Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (87)

Ваня и Себастиан тичаха по стълбите. Ваня току-що се беше обадила на Торкел да му каже за рисунката на Никол и внезапното подозрение срещу Пия.

Отговорът на Торкел ни най-малко не я успокои.

Току-що бил приключил разговор с Ейдриън Коул от „ФилбоКорп“, когато Ваня се обадила. Докато пишел заключителния доклад, изскочило нещо, свързано с мотивите на Франк, което го обезпокоило. Ставаше дума за имота на Стефан Андрен. Не самият факт на покупката — финансовият мотив беше очевиден; не, нещо с датата не се връзваше. Продажбата беше извършена дълго преди плановете за мината да станат официални. Цели девет месеца по-рано. И въпреки това Франк се беше престрашил да затъне в дългове до шия за тази земя. Ейдриън Коул му каза нещо, което заедно с новините от Ваня секунди след това, нареди всички парченца от пъзела.

Единственият, който знаел за плановете на „ФилбоКорп“ преди официалното запитване, бил председателят на общинския съвет Пия Флодин. Същата, която в момента беше в колата с единствения им свидетел. Франк може и да не е действал сам.

Ваня беше паркирала доста далеч на „Стургатан“ и отне време да стигнат дотам.

— Торкел ще се обади в централата да поиска подкрепления — каза тя на Себастиан, след като се добра до колата и седна на шофьорското място.

— Добре — кимна Себастиан и се отпусна до нея. — Ще се нуждаем от помощ.

Той вече дишаше тежко. Изглеждаше напрегнат.

Ваня запали двигателя.

— Ако приемем, че е тръгнала право към Туршбю, има два възможни маршрута. Е18 северно от Меларен или Е4 южно — каза тя и го погледна въпросително. — Случайно да знаеш по кой е смятала да мине?

Себастиан поклати глава и извади мобилния си телефон.

— Добре, тогава ще трябва да рискуваме. Оттук се стига по-лесно до южния.

Ваня включи сините светлини и даде газ.

— Би ли се обадил в централата да поискаш хеликоптер?

— Вече съм се заел — отговори Себастиан.

Тя сви по „Стюрмансгатан“ и оттам пое по „Страндвеген“. Беше средата на работния ден и движението не беше твърде натоварено. За съжаление. Нямаше да е лошо Пия да се забави в задръстване. Автомобилите пред тях им правеха път и Ваня скоро влезе в тунела при „Норландсгатан“. Себастиан се свърза с централата. Съобщи името и служебния номер на Ваня. Обясни за колата, червено „Волво“ V70, регистрирано на името на Пия или Ерик Флодин. Не, не знаел регистрационния номер, но имало син стикер с герба на община Туршбю на единия прозорец.

Ваня го погледна. Вече не беше толкова сигурна, че е постъпила правилно. Не беше нейна вината, че Мария и Никол седяха в червената кола, но тя беше виновна, че Себастиан не е с тях.

— Съжалявам, че се намесих — почувства се длъжна да каже. — Направих го и за тях, и за теб.

Той я погледна, докато чакаше отговора на централата по мобилния. В първия момент му идваше да й изсъска нещо, но се сдържа. Отвърна очи и погледна навън.

— Наистина не разбирам защо реши, че това е твоя работа.

Тя кимна. Не отговори. Натисна газта още по-силно, все едно високата скорост щеше да върне времето назад.