Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (69)

Мъжът не можеше да си представи, че полицията не пази момичето. Въпросът беше колко сериозна е охраната. Дали бяха поставили хора само в апартамента, или имаше и отвън? Огледа околните коли, но не видя никого в тях. Но, от друга страна, той виждаше само най-близкия район, трудно беше да добие представа, седнал в колата. Накрая не издържа и реши да обиколи пеш. Така щеше да бъде значително по-незащитен от хорските погледи, но не виждаше друга алтернатива.

Трябваше да знае каква е охраната на момичето.

Отвори вратата и слезе. Стараеше се всяко движение да изглежда максимално спокойно и естествено. Важното беше по никакъв начин да не изпъква и да не привлича внимание. Хвърли по един поглед на колите, паркирани от двете страни на улицата. Търсеше силуети или движение.

Засега нищо.

Затвори вратата и се протегна. Приятно беше да се разкърши. Гърбът го беше заболял от цялото това седене. Малко по-нататък, от другата страна на улицата, беше паркиран черен ван. Нямаше надписи с изключение на голям S на задните врати и от всички коли беше най-вероятно именно той да крие полицаи. Трябваше да го провери по-внимателно. Тръгна натам, като се наслаждаваше на всяка крачка. Реши да продължи право напред, да върви по левия тротоар чак до „Стургатан“. Едва там щеше да пресече и на връщане да мине покрай черния ван. След това, според плана, щеше да отиде до „Ридаргатан“, пак да пресече и да се върне при колата си. Щеше да се съсредоточи върху автомобилите на улицата и прозорците на сградите срещу номер 18. Ако той трябваше да пази момичето, би избрал да стои на пост именно там, откъде се открива най-добра гледка към апартамента.

Вървеше спокойно към „Стургатан“. Искаше да види всички с една обиколка, затова по-добре да се движи бавно. Някаква възрастна госпожа се показа иззад ъгъла и тръгна срещу него. Колите наоколо за щастие бяха все така празни и той от време на време се престрашаваше да хвърли някой поглед на сградите отляво. През тъмните прозорци се виждаше трудно заради отблясъците от улицата и му стана ясно, че няма как да е сигурен дали някой седи зад тях.

Размина се с госпожата и се осмели да й кимне любезно. Тя му отвърна с усмивка, която, колкото и да беше глупаво, го зарадва. Стигна „Стургатан“ и пресече. Зави надясно и вниманието му се насочи изцяло към вана, който приближаваше все повече. Предният прозорец беше затъмнен и не се виждаше нищо. Той реши леко да промени плана и отново да пресече улицата, този път точно пред вана. По този начин имаше най-голям шанс да надникне вътре, без да изглежда неестествено. Тротоарът пред него беше пуст, но едно такси зави от „Ридаргатан“ и се насочи срещу него. Идеално. Той забърза към паркирания ван. Слезе от тротоара точно пред него и погледна надолу, уж да провери къде е таксито, преди да пресече платното. Улучи точния ъгъл, през който да види ясно тъмната кабина. Изглеждаше празна. Доволно пресече и се върна при колата си. Тъкмо смяташе да продължи надолу към „Ридаргатан“ и да направи подобен полукръг, когато ги видя.

Мъжа, когото беше търсил, и жената, която беше полицайка.

Току-що бяха свили по „Грев Магнигатан“. За щастие вървяха по отсрещния тротоар, а и той ги забеляза пръв. Притаи се зад един автомобил. Следеше ги през мръсното задно стъкло. Бяха се насочили към входа. Може би това беше решението, помисли си той, като видя как отварят и влизат вътре. Щеше да почака. Започваше да различава наченките на нов план. Само първо трябваше да бъде сигурен.