Ерих фон Деникен
Страшният съд е започнал отдавна (23)

Откакто започнал да мисли, Хомо сапиенс се страхува от смъртта. Той вижда смъртта в природата и възкръсването й през пролетта. Вижда да избледняват звездите — и става свидетел на проблясването им през следващата нощ. Какво има между живота и смъртта? Някаква загадъчна равнина, състояние на очакване на възкресението. Увереността в продължаването на живота след смъртта дава на човека силата да очаква спокойно смъртта. И все пак страхът от смъртта не е заличен, защото собственият жизнен опит доказва, че всяка надежда не е нищо повече от една искрица.

Страхът на отделния човек е ужас и за масите. Народите се страхуват от войни, от мълнията на атомната бомба, от гнева на чужди войници, от гибелта на околния свят. Притеснени мислят за ужасяващото събитие, обещавано им от свещените книги — Страшния съд. В Новия завет той е огласен например в евангелието на Марко (13, 24 и нат.):

„Но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят.“

Колегата му Лука е още по-прецизен, като дори назовава предзнаменованията, които предшестват Страшния съд (21, 10 и нат.):

„ще въстане народ против народ, и царство против царство; на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето… И ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение; тогава човеците ще примират от страх и от очакване от онова, което има да връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.“

Не по-малко драматично описва Страшния съд и Коранът в няколко сури:^[41]

„В името на Аллаха, милостивия: Когато слънцето се свие и звездите паднат и планините се задвижат, и бременната вече от десет месеца камила няма мляко, и дивите животни се съберат, а моретата заблестят в пламъци…“ (сура 81). „В името на Аллах, милостивия: Когато небесата се разкъсат, звездите се разпръснат, моретата се смесят и гробовете се обърнат празни, тогава всяка душа ще знае какво е направила и какво е пропуснала“ (сура 82).

Страшният съд, последният съд над човечеството, се възпява дори в григориански песни, онези прости и толкова прекрасни песнопения, които стигат до душата и се пеят и днес в католическите манастири. Dise irae се запява по време на литургия за смърт:

„Dies irae, dies ilia

Solvet saeclum in favilla

Teste Dawid cum Sybilla

Quantus tremor est fuurus

Quando iudex est venturus

Cuncta stride discussurus…“

 

 

„Ден на мъст, ден на грехове

вселената ще се запали,

както вещаят Давид и Сибила.

Какъв ужас ще бъде и страх,

когато дойде съдникът с въпроси

строго да провери всички оплаквания…“

Заедно с разрушенията се съобщава и за идването на iudex (съдника), например в евангелието на Марко (13, 26 и нат.):

„Тогава ще видят Синът Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избранниците Си от четирите вятъра, от края на земята до края на небето.“

Евангелистът Лука добавя още едно изречение (21, 28):

„А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“