Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (12)

Себастиан отвори прозореца и се загледа в тъмната градина на хотел „Йорнен“. „Риксмурд“ бяха ангажирали четири от седемте стаи в жълтата старовремска сграда, която — според бъбривата госпожа на рецепцията — била построена в края на деветнайсети век за частен дом; местните я наричали „Къщата с палмите“ заради високата колкото два етажа палма във фоайето. След това била преустроена в многофамилна къща, после в офицерска квартира, а в края на четирийсетте години я превърнали в хотел. Дрън-дрън-дрън. Себастиан не можа дори да се престори на заинтригуван.

Свежият нощен въздух нахлу през прозореца и той седна на леглото, взе дистанционното и включи телевизора.

Някой пееше.

Нито знаеше кой е, нито за какво пее, но го остави.

И си легна. Погледът му се плъзна по стената. Тапетите бяха на сини цветчета, но те бяха поставени така нагъсто и очертанията им бяха някак замъглени, та по-скоро насочваха мисълта към някакво извънземно със синя кръв, експлодирало насред стаята. Бели завеси, бяло нощно шкафче с месингова нощна лампа, бюро до стената при вратата. Бяла врата на тоалетната. Себастиан предположи, че в рекламите представят стаите като „уютни“ и „все едно си у дома“.

Беше нервен.

Познато чувство.

Знаеше прост лек.

Само че в момента дори сексът не го привличаше достатъчно. Навън, ресторант, питиета, флирт, евентуално танци. Костваше твърде много усилия, а съществуваше риск отплатата да не е кой знае каква. Ако беше по-лесно — да, може би, но когато след разпита Себастиан попита Флавия дали знае някой приятен ресторант и дали би искала да му прави компания — ако не за вечеря, то поне за по едно питие след работа — тя ясно му даде да разбере, че съпругът й я чака вкъщи.

Затова той отиде на кратката оперативка в полицейското управление, след като Торкел и Томи се върнаха, научи подробности за местопрестъплението и избитото семейство, но нищо, което да му даде храна за размисъл. Разбраха се да продължат работа рано на другата сутрин със среща с прокурора, след което се отправиха към хотела.

Във вана Себастиан оглеждаше скришом Торкел. Изглеждаше потиснат. Възможно бе сцената на убийството да му е повлияла, но по-вероятно беше да е заради Урсула. По време на разследване отсъствието й ставаше по-натрапчиво. Освен това на кратката среща Торкел спомена, че е решил да я включи в случая, като й изпраща всички снимки и документи.

С никого не говореше кой знае колко, но със Себастиан не бе разменил и дума.

Дали не дойде време той да вземе нещата в свои ръце? Едно беше да не си говорят, когато така или иначе почти не се виждат, но сега щяха да бъдат заедно денонощно. Дали щеше да спечели нещо, ако повдигне въпроса?

Майната му.

Не можеше цяла нощ да зяпа в стената.

Щом нямаше секс, трябваше да се задоволи с Торкел.

 

 

Торкел отвори секунда след като Себастиан почука, все едно е чакал зад вратата. Без да продума, му обърна гръб и се върна в стаята. Себастиан влезе и затвори след себе си. Остана прав. Не беше сигурен какво вижда. Стените сякаш го атакуваха.

Пак цветя.

Цветя навсякъде.

Не малки и дискретни като в неговата стая, не. Големи шарени букети, които насочваха мислите към народното творчество на Даларна, нагъсто, нагъсто, все едно някой надрусан имитатор на Карл Ларшон се е вихрил с четка в ръка.

— Колко ти е цветничко — кимна Себастиан и си представи описанието на Торкеловата стая в сайта на хотела — вероятно преобладаваха думи като „лятно усещане“ и „персонален подход“.

— Какво искаш? — тросна се Торкел и продължи да вади багажа си от сака върху едното легло.

— Ти как мислиш?

Торкел мина покрай него с две ризи в ръце и ги окачи в гардероба до вратата.

— Мислех, че искаш да поговорим за Урсула — чу се гласът на Себастиан зад гърба му.

— С тебе ли?!

Торкел затвори вратата на гардероба и се обърна към Себастиан.

— Простреляха я у нас.

— И какво търсеше тя у вас? — изсъска Торкел.

Ревността в тона му пролича по-ясно, отколкото възнамеряваше, но точно това искаше да знае.

Точно това го глождеше.

Ядеше го отвътре.

Той обичаше Урсула. Тя се развеждаше. Изведнъж му се отвори възможност за нещо сериозно. Не му харесваше да е сам. Никога не го е търпял. Копнееше за съвместен живот с някого.

Копнееше за Урсула.

А после я простреляха. Едва не му я отнеха завинаги. И то в дома на Себастиан Бергман.

— Просто вечеряхме — отвърна Себастиан и загледа Торкел замислено.

Какво му е казала Урсула за онази вечер? Нали не е признала истината? Не че имаше кой знае какво за признаване. Не спаха заедно. Но възнамеряваха да го направят. Онази вечер. Ако Елинор не беше цъфнала с лудостта си и шока си. Но нали Урсула не му го е казала? Тя умееше да пази тайна. В това отношение можеше да се мери със самия Себастиан. Може би дори го превъзхождаше.

— Често ли вечеряхте заедно? — попита Торкел, като се мъчеше да говори спокойно.

Но ето я пак. Ревността. Не можеше да я скрие. Колко пъти бе канил Урсула на вечеря, а тя бе отказвала.

— Не, случваше се, но чак пък често… не.

Себастиан млъкна. Започваше да съжалява, че вместо това не отиде в кръчмата, но вече беше късно. Торкел го наблюдаваше мълчаливо, очевидно очакваше да продължи.

— Мисля, че е заради развода с Мике и така нататък — започна той. — Имаше нужда да поговори с някого.

— И избра теб вместо мен?

— Ами, било й е по-лесно. Искам да кажа… тя е умна. Няма как да не е знаела какво изпитваш към нея… а с мен никога не би излязло нещо сериозно. Беше… безопасно.

Себастиан леко вдигна рамене, за да подчертае колко е невинен. Урсула може и да я биваше повече в тайните, но никой не можеше да му стъпи на малкия пръст с лъжите, помисли си той самодоволно и се вторачи в Торкел с най-искрения си и открит поглед. Торкел не можа да се сдържи и се ухили насмешливо:

— Вечеря у вас. Безопасно, казваш? — Той се върна до леглото и извади последните дрехи от сака. — Вечерял ли си някога с жена, с която после да не си легнал? Или преди това? Или по време на вечерята?

Прав беше, разбира се. Вечерята беше просто част от любовната игра. Понякога стимулираща и приятна, понякога необходимо зло. Себастиан погледна Торкел, който пак беше пред гардероба.

Някога бяха приятели.

Себастиан не чувстваше необходимост да се върнат чак до онези отношения, но все пак беше за предпочитане Торкел да не е открито враждебен. По-рано, когато Себастиан се върна в „Риксмурд“ след дълго отсъствие, Торкел търсеше искреност и доверие. Себастиан реши най-сетне да му ги даде.

— Някога имахме връзка. Урсула и аз. — Забеляза как Торкел се вкамени. — Подобна на тази между вас двамата. Преди много време. През деветдесетте.

Торкел продължи да подрежда дрехите си мълчаливо. Себастиан го наблюдаваше. Дали сгреши, като му каза? Но и за това беше късно да съжалява.

— И тогава беше омъжена за Мике… — Себастиан се покашля леко. — Всичко свърши, когато научи, че съм спал със сестра й.

Торкел се обърна към него с такова изражение, все едно се надява да не го е разбрал правилно:

— Спал си със сестра й?

Себастиан кимна:

— Да, с Барбру.

— Затова ли двете не си говорят?

Себастиан кимна отново.

— Познаваш Урсула — каза и направи крачка към Торкел. — Мислиш ли, че би й пукало за мен след тази история?

Торкел не отговори.

— Помниш как реагира, когато се появих във Вестерос — продължи Себастиан.

Гласът му стана по-самоуверен. Определено беше на прав път.

— Дори не се надявах някога да се съгласи изобщо да вечеря с мен.

Торкел се взираше в него в търсене на признак, че лъже. Себастиан знаеше, че според Торкел той го е предавал неведнъж, но този път май щеше да е най-лошото. Крехкото им приятелство нямаше да може да го превъзмогне.

— Ако ме лъжеш, никога няма да ти простя — потвърди Торкел мислите му.

Себастиан кимна с разбиране и реши да направи и следващата крачка. Тежко отпусна ръка на рамото на Торкел.

— Съжалявам — изрече и сам се изненада колко искрено прозвуча. — За всичко. За всичко, което се случи.

Торкел хвърли бърз поглед на ръката му и после пак се вгледа в очите му.

— Каза ли го на Урсула?

— Видяхме се само един път след… знаеш?

— Да, знам. Тя ми каза.

След като Себастиан си отиде, Торкел се отпусна на леглото. Това беше неочаквано. Неочаквано, но добре дошло. „Риксмурд“ не бяха водили активно разследване, откакто намериха онова семейство, заровено в планината. Това му остави време за размисъл. Много размисъл. И емоции.

Гняв.

Копнеж.

Ревност.

След краткото посещение на Себастиан Торкел осъзна, че всичко, през което той самият бе минал, все пак е за предпочитане пред онова, което Себастиан очевидно носеше в себе си.

Вина.