Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (97)

Месец май показваше най-красивото си лице.

Слънцето грееше в ясносиньото небе и затопляше хотела и голямата поляна край езерото, където щеше да се състои венчавката. След това щяха да имат няколко свободни часа преди тържеството в най-голямата зала; идеята беше гостите да преспят тук и да се съберат отново на другата сутрин за закуска, на която да обсъдят вчерашното преживяване, преди да се разотидат по домовете си.

„Два дни празненства в чест на любовта“, както гласеше поканата.

Себастиан вече се беше настанил в стаята си и сега вървеше към мястото, където след по-малко от четвърт час щеше да започне церемонията. Носеше костюм и вратовръзка и още като излезе на слънце, усети какво потене му предстои. Взе да се озърта за познати лица. Торкел и Урсула стояха недалеч с по чаша шампанско в ръка, потънали в разговор, и не го забелязаха. Нямаше да може да ги избягва през цялата сватба, но определено не бързаше да ги заговори. Особено пък Урсула — честно казано, леко се притесняваше да я види.

Младата полицайка, която работи с тях в Йемтланд, Йенифер някоя си, разговаряше с няколко души, които той не познаваше. И тази алтернатива не му допадна. Продължи да се оглежда.

И тогава я видя, и леко се стъписа.

Ваня в жълта рокля до коленете и на високи токчета. Никога не я беше виждал с друго освен с панталони и риза или блуза, или каквото там носят жените. Голям пропуск. Определено трябваше по-често да облича рокли. Придаваха й лекота, момичешко излъчване, което беше извънредно привлекателно, младост, която отговаряше на реалната й възраст.

— Страшно си красива — каза й той искрено, когато тя дойде при него и го прегърна.

— Нищо не си въобразявай — отвърна тя с усмивка, но и с известна сериозност.

Себастиан отвърна на усмивката и вдигна длани, за да се защити.

— Само казвам, че си красива. Роклята много ти отива.

— А аз само казвам, че ти си от мъжете, които ходят по сватби само за да вкарат някого в леглото.

— Е, може би и двамата сме прави.

Браян и Вилма, церемониалмайсторите, забиха звънчета, прекъснаха разговорите и помолиха всички да заемат местата си. Ваня хвана Себастиан под ръка и двамата тръгнаха към сгъваемите столове, наредени в двойни редици от двете страни на пътеката от фин бял пясък, посипана с розови листенца, която свършваше при цветна арка с бели лилии и червени рози.

Известно време Ваня се безпокоеше, че намесата й в отношенията му с Мария и Никол ще остави завинаги пропаст между двама им, но гонитбата с Пия и случилото се в езерото сякаш някак бяха помогнали на Себастиан да затвори тази страница и за своя изненада тя установи, че отношенията им са по-добри от когато и да било. Сякаш той не искаше да изгуби и нея.

В момента, в който се настаниха, от скрити високоговорители прозвуча сватбеният марш и младата двойка се появи. Били в елегантен сив фрак със зелена жилетка и вратовръзка изглеждаше доста смутен и се усмихваше притеснено на гостите, а Мю буквално сияеше в бялата си рокля без презрамки, плътно прилепнала по тялото чак до бедрата, откъдето падаше свободно във формата на камбана с дълга лъскава копринена бродерия от едната страна.

— Това е Вера Уанг — прошепна Ваня на Себастиан, след като двойката отмина.

Той само кимна. Нямаше представа коя е и с какво се занимава Вера Уанг, но предположи, че е нещо, свързано с роклята. Мислите му точно се завъртяха около въпроса от къде на къде Ваня познава марките сватбени рокли, когато Вилма взе думата. Себастиан се облегна и благодари на щастливата си звезда, че церемонията е гражданска. Освен това жената изглежда познаваше добре Били и Мю и си изпълни задълженията с топлота, лично отношение и експедитивност.

Когато Били целуна булката, избухнаха спонтанни аплодисменти.

 

 

Били стоеше и гледаше сватбата си. Трябваше да си го повтори, за да повярва, че е истина.

Своята сватба.

Целият ден беше напрегнат. Макар всичко да беше така организирано, че повече приличаше на военна операция, отколкото на тържество, през деня естествено възникнаха няколко напечени ситуации. Но Мю държеше всичко под контрол и старателната й подготовка даде плод.

Като че ли всички прекарваха добре. Разположението по масите се оказа изключително сполучливо. Погледът му се спря върху Йенифер, която седеше до приятелката на брата на Мю. Изглеждаше в чудесно настроение. След като се върна от Кируна, той се питаше дали има начин да я накара да не идва на сватбата, но не се сети как би могъл да го направи, без да събуди подозрението на Мю. Надяваше се Йенифер да сметне, че ще е неловко и да се откаже, но не.

След церемонията дойде да ги поздрави. Били не я беше виждал преди венчавката и веднага му направи впечатление колко е красива с червената си рокля и вдигната коса. Йенифер се представи на Мю, която само беше чувала за нея, но не я беше виждала, и й честити. Каза такива хубави думи за Били, че той се изчерви. След това го прегърна, поздрави ги и ги остави. Естествена, спокойна, все едно нищо не се е случило в Кируна.

Да. Мю наистина се беше сетила за всичко. За абсолютно всичко. Фотографка на име Диса дойде в дома им сутринта и целия ден ги следваше по петите. Отначало той се чувстваше неудобно и се сковаваше в нейно присъствие, но бързо забрави за съществуването й и сега дори не се сещаше за нея, докато тя тичаше подире им, където и да отидеха.

Не стигаше това документиране на събитието, ами Мю беше поставила и фотоапарати за еднократна употреба на всяка маса. Масите бяха покрити с шарен порцелан, а украсата се състоеше от венчелистчета, ягоди и плодове вместо от цветя.

Лично и обмислено.

Сервираха предястията по масите, но основното поднесоха на шведска маса, до която, разбира се, можеше да се стигне от няколко посоки, тъй че, макар гостите да бяха над сто, всичко мина без злополуки и твърде дълго чакане.

Освен това Мю беше написала прочувствена реч, която представляваше лично представяне на храната, която щяха да ядат.

Десертът също беше сервиран по масите. Виното се лееше. Настроението беше приповдигнато.

Държаха се безброй речи. Повечето от приятели на Мю. Не беше кой знае колко странно, при положение че седемдесет процента от гостите бяха от страната на булката. От страна на Били бяха дошли родителите му, няколко възрастни роднини и известен брой близки приятели от училище, казармата и полицейската академия. И целият „Риксмурд“, разбира се. И Урсула, и Торкел държаха речи и при думите на Урсула той едва сдържа сълзите си.

Ако изобщо можеше да остане разочарован от нещо, то беше, че Ваня не беше подготвила няколко думи. От Себастиан не очакваше нищо, но поне Ваня можеше да се понапрегне малко заради него.

Но като цяло Били беше доволен, докато гледаше залата, където вечерята тъкмо приключваше. Същевременно от време на време му се налагаше да пропъжда чувството, че той самият е гост на собствената си сватба.

Сам си беше виновен.

Беше оставил всички решения на Мю, затова не беше справедливо спрямо нея да се чувства като… аутсайдер. Освен това нямаше намерение да позволи такова нещо да развали вълшебната вечер. Поднесе чашата си към нея:

— Наздраве, любима. Обичам те — прошепна и чукна чашата си в нейната, преди да я пресуши.

След вечерята обърнаха внимание на най-малките гости. В отделна стая поставиха маса за игри, раздадоха играчки и огромни количество сладкиши, докато в голямата зала персоналът разчистваше и бендът се приготвяше да свири.

За всички над десетгодишна възраст имаше възможност да излязат на чист въздух.

Торкел излезе с чаша в ръка в необичайно топлата майска вечер и забеляза Себастиан, който стоеше сам встрани. Отиде при него. Себастиан му хвърли един поглед и след това пак се обърна към езерото.

— Какво мислиш за речта ми? — попита Торкел и отпи от тризвездния си коняк.

— На Урсула беше по-хубава — отвърна Себастиан прямо.

— Съгласен съм, но това не би трябвало да означава, че моята е била лоша.

— Не, не би трябвало — съгласи се Себастиан с тон, който показваше точно обратното.

— Окей, разбрах — въздъхна Торкел. — Не ти е харесала.

— Не го приемай лично. Не си падам по речите.

— По никои ли? Дори по тези за теб?

— Никой никога не е държал реч за мен — отвърна Себастиан без следа от съжаление.

— Дори на сватбата ти?

Себастиан се вцепени. Това пък откъде дойде? Откъде знаеше Торкел? Но после се сети — беше му споменал, че е бил женен, когато се срещнаха във Вестерос първия път, в който той работи с „Риксмурд“ след дългото прекъсване. Грешка от негова страна, но станалото станало, така или иначе сега нямаше намерение да го обсъжда.

— Как мина с Пия? — смени темата.

— Задържана е и чака процес. Опитваме се да я свържем с убийството, но нищо не доказва, че е знаела какво ще стане, нито че е стъпвала в къщата.

— Ами колата в Меларен?

— Същата работа. Трябва да докажем, че не просто е загубила управление.

— И какво остава тогава?

Торкел леко вдигна рамене.

— Нанасяне на телесна повреда, възпрепятстване на полицейско разследване, укриване на престъпник…

— Тоест нищо — процеди Себастиан.

— Няма да я преизберат, няма да се издигне в партията. Предполагам, че ще е трудно и да остане да живее в Туршбю. Все е някакво наказание.

Двамата замълчаха. Около тях всички се забавляваха. Торкел отново отпи от питието си.

— Продала е стопанството — промърмори той след това, сякаш в празното пространство.

Себастиан за първи път се обърна към колегата си. Искрено учуден.

— Кой? Мария? На „ФилбоКорп“?!

Торкел кимна. Все така зареял поглед.

— Значи ще отворят мината?

— Така изглежда.

— Значи синът на Франк, как му беше името…

— Хампус.

— Значи Хампус ще получи парите?

— Да, той наследява имота, каквото и да е сторил баща му.

Себастиан поклати глава.

— И тя е продала стопанството?

— Да, реално тя няма никакви чувства към него — отвърна Торкел. — Имало си е причина сестра й да откупи дела й едно време, а и така или иначе едва ли би заживяла в него след случилото се, а никой не предлага повече пари от „ФилбоКорп“.

— Разговаряш с нея — подхвърли Себастиан с глас, който — надяваше се — прозвуча съвсем безстрастно.

Торкел го изгледа бързо, преди да отговори. Не знаеше какво точно се е случило между Мария и Себастиан — само, че не е завършило добре. Мария беше накарала Торкел да обещае да не говори за нея със Себастиан, но той все пак беше част от екипа и разследването и имаше право да получи информация. Само трябваше да запазят професионален тон.

— Да, понякога. Трябва да знам, ако Никол реши да каже нещо повече за случилото се в къщата.

— Нещо повече? — възкликна Себастиан радостно и изненадано. — Тя е проговорила?

— Преди около седмица — кимна Торкел.

Топлина обля гърдите на Себастиан. След всичко, което беше преживяла… Тя беше най-силното, най-смелото момиче, което е срещал някога. Липсваше му. Де да можеше да я види отново. Ако ще и само веднъж. Един път отиде до апартамента им, но не откри никого.

— Къде са сега? — попита.

— Не знам — излъга Торкел; тук беше границата на информацията, която можеше да предостави на Себастиан.

— Надявам се, знаеш, че нямам склонност към тормоз над жени. — Себастиан показа на Торкел, че е прозрял през лъжата. — Просто искам да знам дали са добре. Дали Никол се оправя. Дали оздравява. Обещах й да я държа, докато сама пожелае да ме пусне.

— Наистина не знам — повтори Торкел. — Но тя те е пуснала. В това съм сигурен.

Той прегърна Себастиан през рамо и за учудване и на двама им Себастиан не го отблъсна.

— Стига приказки за работа.

Сякаш Торкел беше част от режисираната церемония, в този момент Браян се появи на верандата, отново зазвънтя с малката си камбанка и съобщи, че е дошло време за първия танц на младоженците.

 

 

От цялата сватба това беше единственото, което Били определено не чакаше с нетърпение. Мю беше настояла да пропуснат традиционния сватбен танц, а двамата да научат салса. Гледаха клипове с инструкции в ЮТюб и отидоха пет пъти на частни уроци в танцово студио в Йостермалм. Били поначало не беше кой знае какъв танцьор, а сега беше сигурен, че е доста далеч от овладяването на салсата. Въпреки това двамата отидоха в средата на видимия от всички страни дансинг и застанаха в позиция. Той случайно срещна очите на Йенифер и тя му се усмихна окуражаващо, докато вдигаше еднократния фотоапарат от масата.

Мю беше пожелала истински дансинг. Минимум шейсет квадрата. Били беше изказал известни възражения срещу музиката на живо. Да, бендът наистина не беше традиционен, както искаше Мю, а малко по-малък, но все още му се струваше малко… старомодно. Мю обаче каза, че трябва да мислят и за по-възрастните гости, и в крайна сметка решиха, че ще има музика на живо през 60 процента от времето, а през останалото — диджей.

Музиката зазвуча. Били за малко да падне от изненада. Свиреха една от любимите му песни: „Forget about Dre“. Но в салса аранжимент. Погледна към Мю, която се усмихна доволно.

— Обичам те — прошепна й.

Тя му изпрати въздушна целувка и после започнаха да танцуват. Публиката аплодираше и целият дансинг изглеждаше осветен от светкавиците на мобилните телефони. Получи се по-добре, отколкото очакваше Били. Мю беше безгрешна. Разбира се. Дори си беше сменила обувките, за да не я заболят краката.

Беше перфектна и той я обичаше.

Каза й го.

— Обичам те.

И го мислеше. Беше щастлив.

 

 

Бендът се върна след половинчасова пауза и Торкел покани Урсула на танц. Плъзнаха се по доста пълния дансинг. И двамата мълчаха. Торкел се наслаждаваше на близостта помежду им и на топлината на тялото й. Тя се притисна по-плътно към него и облегна глава на рамото му.

В този момент той усети нещо на другото рамо. Потупване. Спря и се обърна.

— Може ли? — попита Себастиан и кимна към Урсула.

Торкел погледна въпросително Урсула, която кимна, и Себастиан зае мястото му. Урсула бързо щеше да установи, че Торкел е значително по-добър танцьор от Себастиан и от неприятната си позиция на зрител Торкел видя, че на неговото рамо не е облегнала глава. Пак е нещо, помисли си той и отиде да си напълни чашата.

— Липсваше ми — проговори Себастиан след няколко такта мълчание.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Съжалявам — почти прошепна той; Себастиан си прочисти гърлото и я погледна право в очите. — За всичко. Че те простреляха. Че не дойдох да те видя.

— Добре. Има за какво.

Тя нямаше намерение да го улесни.

— Не можех.

— И защо?

— Просто не можех. Всичко се обърка. Няколко пъти възнамерявах, но… Цяла вечер събирам смелост да те поканя на танц.

Урсула не отговори. Не беше нейна работа да води разговора. Вместо това бързо дръпна левия си крак и по всяка вероятност спаси малкия си пръст от настъпване.

— Бяхме на път към нещо, когато… когато се случи — каза Себастиан след толкова дълго мълчание, че тя беше сметнала разговора за приключен.

— Може би, но този кораб отплава отдавна.

Себастиан само кимна. Урсула си пое дълбоко дъх и спря да танцува. Усещаше как в нея закипя смесица от гняв и съчувствие. Чувства, които не желаеше да изпитва тази вечер.

— Сериозно? След всичко, което се случи… Затова ли поиска да танцуваш с мен? За да видиш дали можеш да ме вкараш в леглото?

Себастиан замълча, но погледът му се закова в пода и за Урсула това беше достатъчен отговор. Гневът надделя.

— Благодаря за танца.

Тя се опита да си отиде, но Себастиан я задържа.

— Музиката още не е свършила.

— Знам, но Торкел танцува по-добре от теб.

— Това е единственото, в което е по-добър.

— Довиждане, Себастиан.

Урсула се откопчи, решително му обърна гръб и отиде при Торкел, който разговаряше с неколцина от другите гости. Себастиан видя как го потупа по рамото и как на лицето на Торкел цъфна усмивка, когато продължиха танца си. Главата й пак падна на рамото му.

Беше твърде късно. За всичко.

Ако пиеше, случаят щеше да е идеален да се натряска, но сега не можеше да направи дори това. Дали беше твърде късно да намери някое лесно завоевание? Да, вероятно. Освен това почти всички бяха твърде млади за него. Майката на Мю беше вдовица, но той не беше разменил и дума с нея през цялата вечер. Пък и вече беше тъща на Били. Никак секси не звучеше.

Бендът подхвана нова песен.

„Only the Lonely“.

О, каква ирония… Себастиан се насочи към огъващата се под тежестта на тортата маса. Щом не можеше да пие и да чука, поне щеше да се натъпче с такова количество торта, че да се окаже застрашен от диабет.

 

 

Били и Мю се прибраха в младоженския апартамент половин час след полунощ. Няколко от по-младите гостенки попитаха защо Мю не хвърли букета си, за да го хванат. Тя ги изгледа неразбиращо. Това беше американска традиция, която дори не й беше хрумвала, също като идеята някой да я „отведе до олтара“. Все едно е неспособна да се справи без мъж до себе си. Баща й почина преди много години, но дори да беше жив, нямаше да я предаде на Били. Нито пък смяташе да си хвърля букета.

След това дойде време за секс.

Слава богу, не така внимателно планиран и ръководен като всичко останало тази вечер, а спонтанен, страстен и изобретателен.

И много.

Повече, отколкото Били беше очаквал да издържи. Оставаше не повече от половин час до изгрев-слънце, когато двамата най-после се разделиха и Мю се сви до него, заровила лице във врата му.

— Обичам те — каза му и в същата секунда заспа.

Били предполагаше, че и той ще се унесе веднага, но вместо това остана да лежи буден и странно незадоволен.

Внимателно се освободи от прегръдката на Мю и стана от леглото. Тихо извади от сака си долнище на анцуг и тениска.

След като излезе, се спря и дълбоко си пое дъх. Въздухът беше свеж и цареше тишина, присъща на пролетните утрини, когато хоризонтът едва просветлява.

Той се отдалечи от хотела и тръгна през росната трева към гората и старата конюшня. Пикаеше му се. След като се облекчи върху стената, една котка дотича и се потърка в краката му. Очевидно искаше да бъде погалена и мяукаше тихичко, и звукът се смеси със звънтенето на малката камбанка на каишката й. Били пъхна ръце в джобовете си и извади ръкавиците. Дори не помнеше да ги е слагал там, но несъзнателно трябва да е знаел, че ще се озове тук. Надявал се е.

Наведе се и вдигна котката. Почеса я зад ухото и я чу как замърка, докато търкаше глава в дланите му.

Ръката на Били се плъзна от главата към врата й и стисна. Котката веднага разбра какво става и засъска. С другата ръка Били хвана предните й лапи, доколкото можа. В един момент котката зарита толкова силно, че освободи една лапа с остри нокти, но ръкавиците бяха дебели. В Туршбю не си беше взел ръкавици. Ръцете му бяха здравата надраскани. За щастие беше обикалял в гората цял ден, така че лесно можа да обясни раните.

Той вдигна котката и същевременно стисна с всички сили гърлото й с лявата ръка. Нямаше значение дали ще я удуши, или ще й счупи врата.

Интересуваше го само моментът на смъртта.

Вълшебният миг, когато животът угаснеше.

Когато той усетеше такава опияняваща сила, каквато никога не си беше представял.

Движенията на котката започнаха да отслабват. Спираха. Били се наведе по-близо, взря се съсредоточено и развълнувано в очите й. Дишането му стана тежко и учестено. Скоро животът щеше да я напусне. Зелените очи щяха да помътнеят и тялото щеше да увисне в ръцете му.

Простота. Чистота. Яснота.

Котката престана да подритва и от носа й потече кръв. Били остана така, затвори очи и зачака дишането му да се успокои.

— Хареса ли ти?

Били се извъртя и завари Себастиан, облегнат на стената. През ума му мина една-единствена светкавична мисъл: Убий го.

Но той я потисна веднага.

— Откога си тук? — попита и пусна мъртвата котка на земята.

— От достатъчно време.

 

 

Себастиан не беше успял да заспи. Леко му се повдигаше от цялото това ядене, а и го гризеше съвестта след разговора с Урсула, затова накрая стана от леглото. Отиде до стаята на Урсула, но точно преди да почука, чу приглушен плътен глас, който определено не беше неин. За разлика от веселия смях, който последва. Себастиан стигна до заключението, че плътният глас е на Торкел, и си отиде.

Беше твърде късно. Пропусна си шанса.

Затова излезе да се разходи. Забеляза Били зад конюшнята, чу звуци, които не можа да си обясни, и сега осъзна, че е постъпил разумно, като не е разкрил присъствието си.

Много малко хора, всъщност нито един, не биха могли да убият двама души, без това да им се отрази по някакъв начин. Себастиан отдавна се мъчеше да си обясни пълната липса на ефект върху Били. Питаше се какво прави младият мъж, за да се справи с чувствата, които би трябвало да са го налегнали.

Сега разбра.

И не му хареса. Ни най-малко.

— Какво чувстваш, докато го правиш? — попита предпазливо, тъй като добре знаеше, че адреналинът и ендорфините все още бушуват в атлетичното тяло на Били.

— Откъде знаеш, че съм го правил и друг път? — Той пристъпи към Себастиан.

— Виждам го в очите ти. — Себастиан не се отдръпна. — Искаш ли да споделиш?

Били се спря. Себастиан видя как се опитва да овладее чувствата си. За сила, секс, наслада. Чувства, които вероятно не разбираше и не можеше да опише с думи, но които бяха толкова безкрайно мощни, че жадуваше да ги изпитва отново и отново. Всичко друго, особено сексът, който иначе би изпълнявал същата функция на доставяне на тотална наслада, му се струваше сиво и скучно в сравнение с това.

Себастиан кимна с разбиране, но не беше сигурен, че Били е наясно.

— В много отношения това е върховното удоволствие. Забраненото е най-изкусително.

Себастиан се престраши да приближи още една крачка. Били вече изглеждаше доста по-уравновесен.

— Животните няма да покриват тези ти нужди вечно. — В гласа му се долавяше искрена тревога. — Поел си по опасен път. И той води в задънена улица, може да завърши само по един начин.

— Знам къде да тегля чертата.

— Засега.

— Не съм луд.

— Напротив. Малко. Повреден, във всеки случай. Ще ми позволиш ли да ти помогна?

Били рязко поклати глава и отново задиша тежко, този път от ярост. Вдигна ръка и го посочи с треперещ пръст:

— И аз знам някои неща.

— Така ли? Какви?

— Ти си баща на Ваня.

Дори да не беше сигурен, след като миналата седмица получи по пощата резултатите от ДНК теста, реакцията на Себастиан щеше да го убеди.

— Откъде ти хрумна? — опита Себастиан все пак.

— Взех проби от стаите ви в Туршбю и ги изпратих в ДНК лаборатория. Нали знаеш, от онези, в които татковците могат да проверят бащинството анонимно.

— Рецепционистът каза, че си влизал в стаята ми…

— Ако обелиш и дума за днес, ще кажа на Ваня.

Той кимна неопределено по посока на котката на земята.

— Очакваш просто да забравя? Иначе ще ме натопиш?

— А ти не искаш това — кимна Били.

— Не, не го искам.

— Ами тогава…

— Ами тогава…

Нямаха какво повече да си кажат. Били се обърна и си отиде, върна се в хотела. Себастиан почака, докато стъпките му заглъхнаха, отиде при котката и я ритна в храстите покрай стената. Ако — или когато — я откриеха, може би щяха да решат, че е паднала през прозореца или от покрива и си е счупила врата.

Или е яла отрова за мишки, или нещо такова.

Едва ли някой щеше да си помисли, че младоженецът се е измъкнал навън призори и я е удушил.

Но това беше истината. И това представляваше проблем. Били представляваше проблем.

Отчасти понеже очевидно свързваше убиването с наслада. Себастиан не можеше да не види, че тънките му панталони са изпънати отпред.

Отчасти понеже знаеше за Ваня.

По първия въпрос нямаше какво да направи точно сега. Терапия и разговори биха могли да излекуват това нездраво състояние, но щеше да отнеме време; преди всичко Били трябваше да признае, че има проблем и сам да пожелае да се пребори с него.

Очевидно беше, че сега не искаше, след като използва тайната за Ваня като оръжие, с което да принуди Себастиан да мълчи и да стои безучастно.

Изнудването действа, когато имаш надмощие над някого. Махни надмощието и изнудвачът остава безсилен.

Лесно на теория, трудно на практика.

Но пък кога ли животът му е бил лесен?

 

 

Себастиан погледна часовника.

Крайно неуместен час, но по-добре да се свършва по-скоро.

Той почука. Никакъв отговор. Почука отново. Този път по-силно.

— Хайде. Отвори! — изсъска на вратата и пак почука.

Стори му се, че чува приближаващи стъпки. Наистина. Веригата издрънча и вратата се открехна.

— Себастиан, какво има?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Сега?! Не може ли да почака до сутринта?

— Не, и така чаках твърде дълго — отвърна той и се намърда неканен в стаята.

Ваня въздъхна тежко и затвори след него.