Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (9)

Никога не му е било трудно да я гледа.

Напротив, обичаше да плъзва поглед по устните й, по носа, по бузите, а накрая да се спре върху очите. Понякога я наблюдаваше скришом в службата. Имаше нещо вълнуващо в това да я следи без нейно знание. Често, разбира се, тя усещаше, че я наблюдават, и той бързо извръщаше очи и се мъчеше да се държи небрежно, но когато отново я погледнеше, виждаше, че се подсмихва.

Само че в последните седмици преди злополуката погледът й за жалост най-често изразяваше тревога.

Тогава връзката им се беше развила. В грешната посока. Той дори не беше сигурен какво се обърка.

Тя се развеждаше с Мике и Торкел се надяваше, че оттук нататък спорадичните им любовни приключения ще прераснат в сериозна връзка. Само че не стана така. Ни най-малко. Напротив, виждаха се все по-рядко. Тя го избягваше.

Липсваше му. Трудно приемаше, че за нея той беше само любовник. Сега обаче беше изправен пред още по-тежко предизвикателство от разочарованието да бъде пренебрегнат.

Вече не можеше да погледне лицето й.

Както в момента, докато лежеше на дивана в дневната, завита с червеното вълнено одеяло. Каквото и да направеше, той виждаше единствено бялата превръзка върху дясното й око; бе му отнела лицето, което обичаше. Знаеше, че трябва да срещне погледа й, но по никакъв начин не успяваше да се застави да го стори. Куршумът беше раздробил очната ябълка и зрителния нерв, но за късмет, така го нарекоха лекарите, попаднал под такъв ъгъл, че минал през слепоочието, без да нанесе твърде големи поражения. Но дясното око беше загубено завинаги.

Той се изправи, за да се отдалечи от превръзката за малко. Тръгна към кухнята й.

— Искаш ли още кафе?

— Ти си налей — отговори Урсула. — Остана малко.

Торкел погледна чашата в ръката си и се почувства глупаво — дори не беше близнал кафето си. Дали беше очевидно, че се опитва да избяга? Е, сега не можеше да се обърне, затова продължи към кухнята.

— Ще си долея — промърмори, по-скоро на себе си.

Чу гласа на Урсула:

— Как е Ваня?

Торкел се спря пред черната кафеварка до печката.

Истината беше, че нямаше представа. В последно време не го беше грижа за никого освен за Урсула. Почти не стъпваше в службата и тайничко се надяваше скоро да не възниква задача за екипа. Искаше да се посвети изцяло на Урсула.

— Добре… предполагам — отвърна накрая.

— Сигурен ли си? — усъмни се тя. — Онзи ден се отби. Изглеждаше потисната.

Торкел я слушаше, докато наливаше кафе в чашата си.

— Не я виждам кой знае колко често — призна. — Имала някакви семейни проблеми, така чух. Но честно казано, не знам нищо.

„Мисля само за теб“ — идваше му да каже. Върна се в дневната и пак седна.

— Не, нали все стоиш при мен — кимна Урсула и му се усмихна за първи път от дълго време. — И искам да ти благодаря за това — продължи.

Протегна се и го хвана за ръката. Нейната беше по-топла от обикновено. Но все така нежна. Беше му липсвало. Докосването. Сега го осъзна.

Странно колко малко му беше необходимо. Опита се да се съсредоточи върху здравото око. Синьо-сив ирис. Изглеждаше уморено. Но си беше нейното. Тя се криеше в него. За секунда той успя да забрави проклетата превръзка.

— Идваше всеки ден в болницата, а сега си тук постоянно. Благодарна съм ти, наистина, но и… — Урсула се поколеба. — Чувството е малко особено.

— В повече ли ти идвам?

— Мога ли да бъда откровена?

Тя внимателно пусна ръката му и отвърна лице. Торкел не се нуждаеше от друг отговор. Но тя продължи, макар вече да бе казала всичко необходимо:

— Раздвоена съм. Ти искаш да ти дам нещо повече и това усложнява нещата. Държиш на мен, а аз само те разочаровам.

— Не ме разочароваш.

— Напротив, току-що те разочаровах. Нали?

Торкел кимна. Права беше. Нямаше смисъл да се преструва пред нея. Искаше да й зададе милион въпроси. Но един засенчваше всички други.

Какво е правела в дома на Себастиан?

Не беше просто случайност. В това бе убеден.

Той беше изчел внимателно всички записки от разпитите на Елинор Бергквист и на Себастиан по време на полицейското разследване. 149 страници, плътно изписани. Разпит след разпит Елинор твърдеше, че със Себастиан са имали дълга и страстна любов. Влюбили се от пръв поглед и той я поканил да заживее с него. Страница подир страница Елинор описваше как двамата със Себастиан споделяли нещо, което най-точно можеше да се опише като брак от петдесетте години. Тя му готвела и подреждала, всеки петък купувала цветя, а той работел и се грижел за финансите, после се прибирал, а у дома го чакали топла вечеря и секс. Продължило месеци, чак до деня, когато той я изгонил и сменил ключалката, което я докарало дотам да притисне дулото на пистолета в шпионката на вратата му. Целта й била да покаже на Себастиан, че не може да се отнася така с нея. Искала да го нарани или направо да го убие. Отново и отново повтаряше, че нямала представа, че в апартамента имало друг човек.

Онзи Себастиан Бергман, който оживя от тези 149 страници, порази Торкел. Нямаше нищо общо с човека, когото някога бе наричал приятел. Когото си мислеше, че познава добре. Отначало, когато прехвърли записките от разпитите на Елинор, Торкел беше убеден, че тя лъже. Очевидно й хлопаше дъската, в това поне нямаше съмнение. Резултатите от щателния психиатричен преглед още не бяха излезли, но той беше убеден, че когато процесът започнеше след някой и друг месец, Елинор щеше да бъде изпратена в психиатрия.

Само че разпитите на Себастиан до голяма степен потвърдиха всичко казано от нея, макар той да даваше друго обяснение за пребиваването й в дома му. Поканил я, за да я защити от евентуална смъртна заплаха от страна на Едвард Хинде, а след това тя просто останала. Но оттам нататък историята му се покриваше изцяло с нейната. Себастиан, който по принцип никога не излизаше с една и съща жена два пъти, дълго бе съжителствал с нея.

Себастиан се чувстваше ужасно и показа страхотно терзание на разпитите, но така и не посети Урсула в болницата. Поне доколкото знаеше Торкел. Може би срамът бе твърде голям и той нямаше сили да го преодолее. Или пък просто не му пукаше. Торкел нямаше представа. Разпитите всъщност просто потвърдиха онова, което вече знаеше — той изобщо не разбираше Себастиан Бергман.

Не се сдържа и попита:

— Себастиан идвал ли е изобщо?

— Веднъж.

Усети, че Урсула предпочита да смени темата, но настоя. Невъзможно му беше да се откаже толкова лесно.

— Как може такова нещо?! Не мога да го разбера.

— Аз пък го разбирам — отвърна тя. — Майстор е в избягването на всичко, което причинява болка.

— Това не е особено добро качество.

— Според мен по-скоро е защитен механизъм и се утешавам с идеята, че той всъщност страда най-много от всички.

Тя пак го хвана за ръка. Торкел усети как страните му пламват. Поне не беше равнодушна към него. Дълго бе живял с надежди за Урсула. Можеше да издържи още малко.

Да не са равнодушни към теб пак е нещо.

Само че тя е била в дома на Себастиан. Не в неговия.

Опита се да пропъди мисълта и да се съсредоточи върху топлината на ръката й. Докосването трябваше да го успокои, но не се получи. Дори без да е тук, Себастиан заставаше между тях.

Звънът на телефона прекъсна размислите му.