Ерих фон Деникен
Страшният съд е започнал отдавна (28)

Царство за Давид

„…тъй казва Господ Бог: ето, аз ще взема Израилевите синове измежду народите, между които се намират, ще ги събера отвред и ще ги доведа в тяхната земя. В тая земя, на планините Израилеви, Аз ще ги направя един народ, и един Цар ще бъде на всички тях… А моят раб Давид ще бъде цар над тях… И ще бъде у тях Моето жилище, и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ. И ще познаят народите, че Аз съм Господ, Който освещава Израиля, когато Моето светилище бъде сред тях навеки.“

Всичко това са разбираеми, макар и нищо повече от набожни пожелания, формулирани във време, в което Израел бил зле. Израилтяните в страдалческата си история постоянно се надявали да дойде далечното бъдеще, в което царството им „от рода Давид“ щяло да възкръсне отново и техният бог отново щял да заживее сред тях. На подобни пасажи от текста впрочем се позовават ортодоксалните евреи от наше време, които създават толкова неудобства на политическото си ръководство. Вече посочих, че текстовете на Иезекиил представляват пъстра смесица и направо гъмжат от редакторски преработки и вмъквания на различни автори от различни времена. Никога не съм разбирал как от тях може да се изведе месианството на Иисус и това явно завинаги ще остане скрито за измъчения ми ум.

Накрая остават още апокалиптичните книги на Енох, Барух и IV книга на Ездра, които също така оповестяват Спасителя. У Енох за месианска част се смятат образните речи в глави 38 до 71. Там се предлагат астрономически данни и тайни и накрая се разказва и за идващия „човеческий син“ (46, 3 и нат.)^[54]:

„Той ми отговори и каза: Това е Синът човеческий, който има правдата, при когото живее правдата и който разкрива всички съкровища на онова, което остава скрито; защото господарят на духовете го е избрал и жребият му надхвърли пред господаря на духовете всичко по доблест във вечността. Този Син човеческий, когото ти видя, ще накара да се надигнат царете и могъщите от лагерите си и силните от троновете си; той ще разхлаби юздите на силните и ще смаже зъбите на грешниците. Ще прогони царете от престолите им и от царствата им…“

Това са ясни обещания за бъдеще време и за бъдещ спасител, който е „син човеческий“. Само че дори да науча Енох наизуст, никъде не става дума за Иисус. Точно така стоят нещата и с апокрифната книга на Барух и апокрифната IV книга на Ездра — очаквания на месията има, но някакви сведения за Иисус няма. Накрая на бъркотията теолозите използват и заветите на патриарсите като свидетелства в полза на Иисус. Заветите отново са апокрифни текстове и безспорно са редактирани в след християнско време. И най-после остават запазените в оракулски текстове Сибилински книги, които правят перфектна кашата — само за Иисус не става дума никъде.

Който успее да се промъкне в гъсталака от теологически коментари, разпознава в древните текстове предусещане и гореща надежда за страшно събитие, което щяло да настъпи някога в бъдещето. При това пророците и апокалиптиците си го представяли по различен начин. У пророците и заветите на патриарсите мястото на действието категорично е на Земята, у апокалиптиците пък то е някъде над Земята. Така богословът д-р Вернер Кюперс сполучливо отбелязал^[55]:

„Светлината на тази надежда осветява дълбокото дъно, а във фокуса й в различни версии се появява загадъчна личност: човекоподобният, онзи син човечески, избраният на правдата, звездата на мира, новият проповедник, човекът, месията; една чисто случайна величина и все пак нито ангел, нито бог… Как може да се обхване фигура с толкова неповторими очертания?“

В областта на юдейската теология месията остава „човек с човешки произход“^[56], често дори не е личност, а целият народ на Израел. Различно е християнското богословие. Там месията се изравнява със „сина божий“. Само че някои въпроси остават без отговори и от двете теологии: Откъде произхожда очакването на месията? На каква възраст е? В края на краищата не е достатъчно да се посочат пророци като Исаия, Даниил и Изеекиил, след като точно се знае, че текстовете им са били фалшифицирани и редактирани отново. По същата причина е безсмислена и датировката, свързана с пророците. Идеята за месията категорично е по-стара от всички пророци. Нахвърляното от пророците са само формите на очакването, което съществувало в ядрото на народа още от изгонването от рая. Целият колорит на пророческите описания функционира по сходни принципи. Пророците и по-късните им редактори работели с идеите от преданията, които обхващали общата голяма надежда на целия народ. А тази надежда вече била постоянна съставна част, ако не и форма на оцеляване на човешка група още преди да била написана първата дума. Очакванията за спасение са „прастари и далеч надхвърлят пророците“^[57].

„Израилтяните са дарили света с три неща — пише теологът Лео Ландман — монотеизма, моралните закони и истинските пророци. Към тях може да се добави и четвърти дар — вярата в месията“^[58]. На тази констатация може убедително да се възрази. Много древни културни и първобитни народи са познавали месианските очаквания.

Още през 1919 г. теологът Х. В. Шомернс^[59] писал: „Към подсилването и укрепването на християнската общност спада увереността в превъзходството на християнството над всички други религии, дори в неговата безусловност.“

Смятам, че подобни твърдения предполагат познаването на другите религии. Човек трябва да ги изучи и почувства и ако след това все още определя християнската религия като „абсолютно превъзхождаща“, сигурно ще го направи само с голяма порция вяра. Вярата е личен въпрос. Колкото до мен, аз уважавам вярата на всеки индивид. Но въпреки това предупреждавам да не се подценяват останалите религии — за хилядолетия — понякога по-дълго от християнството — не са загубили притегателната си сила. Всички религии, все едно дали са предхристиянски или следхристиянски, познават идеята за спасението. Всички, без изключение, с копнеж очакват небесните поличби и обещаното завръщане на месията си. Най-голямата, а вероятно и най-динамична религиозна общност от след християнско време е ислямът. В свещената книга на мюсюлманите — Корана — Иисус изрично е почитан като пророк, но не и като месия или дори син божий.