Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

XLIX. ЦАРСКАТА РАЗХОДКА

Императорът ще излезе на разходка!

Тази вест обикаляше цял Петербург и чужденците дори си казваха, че това е една рядкост.

Царят се разхожда!

Злочести императоре, ти не би могъл спокойно да произнесеш думите тъй, както немският княз Еберхард фон Вюрлемберг изразяваше най-ценното си благо: Аз мога спокойно да заспя при всеки От моите поданици!

Всичко, което вършиш и което възнамеряваш да извършиш, трябва в тайна да пазиш, скрито от поданиците си, тъй като се страхуваш да не бъдеш убит тайно от неприятелите ти…

Затова на всички беше чудно да виждат царя да излиза с открита каляска. Всеки оставяше за момент работата си, за да може да види излизането на царя — нещо, което рядко се случваше.

Случая не пропускат, разбира се, и неприятелите на царя, които също са узнали за разходката!

Отдавна нихилистите чакат такъв случай, дори започнаха да губят търпение.

Уведомил ли е някой царя, че нихилистите изчакват такъв сгоден случай?

Колко е весело днес в дворцовата градина!

Влизаха и излизаха каляски от всички страни, публиката бе отдалечена на 15 метра, на вратите пазеха стражари, а по пътя, по който щеше да премине, пазеха войници, понеже народът беше придошъл и всички говореха за цар Александър II. Хвалеха божия владетел, който пожелал да даде конституция на народа си. „Народът с обич и радост го посреща, затова по-често да се явява между нас, за да се увери в нашата почит“ — се чуваха гласове сред народа.

Двама души разговаряха — на самия край на Невския проспект, в началото на улицата на Петровския площад. Единият беше гъвкав, а другият с горд вид — възрастен човек с побеляла коса.

— Яники, тежък ли ти е товарът? — попита съвършено тихо по-младият. — Дай, аз ще го нося, ако ти тежи.

— Тежко е наистина, но нали има защо — отговори възрастният. — Личи ли, че е изкуствена гърбицата ми?

— Ни най-малко. Внимавай да не би и от най-лек удар в твърд предмет бомбата да експлодира на гърба ти.

Читателите, разбира се, се досещат, че неестествената гърбица замаскира бомбата, с която нихилистите целяха да лишат от живот царя.

Въпреки жестокостта на това злонамерено дело, безстрашието, с което се носеше такова опасно нещо, готово всеки момент да експлодира, беше удивително! Нито следа от страх не се четеше по лицето на Яники, защото гърбавият не бе друг, а той самият. Придружаващият го беше Михаил Бакунин. По какво чудо се спаси от секционния салон последният — читателите после ще узнаят.

— Надяваш ли се този път да успеем в делото си? — попита Яники.

— От твоята бързина ще зависи — отговори Бакунин.

— Само едно движение на ръката, и бомбата ще се намери сред улицата, щом каляската пристигне — каза Яники.

— Какво ще стане, ако не успееш да измъкнеш изотзад с ръка бомбата?

— Тогава всички, които се намират на 10 метра разстояние, ще бъдат избити.

— Историята ще разказва за нас — каза Бакунин. — Но ако от мен зависеше това убийство, нека искрено ти призная, Яники, бих го отложил, защото все пак Александър II е един от най-добрите между своите предшественици от мръсната Романовска династия.

— Защото свали, според обещанието си, хомота народен?

— Досега той не е изпълнил наистина това, но кой знае какво е възпрепятствувало решението му.

— Изглежда, че ти не си се решил още, Бакунин?

— Това не е колебание, Яники. Струва ми се, че ще извършим едно от най-големите престъпления, като убием един държавен глава и за това строго ще трябва да отговаряме.

Какво ще става после с мене — не искам да зная.

— Надяваш ли се, че ще успеем да избягаме? — попита Бакунин.

— Планът ни е чудесен, затова — надявам се. Бомбата ще хвърля, щом пристига е царската каляска пред нас, след това ще се възползуваме от бъркотията и ще свалим маските си, а ти изкуствената брада. Аз пък, щом се освободя от гърбицата си, ще обърна палтото си, което ще получи съвсем друг вид. Ако всичко мине благополучно, една каляска ще ни чака на Петропавловската врата и ще ни откара до първата станция, а след това в Рига. А щом бъдем на брега, все едно че сме в Англия.

— А къде ще отиде дъщеря ти? — попита Бакунин.

— Тя ще дойде с нас, ще ни чака в каляската.

— Допускаш ли, че ще ни издаде?

— Не вярвам, понеже е преоблечена в мъжки костюм.

— Млък! — смъмри го Бакунин. — Не забелязваш ли оня евреин как е наострил уши?

— Да не е полицейски шпионин? — попита Яники.

— Такъв е, това е Абрахам Марголински, познавам го.

— Да не разговаряме повече, не вярвам да е далеч царската каляска.

Не след дълго се чу гръмко ура… След това — да живее царят…

— Каляската наближава, той идва, бъди готов, Яники!

Царската каляска изви зад Невския проспект. Най-напред четирима казаци с хубава униформа и с бичове яздеха, след тях генерал и най-после царската каляска.

Царят, за да покаже на народа, че не се бои, се разхождаше с отворена кола.

Великият княз Константин, замислен и мълчалив, стоеше до царя. Унесен беше в мисли по нещастната си съпруга.

Във въздуха се носеха непрестанно викове: „Да живее императорът!“ С кимане на глава той им отговаряше.

Каляската бе на разстояние 10 крачки от Яники и Бакунин.

Тъкмо в момента, когато Яники се готвеше да хвърли бомбата, се случи нещо особено…

Един стар селянин пресече редовете от войници и се яви пред царската каляска.

Никой не бе в състояние да го задържи. Две крачки — и беше пред колата. Той пусна едно писмо в колата.

— Предателство! — се зачуха викове от народа. — Убийство на царя!

Тълпата се нахвърли върху селянина и ако не бяха стражарите да го бранят, щеше да го убие.

Императорът без причина побледня, понеже това, което пуснаха в колата, не беше друго освен парче хартия. Великият княз взе писмото.

— Ваше Величество, това е едно прошение — каза му великият княз.

— Карайте към дома ми! — извика царят.

Каляската бе обърната и конете потеглиха обратно в галоп.

Акцията на Яники и Бакунин беше пропаднала. Яники си помисли, че някой от другарите му е пожелал да го надхитри, затова леко сложи бомбата на земята.

Чудно нещо, бомбата не експлодира!

Те се отдалечиха и незабелязано изчезнаха.

Един полицейски намери бомбата и изследвайки наоколо, арестува най-близкостоящия.

Оказа се, че арестуваният е Абрахам Марголински.

— Ето един, който е искал да убие царя.

В миг народът се насъбра около евреина. Той започна да трепери като лист. В недоумение гледаше кръглия предмет, който бе пред него, и разбра, че е жертва на заблуждение.

— Ти ли искаш да убиеш императора, евреино? — извикаха стражарите.

— Как можете да допуснете подобно нещо? Да ме пази Бог от такава беда!

— А това пред краката ти какво е?

В един глас се чу от всички страни:

— Убийте този мръсен евреин, който е пожелал да убие императора.

Един стражар внимателно вдигна и отнесе бомбата.

Отчаяно Марголински започна да скубе косата си. Въпреки че не беше виновен, той знаеше за тъй лошите последствия, които можеха да сполетят него и дома му.

— Евреино, това никак не би ти помогнало — извика Ашинов, който при този шум беше пристигнал. — Откарайте го в участъка!

Заповедта беше изпълнена: заедно със селянина, който бе хвърлил писмото в каляската, стражарите ги откараха и двамата в полицията.

Марголински не спираше да плаче и проклина. След час един полицейски пристав отвори вратата на стаята, в която бяха затворени, и запита:

— Кой е тук ковачът Волков?

— Аз — каза, надигайки се, старецът.

— Негово величество желае още сега да говори с вас, защото невинността ви е установена. Извинете ни за грешката — каза приставът.

Лицето на стареца светна от радост.

— Елате, заповядано ми е веднага да ви Представя на царя.

Марголински също настояваше за невинността си и пожела и той да бъде пуснат на свобода, но като отговор получи един ритник, от който отиде чак на другия край на стаята.

Една царска каляска очакваше на пътя Волков и пристава, за да ги отведе в палата на царя.

След това селянинът беше отведен в една стая на първия етаж, а оттам с вързани с кърпа очи — в царската приемна.

Завързаха му очите с кърпа, да не би да узнае входа на царската стая.

Един ясен глас заповяда да развържат очите на Волков и той се намери в една доста голяма стая.

Волков стоеше пред царя. Той коленичи и остана в това положение, докато царят му заповяда да стане.

— Въпреки че пробата ви ме много изплаши, вие все пак постигнахте целта си, молбата ви за аудиенция е удовлетворена. Идвате от Сибир и се наричате Волков, така ли?

— Да, Ваше Величество, идвам от ада.

— От ада ли? Да назовеш така една наша провинция не е ли пресилено?

— Ваше Величество — започна затрогнат Волков, — Сибир е черната точка на руската империя, отражение на насилие и безчестие, големият ад за руския народ.

След като го изслуша, Александър отговори:

— Почти всякога, когато се говори за Сибир, преувеличават, като го рисуват с най-тъмни краски, но може да имаш донякъде основание.

— Ваше Величество, напротив, много бледи са тоновете, с които се описва Сибир, пред ужасните и опасни трагедии, които се разиграват там и които е невъзможно да бъдат изразени от никое перо и четка. Едно средство е може би в състояние да намали ужасите, които аз бих посочил.

— И това средство е?

— Ваше Величество да има добрината сам да се увери в това, като споходи рудниците и затворите в Сибир и види по какъв начин управляват подчинените му чиновници. След като проверите, ще се убедите напълно в това, което ви се струва невъзможно.

— Чудно наистина — отговори царят, — никой досега не си е позволил да говори така искрено с мене. Но изкажи се по-нататък, аз ти позволявам… Като свободен човек или като заточеник живееш в Сибир?

— Като заточеник, Ваше Величество, но без да знаят, че ще се явя пред вас, този път ми разрешиха свобода.

— В такъв случай ти значи нарочно идваш при мене?

— Да, Ваше Величество, за да ви поверя една тайна, от която ще узнаете какво вършат вашите дяволи чиновници, как измъчват хората до невъзможност — въобще какво може да става в Сибир.

Разказът на Волков беше прекъснат от слабо похлопване на вратата. Тя се отвори и влезе царският адютант.

— Ваше Величество, лицето, което хвърли бомбата и се опита да ви убие, е арестувано.

— Бомба? Значи ние сме били следени от нихилистите?

— Да, Ваше Величество, преди да изпълни своя план, той беше заловен.

— Той призна ли се? — запита царят.

— Не, Ваше Величество, но за това ние ще се помъчим.

— Не е необходимо неговото самопризнание, за да бъде обесен — каза царят.

Волков започна да трепери, тази присъда го смрази, затова с трогнат и прочувствен глас той се обърна към царя:

— Ваше Величество, нима няма да узнаете преди това дали този човек е виновен? Нали и той се ползва с граждански и политически права? Може би този човек е невинен или случайно да се е намирал до човека, който може би е искал да хвърли оная бомба?

— Старче — каза царят на Волков, слагайки ръка на рамото му, — аз разбирам, че си с добро сърце, щом се застъпваш за съгражданите си, но много се мамиш, ако вярваш, че този човек не е виновен.

Щом излезе адютантът, царят заповяда Волков да се приближи.

— Преди малко каза, че си дошъл от Сибир и че ще ми съобщиш някаква тайна. Впрочем кажи самата истина.

Изправяйки се, Волков вдигна дясната си ръка и произнесе:

— Заклевам се в паметта на сина си, когото немилостивата съдба ми отне, че ще кажа самата истина.

Царят не можеше да допусне, че това е клетвата на един от върлите му неприятели, но читателите се досещат навярно, че Волков — това е пастрокът на Михаил Бакунин.

— Говори тогава, какво важно има да ми съобщаваш — каза царят.

— Почвам — с ясен глас извика Волков. — В тъмницата на Красноярск гине една нещастница, чийто живот е покрит с вечен мрак!

— Не, но с желязната маска, с която обвиха лицето й, я ослепиха.

Александър сви рамене.

— Откъде си научил тази тайна и как, щом само неколцина знаят? — каза той доста грубо.

— Аз изработих маската.

— А известно ли ти е коя е тази жена?

— Знам само, че се нарича Елисавета, но в какво се е така провинила, та тъй строго е наказана, не можах да науча.

— Трябва да е голяма грешница тогава?

— Не, Ваше Величество, убеден съм, въпреки че само веднъж видях тази жена. От гордите й обноски заключавам, че тя не може да бъде грешница. Друга трябва да е причината, трябва да пречи в плановете на някоя висока личност, затова обковаха лицето й.

Царят, изправяйки се, скри лицето си.

Той беше развълнуван от това, че един прост човек можеше да си състави тъй вярно убеждение за постъпката спрямо Елисавета.

— Съобщил ли си за тази тайна и на други? — попита царят.

— Не, Ваше Величество, заклех се да не говоря другиму за това.

— Ти си се заклел, но ако случайно се изпуснеш и кажеш на друг?

— Ваше Величество, дори и новите ви чиновници в Красноярск познават стария Волков и ще ви отговорят, че той знае да пази тайна. — Волков изрече това развълнувано.

Царят разбра, че дори бе обидил стареца.

— Вярвам ти, Волков, и желая да не казваш никому. Затова ли само си дошъл в Петербург? Кога ще отпътуваш? — попита царят.

— Още утре навярно, тъй като мисията, за която дойдох, смятам за изпълнена.

— Имаш ли нужда от пътни пари?

— Не, Ваше Величество, не са нужни пари на старец като мене. Имам си необходимото, а понеже нямам наследник, който да чака наследство, няма защо да оставям такова.

— Как, нима преди малко не ми говори за твоя син, той нали е твой наследник?

Сълзи изпълниха очите на Волков.

— Да, ако знаех где се намира сега той!

— Нима твоят син те е изоставил и не се грижи за тебе?

Волков тъжно погледна към земята.

— Как се казва синът ти? — попита царят, пристъпвайки към него.

— Михаил, Ваше Величество.

— Какъв е той и що работи?

— Той се бори против злите хора и лошите дела.

— Чудно занятие наистина! Не желаеш ли да обясниш по-ясно?

Старият Волков се изправи, очите му гледаха смело.

— Синът ми е ловец на питомен дивеч; рибар на бреговете на великото море — живота; той е зидар, умен и мъдър, защото върху развалините на съборените от него здания гради нови, хубави, трайни; и не само с това той е велик, а още и че е благ пастир, който пази и преследва враговете на своето стадо.

Царят започваше все повече да се забавлява. В един момент той помисли, че старецът полудява; последователността на мисълта му обаче извика у него голямо любопитство, затова щом старецът прекъсна разказа си, той го помоли да продължи.

— Да продължа ли? Желаете ли още да чуете? Добре тогава, ето самата истина: твоят смъртен враг е моят син и щом узнаеш името му, аз ще бъда изгонен оттук. Ти си дивечът, който той дебне, а мрежата му са твоите грабливи чиновници; върху развалините на руската столица той ще издигне нова, а хрътките му — това са нихилистите!

— Нихилисти! — извика Александър II, като побледня.

Той взе един револвер от масата, по която имаше револвери и саби, и го насочи срещу Волков.

— Твоят син е нихилист, а името му?

— Михаил Бакунин — гордо заяви старецът.

— Михаил Бакунин! — повтори царят с треперещи устни. — Навярно целта на идването ти е да ме убиеш, а всички тия истории са измислица.

Волков разтвори ръце и каза:

— Ваше Величество, аз съм без оръжие, но ако вие сте убеден, че съм тук, за да ви убия, тогава в ръката ви е револверът — стреляйте.

Александър II полека изпусна револвера.

— Не ми изглеждаш на убиец и аз ти вярвам, но докато не съм те убил — бързо бягай оттук. Не би било зле, ако тая вечер напуснеш Петербург, защото хищните риби, за които преди малко ми говори, имат добри очи да виждат и в мътната вода; пази се някоя от тях да не те забележи, иначе си в опасност, старче! А за да отнесеш един спомен от Петербург, вземи този портрет, да ти напомня за човека, който желае да бъде добър, но въпреки желанието си не може да бъде такъв. Спомни си за него, когато щеш — че Александър II е паднал от ръцете на смъртните си врагове, от които най-опасният е твоят син. Пролей тогава една сълза за него и кажи: Той умря като справедлив владетел.

Като каза това, царят даде в ръката на онемелия Волков един медальон, украсен с диаманти.

В същото време царят натисна електрическия звънец и слугата влезе в стаята.

— Изпрати този човек и се погрижи да отпътува свободно в родината си. Желанието ми е нищо лошо да не го сполети из пътя.

Волков се доближи до царя и го хвана за ръката. Преди да я целуне, две сълзи Се търколиха от очите му, които намокриха ръката на царя.

— Искам да се срещна със сина си и да му кажа, че борбата му не е справедлива и че злобата му е неоснователна; нека Бог даде всичките руски царе да бъдат като вас, Александър II, и нека Бог ви благослови да ръководите Русия и в бъдеще така, както досега.

По даден от царя знак Волков и слугата излязоха.

Александър II остана сам в стаята.

Той беше много разтревожен и когато се канеше да отиде в спалнята си, слугата му съобщи, че директорът на полицията иска да говори с него.

Лицето на царя се промени веднага, тъй като той не желаеше да се срещне с този човек.

Царят заповяда да го пуснат вътре и след малко Кардов се яви при него.

— Ваше Величество, дойдох да изкажа най-голямата си радост, че сте се избавили от явна смърт и да ви съобщя какво искам да предприема.

— Благодаря ви, Кардов, но право ви казвам, че ако вие изпълнявахте точно дълга си, нямаше да се случи такова нещо. Искам да кажа, че работата не е трябвало да достигне дотам бомбата да се остави на улицата, защото как е било възможно вие и вашите хора да не видите бомбата?

— Ваше Величество, какво мога да направя, когато във войската има нихилисти?

— Мислите ли, че в моята войска, Кардов, има нихилисти?

— Не само между войниците, но и сред генералите — каза Кардов.

— Това е невъзможно — каза царят. — Вие предполагате само, нали? Между генералите, които аз съм поставил начело на войската? Не, това вие не можете да докажете, Кардов!

— Това е самата истина, Ваше Величество. Позволете ми само да ви спомена името и ще ви докажа.

— Заповядвам ти да кажеш.

— Генерал Кнудзон, Ваше Величество, е нихилист.

Царят се засмя от сърце.

— Аз мислех, драги ми Кардов, че сте по-умен, но сега виждам обратното.

— Ваше Величество, аз ще докажа това, което казах, а именно, че генералът е във връзка с нихилистите.

Челото на царя се сви.

— Позволих ти, Кардов, да наклеветиш най-добрия ми приятел, защото сме сами, но казвам ти, пази се да не го сториш пред трето лице.

— Аз ще мълча, щом Ваше величество заповядва, но скърбя, че Ваше величество се събира с един предател.

Царят не каза нищо. Той почна сърдито да се разхожда из стаята. Изведнъж се спря пред Кардов и му каза:

— Много са ме мамили през живота ми… Прочие говори.

— Потвърждавам, че генерал Кнудзон е нихилист, тъй като той прибира у дома си хора, за които се знае, че са нихилисти.

— Това не е достатъчно — каза царят.

— Ако това се потвърди от една важна личност?

— Зависи от личността.

— Милионерът Ягодкин, който е бил при него и който е уверен напълно в това.

— И той тогава е нихилист — каза царят.

— Да, но държавен нихилист, той е полицейски шпионин.

— Нима вие имате шпиони? — попита учуден царят.

— Без тях нищо не можем да научим, Ваше Величество — каза Кардов. — Ако не бяха те, отдавна щяхте да бъдете мъртъв!…

— Нима толкова врагове имам? Нима съм обкръжен отвсякъде с убийци?

— Да, Ваше Величество, затова трябва да бдя ден и нощ.

— Щом е така, и аз ще започна със зло. Днес изрекох присъдата на онзи, у когото намериха бомбата. С останалите ще бъде същото, ако е рекъл Бог!…

Кардов извади от джоба си присъдата и я подаде на царя.

— Аз я написах, Ваше Величество, трябва само да се подпише.

Царят взе перото и подписа смъртната присъда на Абрахам Марголински. После каза:

— Нека се опитат другите царе да управляват мирно и справедливо, както аз желаех; обаче аз не мога вече. — Като каза това, той влезе в съседната стая. След няколко минути Кардов бързаше към полицейското здание със смъртната присъда на Абрахам Марголински.

Около 5 часа сутринта една малка врата на една килийка на горния етаж на Петропавловската крепост се отвори и един човек, завит с наметало, влезе вътре.

На една ниска пейка в килията лежеше Абрахам Марголински. Той скубеше косата си и викаше колкото сила имаше, че е невинен, да го съжалят и освободят.

— Аз съм невинен — викаше той, — невинен като ангел без какъвто и да е грях.

Когато човекът с наметалото, който бе Кардов, влезе в килията, Марголински стана от постелята и коленичи пред него:

— Милост, господин Кардов, аз съм невинен и ако ме освободите, ще ви кажа една много важна тайна.

— Нима ти знаеш някоя тайна?

— Да, господине — каза евреинът, — тайната е, че зная къде се намира Бояновски и ако ме освободите, аз ще ви я кажа.

Евреинът каза това само за да се освободи, защото знаеше, че с това ще заинтересува господин директора. Наистина бе виждал Бояновски, тъй като той бе идвал при него, но где се намираше сега — не знаеше.

Кардов бръкна в джоба си и извади една хартия, която даде на евреина.

— Виждаш ли, това е смъртната присъда, подписана от самия цар. Аз ще те освободя, но ако ме измамиш, тогава знай, че мъченията не ще бъдат достатъчни, за да ти отмъстя.

Евреинът мислеше, че ако го освободят, ще намери начин да разбере къде се намира Бояновски и така да спаси живота си.

— Не само че не ви мамя, господине, но мога дори да ви заведа на мястото, гдето се намира.

— Тогава свободен си — каза Кардов, — аз ще съобщя това на царя.

Излезе от килията и каза на пазача да освободи евреина.

В Русия трябва да умреш и тогава да живееш!…