Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

LXXIV. В ЛУДНИЦАТА НА ДОКТОР КАЛЧЕВ

Ще се върнем в гостилницата на шосето, където се намират три важни лица от нашия роман.

Феодора Бояновска бе заспала и не сънуваше каква опасност я застрашава. Другите бяха Бояновски и Бакунин, които се бяха изправили пред вратата и се мъчеха да я отворят.

Най-после дъсчената врата се счупи и падна с голям шум, като събуди Феодора Бояновска.

Отначало тя помисли, че това е сън, по-после, когато вратата почна да скърца и когато видя, че двама мъже се мъчат да влязат, тя разбра, че е предадена. Първото нещо, което й хрумна, беше да избяга. Погледът й се спря върху прозореца, който почна да се отваря.

Преди да бяха отворили вратата, Бакунин и Бояновски чуха отварянето на прозореца от Феодора и извикаха:

— Стой или ще стреляме!

Феодора не послуша заповедта. С един поглед тя разбра положението си; прозорецът не бе много висок, а снегът отвън беше голям. Тя нямаше от какво да се страхува. С един скок се намери на двора. Тя забеляза една стълба до зида и без да губи време, се спусна натам, за да се прехвърли през оградата.

Но преди да се качи на последното стъпало, Бакунин дотича и бутна стълбата. Тя се олюля и падна на земята.

— Не мърдай, защото ще те убия! — извика той. — Ела, Бояновски! Уловихме я!

— Вържи я, за да не избяга! — чу се гласът на Бояновски. Бакунин изпълни бързо заповедта. После взе всичките оръжия, които намери в джобовете й.

Бояновски също дойде.

— Да я изнесем скоро от тука — каза Бакунин. — Да не ни забележи никой.

— Мислите ли, че гостилничарят ще мълчи?

Феодора си помисли: „Заловена съм. Те ще ме погубят.“

Тя се помъчи да се освободи, но въжетата се впиваха повече при всяко мръдване.

— Не се труди, ти изигра вече ролята си — каза Бакунин. — Знаеш ли в чии ръце се намираш сега? Ти си при мъжа си, който ще ти отмъсти. Но знай, че си в ръцете на Михаил Бакунин, който също има да урежда с тебе една малка сметка.

Феодора се разтрепера.

— Защо ме опропасти, нещастнице? — студено и презрително попита Бояновски, като се приближаваше.

— Така исках — каза Феодора.

Бояновски и Бакунин се спогледаха.

— Май искаш да се правиш на луда, но това не ще ти помогне. Кажи защо ме предаде на полицията?

— Защото исках да те унищожа завинаги.

— Имаш ли причина за това?

— Да! — отговори тя. — Защото ми бе отвратителен.

— Отвратителен? Как така? А първите години не ти ли бях отвратителен?

— Ти бе тогава по-добър, подаряваше ми разни работи, водеше ме в обществото на вечеринки, а после стана мълчалив и затова те намразих.

— Ти значи си искала да се отървеш от мен по какъвто и да е начин? Какво стори, за да изпълниш плана си?

— Казах на Иван Кардов, че си нихилист — и това бе всичко. Той ми заплати добре. И за всяко друго съобщение ми плащаше добре.

— Нещастнице! — извика гневно Бояновски.

— Аз не излъгах. Не беше ли ти, Бояновски, нихилист? Най-после животът е борба, а ние, хората, сме борци в него; ако аз убия враговете си, за да живея сама, това не значи, че съм сгрешила. Днес съм унижена и затова не ще се оплаквам.

— Какво стори с майка ми?

— Тя полудя — каза Феодора.

— Лъжеш, проклетнице! — каза Бояновски, като я улови за ръцете. — Моята майка не беше луда, но ти я направи такава. Ти я затвори в зимника, където искаше да я погубиш. Но друг й помогна. Ти си я измъчвала и най-после си се опитвала да я отровиш, но не си успяла. Не си успяла да подкупиш Леония. Вместо да стане убиец на майка ми, тя става нейна избавителка.

Феодора слушаше всичко внимателно. Това се отнасяше за неговата майка, за която тя мислеше, че бе умряла.

— Ти мислиш, че си я отровила, но се мамиш.

— Какво? Възможно ли е да се лъжа, когато видях трупа й?

— Този труп не е бил на моята майка. Погледни този човек! — каза Бояновски, като посочи Бакунин. — Той е спасителят на майка ми.

Феодора разбра всичко.

— Значи майка ти е жива! Толкова по-добре, тогава не ще ми тежи на съвестта това убийство.

Бояновски пошепна нещо на ухото на Бакунин, който се отдалечи, като остави Бояновски сам с Феодора.

— Не се бави много.

— След няколко минути ще бъда тук Ако стане нужда, дай само един изстрел и аз ще дойда.

Когато останаха сами, Феодора се обърна към Бояновски:

— Недей отлага много, ако искаш да ме убиваш. Съществува обичай да се изпълни последното желание на всеки осъден на смърт. Ще изпълниш ли моето?

Бояновски мълчеше.

— Бих искала още веднъж да ме прегърнеш — каза Феодора. — Не ми се смей, това е мое искрено желание. Преди смъртта си виждам всичките си престъпления и грехове, които съм сторила през живота си. Когато се оженихме, аз бях млада, неопитна, исках да се веселя, да се наслаждавам, като съм тълкувала зле твоята сериозност; вместо да бъда щастлива и доволна, аз бях нещастна, защото бях суетна. Ако ме прегърнеш, ще си припомня първите ни дни.

Вместо да отговори, Бояновски щракна с револвера си.

— Мислиш ли, че съм толкова наивен, за да не разбера намерението ти? Ти мислиш, че съм от ония безхарактерни хора, които би могла с лъжи и обещания да завладееш! Мамиш се, Феодора! Ти си причината за моя ревматизъм, който придобих в сибирските рудници. Напусто мислиш, че ще можеш да върнеш старата ми любов!

Феодора отпусна рамене. Тя разбра, че не ще успее.

— Тогава каквото ще да става с мене! Не можеш да ми вземеш повече от живота ми!

 

 

— Какво искаш за страха, който изтърпя, и за мълчанието ти? — запита Бакунин гостилничаря.

— Колко искам ли? — каза гостилничарят, като се почеса по врата. — Справедливо ще е — 25 рубли.

— Ето ти 35 — каза Бакунин, като му даде парите. — В твоята къща не стана никакво нещастие, затова бъди спокоен.

Гостилничарят взе парите с радост и ги сложи в джоба си.

— Имаш ли шейна и кон?

— Имам — каза гостилничарят.

— Колко искаш за шейната и конете?

— Двеста рубли.

— Ето ги — каза Бакунин, като му даде двеста рубли. — Впрегни сега и карай!

 

 

Не бяха изминали още три часа, когато шейната се спря пред едно голямо здание. Бояновски хвана за ръка разтрепераната Феодора.

— Къде ме водиш? — извика тя.

— В лудницата, мила моя, в лудницата!

Феодора разбра, че силите й я напускат. В ушите й звънтеше неприятно думата лудница.

Ако бяха й казали, че ще я заведат където и да е другаде, не би се уплашила, но да я заведат в лудницата — между живи хора, това бе ужасно, тя не очакваше такова нещо.

— Водите ме в лудницата? Това не ще бъде, нямате такова право! Вие не можете да заровите живия между мъртвите. Това не смеете, чувате ли?

Отговорът бе само една усмивка.

— Не смеем ли? Ти питали майка ми, когато искаше да я отровиш? Аз се водя по твоя пример. Тази лудница не е обикновена болница за душевноболни, а същинска лудница. Тук идват хора, които никога вече не се връщат между хората. Да вървим! — извика Бояновски.

Това не беше така лесно, както си мислеше Бояновски, тъй като Феодора се дърпаше колкото сила имаше. Тя се бе уловила за желязото на стълбите и здраво се държеше за него. Бояновски успя да я вземе и на, ръце я занесе до стаята на лекаря.

— Ето, докторе, жената, за която ви говорих — каза Бояновски. — Тя не трябва да умре, тъй като искам да й отмъстя, но трябва да почувствува, че се намира в лудница.

— Не се безпокойте — каза лекарят, — аз съм толкова вещ в тази работа, че щом болният вкуси от нея, ще усети такъв ужас, който не ще забрави през целия си живот. Ако желаете, аз мога да я измъчвам до безкрайност и по този начин най-печално да свърши живота си.

— Нейният живот принадлежи на мене. Никой не бива да го отнема! — каза Бояновски.

— Тя ще живее тогава.

Бояновски се сбогува с лекаря и заедно с Бакунин напуснаха лудницата.

Доктор Калчев заведе Феодора в една стая и заповяда да се пази строго до разпореждане. После отиде в кабинета си и почна да пише нещо. Ръката му се движеше лениво по хартията. Мислите му бяха на друго място… Той мислеше за Феодора.

„Тази жена е наистина извънредно красива. Аз, който мразех жените до днес, се влюбих Трябва да я убия, за да не ме влуди.“

Той взе перото и написа няколко писма. След малко пак се размисли.

„Наистина тя е красива, много красива…“