Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (14)

Като хапна, се почувства малко по-добре, но априлската нощ не беше топла.

След като се стъмни, не смееше да се отдалечава от пътя и сега различи светлините на бензиностанция. Влезе с наведена глава и изчака клиент, дошъл за бензин, да разсее момчето на касата. Тогава измъкна два пакетирани сандвича и йогурт за пиене от хладилника. Когато си гладен, ти трябва истинска храна, не сладкиши. Припряно напълни джобовете си и избяга. Никой не извика подире й, никой не хукна да я гони. Отново потъна в мрака.

Празнотата и тишината сякаш растяха.

Или пък тя се смаляваше. Макар още да не знаеше къде се намира и как се е озовала тук, все пак се чувстваше сигурна и в безопасност. Студът не проникваше вътре в нея. Дори мракът не бе успял да се вмъкне в това защитено място, което изобщо не беше място.

И все така цареше тишина.

В нея цареше тишина. По някаква причина сега това й се струваше още по-важно. Може би мястото щеше да пропусне думи отвън, но не и от нея. И тогава стените щяха да се срутят. Тогава тя щеше да бъде изгубена. Никога повече не биваше да продумва. Никога. Пред никого. Обеща си го.

Вътрешно.

Външно беше трудно да върви през тъмната гора. Няколко пъти се спъна и падна.

Изправи се.

Продължи.

Накрая излезе на покрит с чакъл път. Главното шосе остана вляво. Ами надясно? Все някъде трябваше да води. Бе прекарала предната нощ на открито. Предпочиташе да не го повтаря.

Тръгна по тесния път, който не представляваше нищо повече от две следи от гуми, и след няколко минути стигна желязна порта между две колони. Без ограда. По-нататък, зад огромен рододендрон, различи къща. Тъмна. Нямаше и паркирана кола отпред.

Два пъти обиколи сградата крадешком и накрая запрати камък през прозорчето на вратата на верандата.

Бързо се скри в мрака и зачака някаква реакция, но такава нямаше.

В къщата беше студено, но не колкото навън.

Тя седна на пода и изяде единия сандвич. Този с говеждо. Смяташе да запази другия за сутринта заедно с половината йогурт. После отиде в кухнята. Хладилникът беше празен, но в един от шкафовете намери консерви. Риба тон, домати и коктейлни плодчета. Напъха ги в джобовете на якето.

Без да се замисля. Просто го направи. Като цяло напоследък не мислеше кой знае колко. И никога за дълго.

Толкова по-добре. Тя не искаше да мисли.

Не искаше да си спомня.

Отиде в една от стаите. Имаше две легла, миришеше на лятна вила и на прах.

Вдигна покривалото на едното легло, взе възглавницата и одеялото и се пъхна с тях под кревата. Притисна гръб о стената, възможно най-надълбоко.

Опита се да се смали.

Да стане толкова малка външно, колкото бе и вътрешно.