Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (26)

— Никол Карлстен.

Били закрепи снимка на таблото в кабинета им, докато Ваня преглеждаше книжата пред себе си. Тъмнокосо десетгодишно момиче им се усмихваше от типична училищна снимка.

— Десетгодишна, живее в Стокхолм. Братовчедка на момчетата.

— И сме сигурни, че е тя? — обади се Ерик от мястото си до вратата.

— Не, не сме сигурни — отговори Ваня. — Семейство Туршон казаха, че от време на време идвала през ваканциите, но не знаеха дали е била тук точно тази седмица.

— Ами родителите й къде са? — Себастиан се изправи и отиде при таблото.

— Потърсихме майка й още в началото, за да съобщим за смъртта на сестра й, но не я открихме. Говорих с шефа й в СИДА, Агенцията за международно развитие. В момента се прибира от Мали.

— Кога ще дойде? — попита Торкел.

— Явно покритието на мобилните телефони, както и редовността на полетите от Мали са малко нестабилни — отвърна Ваня. — Никой не знае със сигурност.

— Искам я тук, веднага щом кацне — нареди Торкел и също се изправи.

Понечи да закрачи напред-назад, както му беше навик, но стаята не беше достатъчно просторна, затова застана до прозореца със скръстени ръце.

— Съседите изобщо не споменаха за дете, което често идва на гости, а ако майката е в Африка, това обяснява защо никой не го търси — обобщи той. — Затова засега приемаме, че е тя.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Знаем ли нещо повече за момичето? — обърна се Торкел към Ваня, която отново насочи вниманието си към книжата пред себе си.

— Десетгодишна, както казах, родителите са разведени, живее с майката, бащата е в Бразилия, доколкото разбирам, не поддържат никакъв контакт.

Дали Себастиан си въобразяваше, или в гласа й се долавяше горчивина?

— Според учителката е интелигентна и зряла за възрастта си. — Ваня събра листовете и сви рамене. — На десет години е, няма кой знае каква информация.

— Сигурни ли сме, че е избягала?

Всички, дори Себастиан, се обърнаха към Били.

— Може да е отвлечена — поясни той. — Убиецът може да е взел якето и обувките й от антрето, за да не я търсим.

— Не — възрази Себастиан. — Ако я беше видял, щеше да я убие.

— И ти го знаеш, така ли? — ядоса се Били.

Не беше новост за него Себастиан да го поправя и поставя думите му под въпрос, но все пак намери нещо особено дразнещо в надутия му тон.

— Да.

— И откъде си толкова сигурен?

— Работата ми е да бъда сигурен в тези неща. А аз съм добър в работата си.

Очите им се срещнаха. Били си замълча. Нямаше надежда да победи в подобен спор. Каквото и да мислеха за Себастиан останалите в екипа, никой не поставяше под въпрос уменията му.

— Значи изчезнала. Не отвлечена — прекъсна ги Торкел и с това потвърди мислите на Били.

Себастиан отново насочи вниманието си към снимката на таблото.

Тъмна коса, прибрана на конска опашка с изключение на две къдрици, пуснати свободно около лицето й. Червен пуловер върху бяла риза. Усмивка, която разкриваше зъбите и стигаше до големите кафяви очи.

Сабине също имаше тъмна коса и кафяви очи.

— Себастиан…

Той се сепна и се върна в настоящето. Торкел и останалите го гледаха, сякаш очакваха отговор на някакъв въпрос. Какъв — той нямаше представа.

— Какво има?

— Момичето. Никол. Какво мислиш за нея?

Себастиан помисли малко, преди да отговори.

— Скрила се е в дневната. Изчакала е убиеца. Върнала се е да си вземе дрехите, за да не измръзне. — Той направи кратка пауза и пак се вгледа в усмихнатото момиче на снимката. — Не тича сляпо напред-назад. Крие се.

— Къде?

— Поне е ясно, че не иска да отиде в полицията. За две денонощия лесно можеше да се добере дотук. Явно планът й е друг.

Той пак се завъртя към снимката, прокара пръсти по нея, все едно по този начин щеше да научи какво се върти в главата й.

— Не е сигурно, че ние бихме го намерили за разумно, но за нея изборът е очевиден. Действа логично, но по своя собствена логика.

— Много ни помогна — обади се Били тихо, но не достатъчно, че Себастиан и всички останали да не го чуят.

Ерик гледаше четиримата от „Риксмурд“ с нарастваща тревога. Отношенията в екипа не изглеждаха особено гладки.

— Какво искате да направим ние? — обърна се той към Торкел, който дълбоко си пое въздух.

Да, какво искаше да направят те?

Малко момиче. Вероятно травмирано. Липсващо от над две денонощия. Очевидното решение беше да съберат възможно най-много хора, които да помогнат в търсенето, но в това се криеше риск да разкрият пред убиеца, че има свидетел. На теория това би изложило детето на още по-голяма опасност.

Алтернативата беше да го държат в тайна възможно най-дълго, да не искат помощ за издирването и с това да рискуват да не го намерят.

Той усети, че всички чакат отговора му.

Алтернативата всъщност не беше алтернатива.

— Включваме всичко налично.

 

 

Торкел прецени, че са се събрали около осемдесет души. Повечето бяха спешно мобилизирани от Националната гвардия и допълнителни подкрепления от полицията, но имаше и немалко доброволци, а говорителката на „Изчезнали хора“ обеща да удвои броя им до сутринта, ако все още е необходимо. В полицейското управление се събра твърде много народ на твърде малко място, затова се преместиха на открито. Пред сградата се получи нещо средно между оперативка и пресконференция — около Ерик Флодин и голямата му карта се събраха онези, които щяха да участват активно в търсенето на момичето, а репортерите се наредиха в кръг около тях.

Били обикаляше и фотографираше всички събрани, тъй като Себастиан им напомни, че не е необичайно убиецът да се върне на местопрестъплението или да се опита да се включи в разследването.

Торкел търсеше Себастиан, но от него нямаше следа. Сигурно се беше скрил вътре… Той самият също се държеше настрана. Ерик познаваше района, познаваше хората, по-добре той да ръководи търсенето, макар чисто формално да не участваше в разследването.

Торкел плъзна поглед по лицата на събралите се хора и разпозна едно от тях. Пия Флодин. Изглеждаше потисната. След пет убийства за два дни й липсваше само изчезнало дете. Той леко се изненада, че е дошла; очакваше да повика пиарите на общината, за да овладее щетите върху репутацията. Не, всъщност не… всички камери бяха тук, а изборите щяха да бъдат тази година.

Торкел продължи да оглежда множеството и забеляза как Аксел Вебер се отделя от тълпата журналисти и идва към него.

Миналата година Вебер разкри история за двамата търсещи убежище афганистанци, изчезнали безследно, и я свърза с убитото семейство в планината и „Муст“ — Военно разузнаване и национална сигурност. Нямаше обаче кой знае какъв ефект. Достатъчно хора се бяха постарали да потулят всичко. И бяха успели.

Вебер застана до Торкел с бележник в ръка.

— Смятате ли, че е видяла убиеца?

— Слушайте Ерик и ще научите каквото ви трябва.

— Ако напиша, че е видяла убиеца, ще ме опровергаете ли?

Торкел се обърна към журналиста:

— Не знаем какво е видяла. Искаме само да я намерим.

— Значи без опровержение?

Торкел не отговори, а отново насочи вниманието си към Ерик, който вече приключваше. Не разполагаха с кой знае колко часове дневна светлина. На всички беше раздадена снимка на Никол. Посочиха им къщата, от която е изчезнала. Вероятно преди над 50 часа. Бяха изчислили средна скорост, като отчетоха и възможността да обикаля в кръг. По този начин набелязаха няколко района, където беше най-вероятно да се намира, и сега ги разпределиха на групи. На всяка група поставиха водач — Ваня, Торкел, Били, един офицер от Националната гвардия и представителят на „Изчезнали хора“. Всеки от тях отговаряше за района и докладването.

Информираха ги за телефонни номера, раздадоха им радиостанции, пакети с храна и термоси.

Накрая Ерик съобщи, че той ще остане на място, за да работи като свързващо звено между групите и да отговаря за цялото търсене. Всички щяха да докладват на него.

Колите потеглиха и дворът на управлението бързо опустя.

Ерик видя как последният автомобил свива наляво по „Берйебювеген“ и тръгна към входа. Пия го настигна.

— Говори ли с Франк?

Ерик се спря.

— Не.

— Може би трябва.

Той се замисли. Определено предложението на Пия не беше за отхвърляне. Франк Хеден беше местният пазач на дивеча. Никой не познаваше горите около Туршбю по-добре от него и кучетата му, но миналата година навърши шейсет, а няколко месеца след това го диагностицираха с рак на костите. На Ерик му беше неудобно да го моли за помощ.

— Ако искаше да участва, щеше сам да дойде… — започна той, но не довърши.

— Ако искаш да ти помогне, предай му много поздрави от мен и той веднага ще дойде — прекъсна го Пия и го хвана за ръка.

Вероятно беше вярно.

Франк Хеден бе работил в местното звено на социалдемократите дълги години. Той беше председател на общинския съвет по времето, когато Пия влезе в политиката и по пътя й нагоре по стълбицата се превърна в нещо като неин ментор. Бяха близки.

Ерик се поколеба и после кимна. Струваше си да пробва.

— Чудесно. — Пия го целуна по устата и го изпрати до колата.

Той й помаха, докато потегляше, и тя му отвърна с усмивка, която изчезна в мига, в който Ерик се скри от погледа й.

Трябваше да намерят момичето.

Трябваше да сложат край на това.

В обедната почивка написа „Туршбю“ в „Гугъл“ и след сайта на общината и „Уикипедия“ първите три страници се занимаваха изцяло с убийството. Определено не беше добре за общината, а онова, което не беше добре за общината, не беше добре и за нея.

А тя искаше да й е добре.