Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (83)

LXXXV. ПРЕСЛЕДВАНЕТО

Клариса и игуменката, като видяха, че са спасени, се спогледаха.

Оргел, кръстейки се, ги уверяваше, че св. Стефан ги е покровителствувал и затова са се спасили.

В това време в селото дойдоха войници, които преследваха Кал Ахмед. Като чуха гърмежите и виенето на вълците, те помислиха, че някой се намира в опасност и затова тръгнаха да гонят вълците — обстоятелство, което много помогна на нашите пътници да се спасят.

Подофицерът и другите войници бяха се напили. Игуменката и Клариса се изплашиха, тъй като подофицерът бе устремил погледа си към Клариса.

— Тази, малката, като че е болна — каза старшият на войниците, — най-добре ще е да я вземем с нас в Москва, понеже може да умре в селото.

— Какво ще правим сега? — попита игуменката, когато вълците нараниха лошо коня. — Ще бъдете ли така добри — каза игуменката на войниците — да вземете и нас със себе си?

— Може, но само госпожицата — каза старшият, — защото имам само един кон. В Москва ще намерим някой добър лекар, който ще излекува госпожицата.

— Аз не ще отида без тебе, сестро — каза Клариса, като се приближи до игуменката.

— Най-добре ще е да бъдем и двете заедно, макар и да останем в селото.

Тя много се изненада от нахалното държане на старшията, който се доближи до Клариса и я улови за ръката.

— Вие сте много болна, драга сестро, елате с мене, а на другата сестра не ще й бъде мъчно, ако остане в селото, защото всеки ще я прибере в къщата си и ще й даде подслон.

Той дръпна Клариса, но тя се бе хванала здраво за игуменката.

— Не искам да дойда, ще остана в селото — каза тя.

— Глупости! — каза старшият. — Ти трябва да яздиш с мене заедно, драго момиче, ти преди мене, а аз до тебе. Ние можем и трябва да станем добри приятели.

— Затова ли ни спасихте от вълците, за да ни оставите в ръцете на по-големи грабители? — каза игуменката.

Заповедта бе веднага изпълнена. Оргел кипна, той се спусна върху войниците, за да се бие с тях, обаче игуменката го спря.

Клариса протегна ръце към игуменката, но войниците я дръпнаха.

— Сбогом, сбогом, аз не мога да те спася, само Бог може да ти помогне, на него се надявай.

Когато дойдоха до гората, старшията я качи на коня и й даде юздите.

— Ти си наистина чудесна! — каза й той. — Сега карай напред.

После той мушна коня си така, че той подскочи толкова високо, че Клариса едва се задържа на него.

Войниците тръгнаха и почнаха да пеят. Клариса се отвращаваше от тяхната песен. Тя обмисляше какво да прави — не очакваше от старшията нищо добро. Умислена така, тя забеляза едно блато и без много да мисли, скочи от коня и се отправи към него, но старшията я спря.

— Не там, гълъбче, в това блато има само жаби и змии и какво ще стане с тебе. Ти трябва да живееш рамо за мене. Въпреки че съм подофицер, аз не съм толкова беден, както мислиш ти; аз ще те заведа в Москва, дето ще ти купя много хубави неща, ще те облека като царица.

Клариса здраво се улови за клоните на една върба до блатото. Старшията, разгорещен, се мъчеше да я издърпа.

— Остави ме, аз не искам нищо освен смъртта.

— Стой мирно, не знаеш ли с кого имаш работа? Ако още малко негодуваш, ще те дам на казаците, които ще те научат добре.

— Помощ, помощ! — викаше Клариса, като пусна върбата, понеже ръцете й отмаляха.

— Сега си моя, гълъбче! — каза старшията, като я притисна силно до гърдите си.

Тъкмо когато се канеше да повлече жертвата си, храсталакът се раздвои и се показа един млад човек, облечен в ловджийски дрехи, с пушка.

По външния му вид личеше, че е от благороден род.

— Какво има тука? — каза той, като поглеждаше ту Клариса, ту старшията.

— Кой сте вие, че искате сметка от мене?

— Какво искаш да правиш с това момиче? Навярно желаеш да го завлечеш със себе си без неговото желание?

— Това не е ваша работа, вървете си по пътя, тъй като ще ви покажа какво значи да имате работа с един руски подофицер — каза старшията, без да обръща внимание на ловеца.

Клариса тръгна към коня си.

— Стой, нито стъпка напред! Заповядвам ти да пуснеш веднага това момиче.

Старшията пусна момичето, но в същото време извади сабята си, за да удари ловена, но той хитро се отдръпна.

— Ах, ти значи не се боиш, тогава с тебе ще постъпя по-иначе. На колене — или сега ще те убия! — Той пребледня, защото се сети, че пушката му остана при войниците и че у него е само сабята. — Да не си посмял да гърмиш, защото моите сто войника, които са в гората, ще ти дадат да разбереш. Какво се месиш ти между годеник и годеница?

— Лъже! — извика в това врем Клариса. — Аз съм калугерка от манастира „Св. Дева Мария“. Само това, че този човек ме задиря, за мене е грях и аз, докато съм жива, не ще мога да се успокоя. Моля ви най-сърдечно, отървете ме от този човек.

— Чуваш ли какво казва тази калугерка?

— Чух, но за това ще отговаря, когато останем сами.

— Нито думица повече! Ще отговаряш за тия думи. А вие се успокойте — обърна се той към Клариса. — Не ще ви се случи нищо лошо, докато не ви предам на вашите роднини. А сега, моля, елате след мене.

Той се опита да повлече Клариса, но старшията я държеше здраво в ръцете си и не я пусна.

— Тя е моя и аз ще ви платя за тази дързост.

— Долу ръката! — извика ловецът. — Ти не знаеш пред кого се намираш.

— Малко ми влиза в работата кой сте вие — отговори старшията твърде нехайно. — Навярно сте някой, който обича да се бърка в чуждите работи.

— За да не се унижавам повече, ще ти кажа най-после, че пред тебе се намира великият княз Константин, брат на императора.

Като че ли гръм удари старшията толкова силно, че той се смръзна на мястото си. Той коленичи пред великия княз и го молеше за прошка.

— Стани! — заповяда му князът. — Радвам се, че ми се удаде случай да видя как царските войници нападат немощните и беззащитни жени. Хайде, върви си и се представи пред дежурния офицер, от когото ще получиш наказанието, което заслужаваш.

„Сега загазих — помисли си старшията и моментално изтрезня. — Проклета ракия, тя е причина за всичко това.“ Той свали мундира си, взе едно въже, върза го на един клон и увисна на въжето. Изкупи лошото си дело със смъртта си. Войниците почакаха още малко своя старши, но понеже той се забави, решиха да си тръгнат, като го поздравят с младата годеница. Великият княз вървеше из гарата с Клариса. Тя му благодари за услугата.

— Вие не само че спасихте моята чест, велики княже, но и моя живот, тъй като аз бих предпочела да умра, но да не позволя на оня нещастник да ме докосне.

— Не говорете повече за него. Той ще си получи наказанието. Ще го заточат в Сибир или в Петропавловската крепост. Сега, драга ми Клариса, заведете ме при другарката си.

Те се отправиха към селото, където беше останала игуменката. Цели два часа вървяха, но никого не намериха.

— Какво ли ще си помислите за мене? Навярно, че аз ви излъгах.

— О, аз не бих си помислил така, защото и с мене се случи същото! Аз бях с една доста голяма компания, но като се залутах в гората, не можах да я намеря, затова пък удаде ми се тая чест вас да спася.

— Да, Бог знае какво щеше да се случи с мене, ако не бяхте вие — каза разтреперана Клариса.

— Оставете всичко това настрана. Сега трябва да се погрижим за подслон в някоя къща. Аз смятам, че ние сме близо до Москва. Ще ми позволите ли да ви предложа ръката си?

— С удоволствие — каза Клариса, като хвана под ръка великия княз.

Така те вървяха доста дълго, но не видяха никакво жилище. Клариса се оплака, че е уморена и не може да продължи.

Великият княз я покани да седнат до едно дърво, за да си починат.

— Този е първият ми радостен ден след толкова тъжни месеци — каза великият княз.

— Нима сте изпитвали някаква скръб?

— Да, не чухте ли в село какво нещастие ме е сполетяло?

— Аз живях в манастира в уединение. Там не се чува какво става навън, по света.

— Значи вие не знаете, че аз изгубих жена си?

— Да не е умряла?

— Умряла! Ако беше така, то поне на небето щяхме да се срещнем и да се съберем още веднъж. Друго нещо се случи. Тя полудя и избяга от спокойното жилище, в което я бях оставил.

— Боже мой, сега всичко ми е ясно — сепнато каза Клариса. — Да не би полудялата княгиня, която беше в нашия манастир, да е вашата жена?

— Да, тя бе жена ми, великата княгиня Хела.

Клариса обясни на великия княз всичко. Как й е било поверено пазенето на великата княгиня и как те станали приятелки.

Великият княз я слушаше с внимание.

— Значи вие сте услужвали на нещастната ми жена? Радвам се, че ми се удаде случай аз пък да ви се отплатя чрез спасението ви преди малко. Сега трябва да продължим пътя си.

Внезапно се чу кучешки лай.

Като чуха този лай, те се запътиха към мястото, откъдето идваше звукът, и скоро пристигнаха до една малка къщичка.

— Най-после дойдохме до търсеното жилище. Клариса, моля ви, побързайте. И като пристигнем там, не казвайте кой съм.

Кучето обаче не им позволяваше да влязат вътре. На техните запитвания има ли някой вкъщи никой не им се обади. Кучето пазеше тъй добре, че беше невъзможно да се пристъпи към къщата. Великият княз беше принуден да застреля вярното куче, за да могат да влязат вътре.

— Какво ли ще си помислят домакините на къщата, като видят, че кучето е застреляно?

— Едно прилично възнаграждение ще бъде достатъчно, за да се успокоят. Ако ли пък и това не помогне, тогава моето име ще помогне.

Така те влязоха в къщичката, където намериха един мъртвец. Отначало великият княз мислеше, че човекът или спи, или е болен. Обаче скоро разбраха истината. Мъртвецът беше старец с интелигентно лице.

— Кой знае какво е принудило този човек да прекара последните си дни в покаяние?

— Навярно той е бил честен и добър човек, който е поискал да живее напоследък в усамотение. Не се страхувай, Клариса, а легии да си починеш.

Клариса намери една кожа, легна върху нея и скоро заспа.

След като се увери, че Клариса спи, великият княз стана от стола и почна да се разхожда из стаята. След това той се спря пред умрелия и почна да го разглежда.

„Като че ли съм виждал някъде този човек — помисли си той. — Сещам се, портретът му виси на стената в братовата ми стая.“

Ето и портрета, който той забеляза на стената — беше същият лик на стареца. Да, това е подполковникът „царски убиец — Орлов“. Великият княз действително беше пред трупа на Орлов. Той разгърна дрехите му и видя жигосаните думи: „Орлов — убиец на царя.“

„Той е прекарал дните си в покаяние и Бог като че нарочно ме прати при него, за да му простя греха от името на Романовци.“ Покри тялото и седна умислен на един стол. Внезапно погледът му се спря върху лъскав предмет на земята.

— Пръстен! — извика той. Чертите на лицето му се измениха. — Това е пръстенът на жена ми. Какво търси той тук?

Как искаше да съживи мъртвия! Той би му разказал всичко. В унеса си той викаше с глас и събуди Клариса, която втренчено погледна спасителя си.

Тя стана полека и тури ръката си на рамото на великия княз, който се сепна:

— А, вие ли сте, мило дете? Много малко поспахте.

— Аз си починах — отвърна му тя, — но вие ми изглеждате разтревожен.

— Няма причина да се тревожа, обаче едно нещо ме учудва — намерих тука белег от жена си — нещо, което ме кара да мисля, че тук е живяла моята жена.

— Това възможно ли е?

— Спомняте ли си да сте видели този пръстен върху ръката на жена ми?

— Да, той е неин пръстен, ето и синия камък.

— Тя е напуснала манастира с пръстена. Тя е живяла тука. Кой ли ще може да ми каже къде е сега?

В същото време от вратата се чу силно хлопане и глас, който викаше:

— Отворете, за Бога, един човек ви моли за помощ?

Отначало великият княз се двоумеше дали да отвори вратата, но после взе пушката и се приближи до вратата. Клариса се хвърли в прегръдките му и го молеше да не отваря.

— Знаеш ли кой е вън, та искаш да отвориш? — попита тя.

— Не знам — каза великият княз. — Но достатъчно е, че този човек моли за помощ.

— Аз ще ти кажа — каза Клариса, — че той е разбойникът Кал Ахмед. Познавам го по гласа.

— Разбойникът Кал Ахмед ли? — попита учуден великият княз и стисна пушката си. — Аз ще го арестувам.

— Ваше Царско Височество, моля ви най-учтиво, не причинявайте на този човек никакво зло. Първо, той е човек, който има нужда от помощ и като го узнаете, ще си измените мнението за него.

— Имате право, той е беззащитен човек и се нуждае от помощ, въпреки че е много опасен.

Той отвори вратата и вътре влезе Кал Ахмед, изнемощял от глад, безмалко да припадне.

Навън се чуваше воят на вълците.

Клариса разтриваше слепоочията на полуживия Кал Ахмед, който като дойде на себе си и позна Клариса, много се зарадва.

— Това си ти, сестро, на земята ли се намирам или между ангелите на небето?

— Ти си между живите, Кал Ахмед, на безопасно място си тази нощ. Ела и се стопли до огъня.

Като видя великия княз, Кал Ахмед се уплаши, но Константин го успокои:

— Въпреки че вън сме врагове, сега, когато се намираме под един покрив, трябва да станем приятели. Аз знам, че ти си известният разбойник Кал Ахмед и като отговор на това ще ти кажа, че аз съм великият княз Константин.

— Великият княз Константин, братът на царя?

— Да, аз съм, нека не говорим повече за това. Сега направи ми малко място до огъня и тази вечер ще бъдем приятели.

Кал Ахмед не можеше да се опомни от изненада.

— Не се чуди, Ахмед, този ангел се помоли за тебе. Клариса се почувствува много щастлива от ласкавите думи на великия княз. Тя постави ръка на рамото на разбойника и каза кротко:

— Виждаш ли, Ахмед, че доброто дело се възнаграждава винаги с добро. Откажи се от този разбойнически живот и стани полезен на хората.

— Добре е — каза Кал Ахмед, като се почеса по врата. — Много лесно е да кажеш това, но аз съм отхвърлен от човешките общества и ако отида между хората, ще ме изпъдят. Нали аз съм известният разбойник Кал Ахмед, чиято глава е оценена, и ако се предам на полицията, какво ще стори с мене? Аз на драго сърце съм готов да стана добър човек и да се върна между хората, обаче какво мога да започна да работя? Дайте ми работа и ще оставя сегашния си живот.

— Мислиш ли, че ще се промениш, ако ти се даде някоя длъжност? — попита великият княз, покъртен от изповедта на Кал Ахмед.

— Не само мисля, но съм сигурен в това.

— Дай си тогава ръката, Ахмед. Аз ще те взема със себе си и ти ще станеш мой телохранител. Ще ме придружаваш навсякъде, където отивам. Доволен ли си от длъжността си? А материално ще бъдеш възнаграден колкото обичаш.

— Аз ще бъда такъв телохранител, какъвто никъде не ще се намери. Денем и нощем ще бдя над вас и с будно око ще пазя да не ви се случи нищо зло. Дори ако стане нужда, ще жертвувам живота си за вашия.

Кал Ахмед падна на колене пред великия княз и така стоя няколко минути.

Клариса стисна сърдечно ръцете на Константин в знак на признателност за съчувствието и добрината, която той показа към Кал Ахмед.

— Правя това, което хуманността ми налага — каза великият княз.

— Аз ще ви служа като вярно куче — каза Кал Ахмед, като целуна ръката на великия княз.