Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

CII. ДЕНЯТ НА ОТМЪЩЕНИЕТО

Един файтон се движеше бързо по широкия път в гората;в него бяха великият княз и Вера. Тя бе бледа и много мълчалива. Откакто Владимир бе заминал, беше изпаднала в меланхолия. Не излизаше от стаята си и не продумваше с никого. Великият княз я бе взел със себе си, за да я поразсее.

— Вера, моя мила Вера! — рече трогнат великият княз, като се опита да я прегърне.

— Не ме закачай, татко, остави ме да си мисля.

— Аз знам какво става с твоето сърце. Бог ми е свидетел, мое дете, не можех друго да направя.

В тази минута се дочу шушнене откъм храсталака, което привлече вниманието на великия княз.

— Кой е там? — извика той, като заповяда на кочияша да спре. Той слезе заедно с Вера от файтона. — Стори ми се, че има някой тука. Иди виж кой е там — обърна се той към кочияша.

Кочияшът се върна и съобщи, че няма никой.

Великият княз поиска да вървят и тримата пеш. Те се отправиха по една пътека с цел да намерят някоя къща, за да си починат от дългия път.

В същото време, когато великият княз бе тръгнал по пътеката в гората, Бакунин и Владимир потеглиха също натам. Преди да се разделят, Елисавета прегърна сина си още веднъж.

По пътя ги срещна един човек, който им каза, че видял на шосето файтон. В него били един богат господин и едно момиче.

— Накъде отиваше този господин? — запита Бакунин.

— По пътеката, която води към павилиончето.

— Тогава да бързаме, Владимире — каза Бакунин, като заповяда на човека да стои на мястото си.

Владимир и Бакунин се скриха в гората. Владимир цял пребледня. Той трепереше и предчувствуваше, че нещо лошо ще се случи.

— Успокой се, Владимире, ръката ти не трябва да трепери, когато вдигнеш пушката. Тука, в този храсталак, ще дочакаш княза; щом приближи, ще стреляш. Не забравяй, че той е погубил твоята майка!

После Бакунин се отстрани, като остави Владимир сам.

Великият княз се приближаваше бавно към опасното място. Без да подозира нещо, Константин се изкачи на възвишението, където беше Владимир. Той се зарадва, като видя замъка — там щяха да си починат.

Щом стигна на мястото, чу се изстрел.

Владимир не можа да го улучи.

Преди да успее да извади револвера си, великият княз бе ударен от втори изстрел в рамото.

— Убийство! — извика великият княз. — Чакайте, аз не ще се предам така лесно.

В същия миг от храсталака се чу отчаян вик. Владимир беше коленичил пред великия княз, който, като видя своя адютант Владимир Рошински, остави оръжието си.

— Какво значи това? Да не би да си обезоръжил убиеца и втори път да спасяваш живота ми?

Владимир мълчеше.

— Защо мълчиш? Настрана лошите мисли! Това е невъзможно…

— Това е истина. Аз исках да ви убия!

— Не е възможно! Ти трябва да не си знаел, че това съм аз?

— Аз ви чаках тук нарочно — отвърна Владимир.

— Странно самопризнание! Ти искаше да ме убиеш, какво те е накарало да сториш това?

Владимир мълчеше. Той не искаше да отговори.

— Никога не съм се мамил така, както в тебе. Наистина ли искаше да ме убиеш?

— Бях заставен — отвърна Владимир.

— Кой те застави?

— Не ме питайте… Аз трябваше да си отмъстя на вас.

— Да си отмъстите? Да не би това отмъщение да е във връзка с Вера?

Владимир клатеше отрицателно глава.

— Не изговаряйте, моля, това име! Откарайте ме по-скоро.

— Ти си душевноболен, Владимире — каза великият княз, като постави ръка на рамото му.

— Не, аз не съм болен. Не ме оправдавайте.

В същата минута дойде конник, който предаде писмо на великия княз.

— Много късно идвате — каза великият княз, като се засмя нервно. — Съдбата не е искала да умра от ръката на един умен човек.

— Как? Този глупак е искал да ви убие?

— Да, убиецът е пред мене.

— Желая да кажеш, че не си искал нарочно да ме убиеш, а че като си бил на лов, случайно си ме наранил — каза великият княз на Владимир.

— Да, но това е лъжа, а аз не лъжа никога — отвърна Владимир.

— Това е чуден човек, не иска да се спаси! Отведете го! — каза великият княз и отиде при Вера.

Когато й разказа за случилото се, тя не искаше да повярва, сама изтича, за да се увери.

— Истина ли е, Владимире, това, което баща ми разправи? — попита Вера, като го погледна право в очите.

— Ти можеш, Вера, да ме намразиш, но то е истина!

Принцесата се разтрепера и изпадна в безсъзнание.

— Тя умира! — извика уплашено Владимир, като коленичи пред Вера. — Вера, мила ми Вера, не искам да стана твой убиец! — молеше се Владимир.

Конникът поиска да го вдигне, но великият княз не му позволи.

— Кажи ми — каза Вера, след като се свести — кое те накара да станеш убиец на баща ми? То трябва да е нещо страшно!

— Да, Вера, ужасно е! — отвърна Владимир. — Не ме карай да ти го кажа, защото освен че ще загубиш мене, но ще прокълнеш и баща си! Прощавай, моя мила, и забрави своя нещастен Владимир!

Тя пак изгуби съзнание, но този път баща й я подкрепи. Вързаха Владимир и го откараха в Петербург.

Когато дойде на себе си, тя се огледа и тихо попита:

— Отиде ли си?

— Отиде си, мило дете, завинаги. Принцесата гледаше учудено.

— И моят живот е загубен — каза тя. — Ако Владимир загине, и аз няма да живея.