Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (67)

Ваня докладва на Торкел за срещата с „ФилбоКорп“, а той съобщи, че току-що е обявил Тумас Нурдгрен за общодържавно издирване. Разпитът на Малин не беше довел до нищо ново, но той се надяваше, след като цялата страна го търси, да надушат следите му. Разбраха се да се чуят пак, ако открият нещо.

Беше хубав пролетен ден и улиците на Стокхолм гъмжаха от народ. Тя вървеше със Себастиан по „Кунгсгатан“ по посока на „Стюреплан“. Той още беше кисел и раздразнителен. Тя намираше за едва ли не симпатично, че е взел срещата с Коул толкова присърце.

Досещаше се какво му влияе. Момичето в дома му. То сякаш го правеше по-емоционален, отколкото го беше виждала когато и да било. Това я радваше. Показваше, че може и да му пука за другите. Да се влияе от тях. Така изглеждаше по-човечен. А тя го харесваше такъв. Това бяха най-добрите му моменти.

— Ела вкъщи да хапнеш с мен. Тоест с нас — поправи се той.

— Нали ще се срещаме с онзи Стефан доста по-късно.

— Ще се обади, като пристигне в Стокхолм.

— Ами тогава ела да хапнем заедно.

— Е, добре. Звучи приятно — склони тя.

И тогава го видя.

Мъжа, когото отбягваше от месеци.

Стоеше пред книжарница „Хеденгрен“ и гледаше витрината. Може би несъзнателно бе предпочела да мине през „Стюреплан“, вместо да продължи по другия тротоар, може би беше тръгнала насам по навик, нали все в „Хеденгрен“ ходеха да си купуват книги. Тя и мъжът, когото някога наричаше „татко“.

Валдемар.

Той я забеляза секунда след това, затова тя не можа да се поддаде на първоначалния импулс да обърне глава и да го подмине.

— Ваня! — възкликна той развълнувано.

Гласът му звучеше слабо, като ехо от едно време. „Татко“, за малко да отговори тя, но се сдържа.

— Здравей, Валдемар — поздрави и се спря на доста голямо разстояние от него.

Себастиан не беше сигурен как да постъпи. Да остане или да се отдалечи? Колко лична беше ситуацията всъщност? Той отстъпи няколко крачки и зачака недалеч, сякаш за да й даде пространство. Но все пак остана.

Валдемар предпазливо приближи.

— Как се чувстваш? — попита я с глас, който се опитваше да изрази много повече.

— Добре съм. Много работа, както винаги — отвърна тя възможно най-равнодушно; не желаеше да я въвлича в емоционалното си състояние. — Познаваш Себастиан, нали? — посочи колегата си.

— Разбира се. Здравей — поздрави го Валдемар неестествено дружелюбно.

Себастиан кимна.

— Здравей, Валдемар.

Ваня се радваше, че Себастиан е с нея. Иначе Валдемар щеше да превърне случайната среща в цирк със сълзи и сополи, личеше му. Беше се състарил много. Кожата му беше по-увиснала и по-бледа. Сбръчкана, там, където допреди няколко месеца беше съвсем гладка. Но най-много се бяха променили очите. Бяха загубили живеца си. Нямаше я силата и погледът, който преди я правеше толкова щастлива, беше заменен от отчаяние и мъка.

Той беше окаян, съсипан човек.

— Липсваш ми — промълви. Говореше от сърце.

Мъката му я зарадва, трябваше да си го признае. Значи не само тя чувстваше болката от предателството. Не само тя страдаше.

Не знаеше как да отговори.

— Имах много работа — отсече накрая. Беше едновременно истина и лъжа. — И освен това исках да ме оставят на мира — додаде.

Вярно беше. Трябваше да му даде да се разбере, помисли си. Той я беше предал. Не тя него.

— Разбирам — поклати тъжно глава той и замълча.

Гледаха се. Мълчаха. Единият имаше да казва толкова много. Другият искаше да се махне оттук веднага. Ясно беше кой от двамата ще надделее.

— Трябва да вървя — каза тя и понечи да си тръгне.

— Мислех… — започна Валдемар и спря, сякаш събираше сили да продължи. — Мислех, че с майка ти сте ходили на гробищата.

— Ходихме.

Очите му сякаш се осмелиха да изразят надежда. „Вече знаеш истината“ — това казваха. Значи можеха да потърсят начин да продължат напред. Отново да намерят пътя един към друг.

— Не й повярвах и за миг — изсъска тя, твърдо решена да смачка този поглед.

Валдемар кимна леко. За секунда изглеждаше, че иска да каже още нещо, но така и не успя. Нещо, което да промени всичко и да я накара да остане. Но нямаше какво. Тя го погледна и се наведе към него, почти нежно, но гласът й беше леденостуден:

— Едно извинение щеше да е добро начало, ако искаш да знаеш.

Валдемар кимна. Разбираше.

— Съжалявам, имам да ти обясня толкова много неща.

Тя му отвърна единствено с поглед, който казваше, че е твърде късно; след което си тръгна с твърда стъпка. Себастиан я последва. Вървяха един до друг към „Ридаргатан“ в мълчание.

— Не знаех, че сте чак в такива отношения — проговори той накрая.

Ваня кимна тъжно. Колкото повече се отдалечаваха от Валдемар, толкова по-трудно й ставаше да се държи равнодушно.

— Лъжата ме убива — отвърна тя и почувства, че емоциите я завладяват. — Един цял живот, изтъкан от лъжи.

— Сигурно е смятал, че постъпва правилно — рече Себастиан меко.

— Сигурно. Но той не е мой баща. Бащите не лъжат.

Себастиан се загледа умислено подире й. Той също не остана равнодушен от срещата.

— Не би трябвало, но може би понякога го правят, защото не знаят как да постъпят — каза той и я погледна.

Тя поклати глава:

— Това не е извинение.

Себастиан продължи да я гледа, сякаш той също искаше да каже нещо, но не намираше правилните думи.