ще свърши и това? Боже, Боже мой! — въздишаше Петровна.

— Тихо! — каза Фелзингер.

— Чува се, като че се отключва отвътре. Сега ще отвори. Ах, ето я!

Елена излезе навън, покри се добре с шала и затрепера от студ.

„Бях щастлива досега — каза си. — Прощавай, прощавай завинаги!“

Тя тръгна, но не беше направила няколко крачки и една фигура се изправи пред нея, като че изникна от земята.

— Спри, не мърдай! Елена цяла изтръпна.

— Познаваш ли ме? — попита Фелзингер.

— Познавам те и това значи, че съм загубена.

— Значи признаваш, че си виновна? — възкликна Фелзингер. Елена падна на колене пред него.

— Милост, смили се над мене, защото пред тебе е една умираща девойка — молеше тя.

Фелзингер вдигна юмруци, очите му блестяха, той я ритна с крак и я събори в снега. Елена скочи изведнъж.

— Значи толкова ме жалиш — каза тя, като вдигна ръце към небето, сякаш да търсеше закрила от него. — Тогава добре, на твоята съвест ще тежи един човешки живот.

Като каза това, тя изчезна.

— Вървете подире й! — рече Петровна. — Не виждате ли, че отива към смърт!

Фелзингер се сепна като от сън. Трудно можеше да се различи в тъмнината отдалечаващата се Елена. Той изтича след нея; забеляза как светеше мостът на Нева.

— Ако не мога да я настигна, тя е изгубена.

Той усили ход и скоро достигна моста. Но какво видя? Пред него се изпречи страшна картина: една лошо облечена жена с малко дете на ръце, което искаше да хвърли във водата.

Фелзингер застана зад нея; той улови ръката, която държеше детето, а с другата си ръка хвана самото дете.

— Бедна жено — рече Фелзингер, — какво щеше да направиш? Убийство, страшно убийство на едно малко невинно детенце!

От страх и изненада Хиацинта — защото това бе тя — не можа да отговори нищо.

Фелзингер прегърна детето.

— Благодарете на Бога, че минавайки оттук, ви попречих да извършите убийство, което по-късно щеше да ви струва живота. Аз мога да ви издам на полицията, но не ще го направя. А сега вървете си и да не ви виждам вече.

Хиацинта се окуражи и отговори нахално:

— Вие искате да ми отнемете детето? Пазете се да не съобщя на полицията!

— Няма да ти дам вече детето, клетнице. Видях, че искаше да го убиеш.

Жената се засмя иронично.

— За Бога, вие, изглежда, нямате очи, защото иначе щяхте да видите, че аз само исках да заплаша детето, а не да го хвърля във водата. Детето плачеше и аз му казах да спре, иначе ще го хвърля във водата.

— Не ви вярвам — рече Фелзингер — и ако бях закъснял, детето щеше да е във водата отдавна. Бедното дете, и при това е такова красиво! Всемогъщи Боже! Какво е това? Аз познавам това лице, това е Владимир, детето, което аз покровителствувах.

Хиацинта прехапа устни. Този непознат човек познаваше детето, а това беше много опасно за нея.

— Вие още твърдите, клетнице, че това дете е ваше — каза сърдито Фелзингер. — Ще идем двама в полицията и ще разберем защо това дете се намира във вашите ръце.

— Полицията няма да ме пипне — каза ужасната жена, като се смееше. — Но този изрод няма да живее повече.

Фелзингер видя как двата й юмрука се вдигнаха. Те щяха да смажат главата на Владимира, ако учителят не бе дръпнал ръцете й.

Той се огледа наоколо и видя, че Хиацинта бе изчезнала, след като не бе успяла да убие детето…

Той остана сам на моста, като не знаеше какво да прави с детето. Снегът валеше все по-силно. Учителят искаше да следи Елена; той спаси това дете, сега трябваше да спаси и любимата си.

Не смееше да остави Владимир на такава постеля, налагаше се да го заведе в някоя топла стая.

— Благодаря ти, Богородице, че го намерих — чу се добре погнатият глас на Петровна.

— Добрият ангел на Владимир трябва да те е изпратил тук.

— Аз тичах след вас, но вие сте по-силен от мене. Благодаря Богу, че ви намерих. Но какво е това? — възкликна тя, като видя детето в ръцете му. — Вие държите някакво дете, господин Конрад!

— Току-що го взех от ръцете на убиеца. Вижте го само, Петровна, това е нашият любимец, малкият Владимир.

— Мили Владимире, моето дете — целуваше го тя. — Колко е студен, а челото му гори. Боже мой, боже мой, той е болен.

— Изглежда, сте права, той е болен. Страхувам се да не стане по-зле. Побързайте да го заведете вкъщи, сложете го на леглото и му дайте нещо да пие. Имате ли пари?

— Винаги имам у себе си по няколко рубли.

— Щом видите някой файтон, качете се и го закарайте вкъщи. Пазете добре детето, не го оставяйте, пазете го от една жена със стари дрехи, която може да ви срещне. Аз трябва да бързам, страхувам се да не е късно.

Той се втурна да тича, та не можа да чуе благопожеланието на Петровна.

— Нека Бог ви помогне да се помирите.

След малко Фелзингер видя Елена. Тя бе коленичила на брега със скръстени ръце. На това място брегът бе стръмен; само едно леко движение бе достатъчно и тя щеше да се сгромоляса във водата.

Конрад я чу да говори на висок глас.

Вятърът грабна думите й и той чуваше как тя предава духа си на бога.

— Господи боже, спасителю мой, съдия мой — плачеше Елена, — след малко ще дойда при тебе и ти ще трябва да приемеш моята грешна душа. Имай милост към мене, Боже, бъди милостив. Сгреших, ала ти знаеш, че друг път не съм сгрешавала. Като отговорих тогава на Конрад, аз не го мамех, защото наистина го обожавах и го смятах за най-добър и благороден човек, но завладяна от грешен копнеж и страст, загубих най-святото — невинността си. Зная, че не ще ми простиш и затова не се моля повече за себе си. Не, аз не те моля за себе си, а за другите девици, за да ги запазиш от изкушение.

От плач тя не можеше повече да говори и падна в снега.

„Тъй много и истински се разкайва, а аз стоя и гледам как ще стане жертва на студения вятър — каза си Фелзингер. — Не, макар и да е сторила такъв голям грях към мене, аз не трябва да я оставя да умре тъй млада!“

Съвсем полека и тихо той се приближи към Елена, ала скриптенето на снега го издаде.

Тя се обърна и като го съгледа на десетина крачки от себе си, разтвори ръце и каза:

— Назад! Не приближавай и не се опитвай да ме спасяваш. Не ме наказвай така тежко, не ме оставяй да живея повече. Ти разби моето сърце.

— Елена — рече плачешком Конрад, — ти съсипа живота ми, но аз ти прощавам, защото виждам, че си стократно по-нещастна от мен.

— О, ти си златен човек! — каза тя. — На тебе ли трябваше да изневеря! Да бъде трижди проклета страстта, която ме заслепи!

Като изрече това, тя вдигна ръка, сякаш искаше да го благослови.

— Бъди благословен Конрад Фелзингер, да даде Бог цял живот да бъдеш щастлив. Забрави ме и нека Бог ти подари друга, която ще знае по-добре да те уважава. Нека тя бъде най-хубава и най-невинна, ти си възвишен човек и заслужаваш такава. Сбогом, Конраде, сбогом, забрави ме, ала не ме презирай!

Като изрече това, тя стъпи на стръмнината. Конрад видя, че се олюлява и тръгна към нея.

— Аз ти прощавам, Елена, само остани, остани при мене!

— Късно, късно е вече!

Нещастницата изпищя и след това… тя се търкулна и падна върху тънката ледена кора, която се счупи от тежестта й.

— Какво стори, нещастнице! — извика Фелзингер. В отговор на това се чу глухо стенание.

След това всичко затихна; само вятърът свиреше и снегът валеше и се чуваше плачът на Конрад.