Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (70)

LXXI. РУСКИ ВЪЛЦИ

Отдавна не сме разказвали за игуменката Ана и сестра Клариса.

Навярно читателите си спомнят, че игуменката смяташе да живее с Клариса в малкото си полско имение до Петербург. През време на боя с четата на Кал Ахмед с войниците двете изнемощели жени едва успяха да дойдат до една малка селска къща в околността на Москва.

Клариса се чувствуваше особено уморена и почна да се оплаква.

Сестра Ана на драго сърце щеше да продължи пътя си, тъй като се страхуваше да не я залови сестра Габриела. Но понеже Клариса не можеше повече да върви, реши да похлопа на първата врата.

На прага на тази къща се показа един нисък белобрад старец. Този старец бе Оргел. Зад него се бе изправила жена му.

— Кои сте вие? — запита Оргел дошлите. — И защо идвате нощно време?

— Смилете се над нас, ние сме две безпомощни жени.

— Ако наистина е така, влезте.

Двете жени влязоха.

— Човече, скоро на колене! — извика жената на Оргел. — Не виждаш ли, че пред нас е сестра Ана?

Като погледна внимателно дошлите, Оргел падна на колене пред сестра Ана и целуна ръката й.

— Нека Бог благослови идването ви в нашия дом!

„Благодаря на Бога, че са набожни хора!“ — помисли сестра Ана, като дръпна уморената Клариса към топлата стая.

— Бързо, жено, приготви самовара и донеси каквото е дал Бог да хапнем и пийнем, тъй като те са уморени. Колко е бледа тази жена! — каза Оргел, като погледна Клариса.

— Бледността й не е от студа, а от голямото безпокойство, затова по-бързо й пригответе леглото. Сънят ще я укрепи.

Анушка, жената на Оргел, почна да застила леглото, а през това време игуменката съблече Клариса и я сложиха да легне.

— Бъди смела, Клариса, ако е рекъл Бог, утре ще продължим пътя. Сестра Габриела не ще ни остави така, може да е пратила вече да ни търсят.

— Ще се потрудя да се държа — каза Клариса и падна на леглото в несвяст.

— Имате ли лекар в селото? — попита сестра Ана.

Оргел вдигна рамене.

— В съседното село, което е с хиляда жители повече от нашето, има лекар. Нищо не ще ми коства, ще впрегна конете и ще побързам да го повикам.

— Не викайте, моля, лекар — каза дошлата на себе си Клариса, — не позволявам да ме преглежда лекар. Аз се чувствувам вече добре, сестра Ана, за да продължим пътя утре.

Отговорът на Клариса зарадва много сестра Ана. Тя попита Оргел дали ще може да ги закара още днес в Москва, тъй като има коне.

— Още днес? — попита Оргел, като се почеса по шията. — Бих могъл, но има да се пътува през гора, а от някое време са се появили вълци в тази местност. Преди няколко дни те бяха нападнали един виден човек и го разкъсали на парчета.

— Ти се плашиш от вълци?

— Аз не се страхувам, тъй като Бог е навсякъде и ще ме пази, но боя се, че жена ми не ще ми позволи да впрегна днес.

— Това остави на мене, аз ще говоря с нея. Ти побързай и ни донеси по-дебели завивки, за да завием Клариса, и нека Бог ни помогне.

— Щом така искаш, нека бъде. Аз имам добър револвер, с него ще се браним при нужда.

Оргел отвори сандъка и извади револвера, който щателно прегледа.

— Шестте патрона са тук.

— Имате ли друго някое оръжие? — попита игуменката.

— Една пушка, наследство от баща ми.

— Нея ще дадете на мене.

В тази минута Анушка влезе в стаята, носейки табла с хляб, сирене и чай.

Игуменката си хапна, Клариса изпи един чай, който я подкрепи.

Оргел излезе с Анушка, за да се споразумеят за пътуването. На връщане Анушка със сълзи на очи каза:

— Ако беше друг на вашето място, не бих позволила на мъжа си да пътува по това време срещу каквото и да било възнаграждение. Но понеже това го желаеш ти, набожна сестро, разреших му. Ти даваш утеха на умиращите и на болните, и на бедните помагаш, затова голямо щастие е, че Оргел може да те закара. За това наше дело, Боже, ще ни върнеш ли нашия Владимир?

Оргел каза, че колата и продуктите за ядене са готови.

Сестра Ана благодари на Анушка.

— Благослови ме — каза Анушка на игуменката, — нека това бъде наградата за стореното от нас.

Игуменката вдигна ръце над главата й и я благослови. През това време Клариса се облече и всички се сбогуваха с Анушка.

— Дано Бог ви запази от вълци — прошепна Анушка.

— Пушките ни ще ни пазят — каза Оргел. — Време е да тръгваме, конете почват да негодуват.

Още веднъж всички поздравиха Анушка и се отдалечиха. Оргел хвана юздите, удари конете и те тръгнаха.

— Ако караме силно, на разсъмване ще сме в града.

Игуменката прегърна Клариса и я доближи до себе си.

— Студено ли ти е, дете мое?

— Не, чаят ме стопли.

— Опитай се тогава да спиш.

— Ще се опитам, като излезем от селото, тъй като се боя да не ни настигне сестра Габриела.

Щом минаха край последната къща от селото, на ъгъла на една улица се показаха две калугерки.

— Това е авангардът на сестра Габриела. Горко ни, ако паднем в ръцете й.

Оргел сякаш знаеше, че гостите са застрашени от опасност — той шибна конете, които затичаха бързо. Калугерките ги познаха и извикаха след тях, за да ги хванат, това обаче не им се удаде, тъй като колата бе избързала напред.

Когато излязоха на шосето, Оргел усмири конете.

— Сега сте в безопасност — каза той на жените. — Те не могат да ни настигнат, особено като навлезем в гората.

След един час те навлязоха в гората, която бе по средата на пътя за Москва.

Отдавна игуменката и Клариса бяха млъкнали. Клариса се бе облегнала на рамото на игуменката и по дишането й личете, че спи.

„Спи, невинно дете, спи спокойно — каза си игуменката. — Спи и сънувай хубави сънища, тъй като и твоят живот прилича на едно развълнувано море. Какво направи ти, Бакунин, с това момиче! Ти я изтръгна от родителите й, от най-близките й и я доведе в манастира? Не вкусих ли и аз още в младостта си страдания? Не пожелах ли сама да дойда в този манастир? Така е, но аз пожелах това, за да се разкая за престъплението — убийството на мъжа ми. И ако днес можех да избирам между смъртта и манастира, аз щях да избера първото, тъй като това, което очаквах да намеря в манастира, не го намерих. Измамих се в надеждите си…“

Оргел не беше така замислен, както игуменката той си тананикаше една руска народна песен. Шибна конете. Игуменката с удоволствие слушаше песента, която й спомняше селския живот на Русия. Оргел пееше тихо и тъжно, както може да пее само руснак. В песента се споменаваше за едно измамено момиче. Игуменката се стресна от виенето на вълци, които идеха от гъстака в гората.

Като чу воя, ръцете на Оргел започнаха да треперят. Той спря конете и се заослушва. Виенето се повтори.

Оргел се обърна към игуменката:

— Чувате ли, госпожо?

Игуменката го погледна втренчено.

— Не е ли лай на кучета?

— Това не са кучета, набожна сестро, а вълци.

— Нека Бог ни закриля! — каза игуменката, като прегърна по-силно Клариса.

— Какво да правим, сестро? До първото село има още цял час.

— Карайте колкото може по-бързо. Мисля, че това е единственото средство да се спасим.

Оргел шибна конете силно и те затичаха в галон. Шестте вълка сякаш бяха очаквали този знак; те излязоха от гората и се затичаха след колата.

Оргел пресметна, че шестте патрона, заедно с пушката, ще стигнат за шестте вълка.

— Внимавайте, сестро, пушката ви е пълна. Стреляйте само тогава, когато вълците наближат. Целете се добре.

— Не се безпокойте, аз съм стреляла като момиче.

В това време Клариса се събуди.

— Какво е това? Чувам виене на вълци…

— Да, така е, шест вълка ни преследват.

Клариса се обърна да ги види.

— Не са шест… Дванадесет… Четиринадесет… Гледай само… Игуменката се увери в думите на Клариса.

Вълците се доближаваха все повече. Оргел така блъскаше конете, че ръцете го заболяха. Въпреки силното тичане на конете, вълците ги застигнаха.

— Бог и светиите да са ни на помощ! — извика Оргел. — Ние сме загубени! Мила моя Анушка, ти ще останеш вдовица, тъй като тези кръвожадни гладници ще ме разкъсат!

Той приготви револвера и още веднъж шибна конете. Усетили опасността, конете сбраха последни сили и удариха в силен бяг.

Един от вълците се хвърли върху единия кон и ако Оргел не бе стрелял, щеше да го разкъса. Изстрелът бе сполучлив, тъй като вълкът се търколи. Оргел дръпна юздите и конете се бяха отдалечили доста от нападателите, които се струпаха и разкъсаха падналия си другар.

Оргел помисли, че се бяха отървали от вълците, тъй като селото наближаваше, но се бе измамил. Щом вълците изядоха убития вълк, затичаха отново подир колата и я настигнаха.

— Трябва да им приготвя още една вечеря. Вие стреляйте в онзи зад колата, а аз — в този пред конете.

И двата вълка паднаха от двата гърмежа. Същата сцена се повтори: вълците нападнаха убитите си другари и след като ги изядоха, затичаха пак след пътниците.

— Мисля, че сме загубени — каза Оргел, — идат и други. Само Бог може да ни помогне.

Игуменката сне кръста от врата си и го издигна към небето.

Оргел стреля и уби още един. Вълците отново изостанаха. Оргел шибна силно конете и те се хвърлиха в буен бяг. Показаха се къщи. Вълците останаха далеч назад. Бяха спасени!

Игуменката скръсти ръце и извика:

— Знаех, Боже, че ти не ще позволиш така печално да свършим живота си!