Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (49)

Себастиан седеше до Никол сред шарените възглавници върху сиво-зеления диван и четеше на глас една от книгите, които бяха взели от апартамента им.

„Грегор Горноземеца“.

История за братче и сестриче, които падат в Подземната страна, където хлебарките обявяват сестрата за принцеса и й се налага да спасява царството от война, като същевременно и двамата търсят изчезналия си баща и се опитват да намерят пътя към истинския свят. Мария каза, че е фентъзи.

Себастиан я сметна за пълен боклук.

Но трябваше да признае, че вечерта беше приятна.

Първо сготви за тримата, като Мария и Никол му правеха компания и му помагаха в кухнята. Детето съсредоточено режеше лук и стържеше моркови за неговото болонезе, докато Мария слагаше масата и палеше свещи в два отвратителни тъмнозелени керамични свещника, които намери на перваза. На вечеря Никол яде макароните със сос с наглед добър апетит, а Себастиан поддържаше разговора, за да ги поразсее. Разпита Мария за работата й в СИДА и за командировката в Мали, но вниманието му беше насочено основно към Никол. Интересуваше се от училището, кои предмети са й любими и кои не харесва, какви са приятелите й и тъй нататък. Разбира се, Никол не отговаряше и не участваше вербално в разговора, но Себастиан задаваше всички въпроси лично на нея, а Мария, след като даваше възможност на дъщеря си да отговори, завършваше репликите си с: „нали така, миличка?“ или „така беше, нали?“, за да не се чувства Никол изолирана.

След вечеря Себастиан и Мария раздигаха и измиха чиниите, а Никол остана на масата да рисува.

— Стана неспокойна, докато ви нямаше — прошепна Мария и кимна към Никол. — През цялото време не се отлепи от мен.

Себастиан се обърна към Никол. За пореден път се изненада от нежността, която го изпълни. Никол остави пастела и се облегна назад.

— Може ли да видя? — попита Себастиан, отиде при нея и погледна рисунката.

Къща в гора. Счупен прозорец и врата на веранда. Себастиан предположи — без да я е виждал — че това е къщата, в която се е вмъкнала, докато е бягала към — както си е мислела — безопасността в Мечата пещера. Само половината къща имаше външни стени, останалата беше в нещо като напречно сечение. Хол, кухня и спалня, в която под леглото лежеше тъмнокосо момиче.

— Може ли да взема и тази? — попита Себастиан.

Никол го погледна в очите, нито дума, разбира се, нито дори кимване или друго, с което да покаже, че изобщо го е чула. Но и никакви протести, когато той взе картинката и я нави на руло.

— Имате ли време да останете, докато взема душ? — попита Мария и Себастиан отвърна, че има предостатъчно време, никой не го чака вкъщи.

Мария се забави, остави горещата вода да се стича по нея с надеждата по някакъв чудодеен начин да отмие поне малко от мъката и отчаянието.

Не се получи.

В професията си беше виждала страдание отблизо. Посвещаваше се в работата, съчувстваше на жертвите и близките им, но винаги съумяваше да запази професионалната дистанция, задължителна, ако не искаш видяното да те съсипе.

Сега обаче това я съсипваше.

Облегна чело на плочките и заплака — с хлипане, но тихо; и за първи път, откакто се прибра и не се налагаше да се прави на силна пред Никол, усети колко е уморена и изцедена. Краката не я държаха. Свлече се на пода и остана така, докато водата се стичаше.

Имаше чувство, че никога повече няма да може да стане.

След близо половин час излезе от банята и завари Себастиан, седнал до Никол на сиво-зеления диван, да чете на глас една от книгите, които бяха взели от вкъщи. Мария се спря на вратата да ги гледа.

Този Себастиан Бергман наистина проявяваше безкрайно търпение към Никол. Сред целия мрак, цялата несигурност и сътресения той беше твърдата скала, от която се нуждаеше Никол; а и не само тя, осъзна Мария. Без него не би издържала последното денонощие. Облегна глава на рамката на вратата и заслуша как преправя гласа си и дори прочита на диалект репликите на различните герои от книгата. Тя потъна в историята също като Никол, която изглеждаше завладяна, и за своя изненада почти се разочарова, когато главата свърши и той затвори книгата и я остави на масата пред дивана.

— Мисля, че е време да тръгвам — изправи се той.

Никол го погледна неспокойно, бързо скочи на крака, изтича при Мария и я прегърна.

— Ще се справите ли? — попита той, докато си взимаше палтото от закачалката в антрето.

Мария кимна, но — почти неволно — попита:

— Не може ли да останете?

Себастиан се спря и я погледна въпросително.

— Така или иначе Никол ще спи при мен, вие може да легнете в другата стая — продължи жената и кимна към вратата. — Стига да искате, разбира се.

Едва бе формулирал отговора, преди да изскочи от устата му:

— Разбира се, че ще остана — кимна той и си свали палтото.