Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (66)

Гугъл и няколкото телефонни разговора дадоха резултат. Оказа се по-лесно, отколкото беше очаквал. Научи, че „Риксмурд“ и Националната полиция често си сътрудничели с криминален психолог на име Себастиан Бергман. В интернет нямаше много за него, но все пак намери страница в „Уикипедия“. Според нея Себастиан Якоб Бергман получил образованието си в Стокхолмския университет и в САЩ. Работел като криминален психолог, специализиран по серийните убийци и бил един от първите профайлъри в Швеция. Имаше и снимка. Макар да беше доста стара, той разпозна едрия мъж с леко рошавата коса, когото беше видял в пещерата и пред болницата.

В Стокхолм живееха петима души на име Себастиан Бергман, но само един с презиме Якоб. Себастиан Якоб Бергман беше регистриран на „Грев Магнигатан“ 18, затова той се отправи натам.

Паркирането се оказа трудно и му се наложи да обикаля доста, докато намери свободно място, но пък това му даде възможност да огледа сградата. Представляваше солидно жълто каменно здание с широки бели рамки на прозорците и голяма входна врата в средата. Изглеждаше доста луксозно. Той се облегна на седалката и се нагласи удобно. Прииска му се да беше купил нещо повече за ядене и пиене от половинлитровата бутилка кока-кола, но сега вече нямаше желание да слиза от колата. Не и преди да е узнал каква ще е следващата стъпка от плана.

Дотук беше просто. Да почака Себастиан Бергман да напусне сградата. Надяваше се Себастиан да го отведе до момичето. Планът си имаше слабости, но в момента не разполагаше с нищо по-добро. Той пак вдигна очи към сградата.

Животът не е справедлив, помисли си.

Ни най-малко. Това беше научил в последно време.

Онези, които се стараеха и внимаваха, пострадваха.

Деца, които не го заслужаваха, умираха.

Добри хора вършеха лоши деяния.

Животът е несправедлив, но човек прави каквото се налага.

Това беше.

С първия изстрел бе прекрачил границата и вече нямаше връщане назад. Всичко, което се случваше сега, беше просто последица от първия изстрел. Нищо повече. Оставаше един-единствен свидетел. И след това всичко щеше да свърши. Поне за известно време.

Той погледна часовника. Надигна бутилката и после я затвори. Трябваше да пие по малко, вероятно щеше да стои тук доста време. Бяха минали едва пет минути, откакто паркира. Времето се точеше непоносимо бавно. Разбра, че трябва да върши нещо. Може би щеше да е по-добре да слезе от колата, да отиде до входната врата, да види дали няма да успее да се вмъкне. Нямаше представа на кой етаж живее Себастиан. Не че се нуждаеше от тази информация, но поне щеше да си намери занимание. Можеше да отиде да прочете списъка във входа. Да добие обща представа.

За всеки случай пусна черния сак на пода под предната седалка. Избута го възможно най-навътре, та да не се вижда лесно отвън. Може и да беше глупаво, но не искаше да рискува някой случаен минувач да забележи сака, да разбие прозореца и да го открадне. Нищо не биваше да се обърква.

Тъкмо понечваше да отвори вратата, когато забеляза движение зад един прозорец на третия етаж. Малко личице надзърташе навън. Напомняше на размазаната снимка в „Експресен“ на сградата във Фарща.

Сега обаче цветна и на живо.

Вече нямаше нужда да проверява на кой етаж е апартаментът на Бергман.

Беше на третия и момичето се криеше в него.