Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (75)

Мъжът се обърна и остави бутилката с тъмножълтата течност на пода под задната седалка. Остана изненадан колко недостойно му се стори да пикае в бутилка в паркирана кола и предпочиташе да го забрави.

Затова поднови размислите си за сградата, която наблюдаваше.

Ако полицията нямаше вяра на собствената си организация, вероятно щеше да се погрижи възможно най-малко хора да знаят местонахождението на момичето.

Да приемем, че поставеха в апартамента по двама полицаи на осемчасови дежурства. Шестима полицаи на денонощие. Не едни и същи всеки ден, по различни причини. Значи щяха да им трябват минимум десет, може би дванайсет души, всеки от които можеше да се раздърдори пред кого ли не, че пази малкото момиченце, станало свидетел на ужасното масово убийство в Туршбю.

Колкото повече хора знаеха, толкова повече се увеличаваше рискът от изтичане на информация.

Дали биха го поели? Някой, умишлено или не, да разкрие скривалището?

Все пак той се беше опитал да я убие вече два пъти. Не знаеше дали те са наясно с Мечата пещера, но станалото в болницата беше достатъчно.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше.

В апартамента нямаше допълнителна охрана.

Не ги пазеха въоръжени полицаи. Сега, след като младата полицайка си отиде, горе бяха останали само тримата.

Психологът, майката и детето.

Вероятно невъоръжени.

Време беше да направи каквото се налага.

Той се наведе, вдигна черния сак от пода и го сложи на седалката до себе си. Един поглед през прозорците го успокои, че улицата е съвсем пуста. Дръпна ципа на сака и извади оръжието си, провери набързо дали е заредено, взе допълнителни муниции от сака и ги прибра в джоба си. Имаше четири патрона, но човек никога не знае. Не искаше да рискува да се провали, защото не са му стигнали мунициите.

С още един поглед към безлюдната улица той скри оръжието под палтото и слезе от колата. Заключи я, огледа се и пресече платното със стегната, но не твърде бърза стъпка. Пооправи си дрехите, докато вървеше към входа. Анонимен мъж с най-банална работа в някаква си сграда в Йостермалм. Нищо странно, нищо забележително. Щеше да се справи, повтаряше си го, докато хващаше дръжката и буташе вратата. Нищо не стана. Натисна още веднъж, после му хрумна, че може пък да се отваря навън и я дръпна. Пак нищо.

Разбира се. Код.

Проклети стокхолмчани.

Видя малкото табло на стената с десетте лъскави копченца. Нямаше домофон. Нуждаеше се от код, с който не разполагаше.

Единствената алтернатива беше някой да го пусне.

Оставаше му само да чака. Отново.