Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (85)

Пия чакаше на улицата.

Гледаше кафявата врата на „Грев Магнигатан“ 18 със смесени чувства. Най-силното, онова, което искаше да задържи и никога да не забравя, беше радостта, че срещата с партийното ръководство мина точно както се надяваше. Дори по-добре. Когато пристигна в кафявата шестетажна сграда на „Свеавеген“ я поздравиха с „добре дошла на борда“, което не можеше да означава друго, освен че смятат да й предложат вакантното място в ръководството.

А сега щеше да се прибере у дома и да се погрижи утрешното бдение и манифестация против насилието да минат благополучно. Възнамеряваше да работи неуморно за доброто на Туршбю, дори пътуванията до Стокхолм да се увеличаха и общинските въпроси да й се струваха леко второстепенни, след като вече щеше да упражнява пряко влияние над политиката на социалдемократите на общодържавно ниво, както и над приоритетите на партията.

Докато тръгваше от Туршбю вчера, я измъчваха съмнения. Събитията с Франк предизвикаха големи сътресения. Масовият убиец, извършил самоубийство на площадката пред апартамента, където се намираше един от разследващите полицаи заедно с ключовия свидетел. Рядко се получаваше чак такава каша. На всичкото отгоре едва преди няколко месеца друга стрелба на същата площадка беше ранила тежко една полицайка. Вечерните вестници бяха във вихъра си. Близките отношения с масов убиец определено нямаше как да се отразят добре на кариерата й, която тъкмо беше набрала скорост.

Но тя се справи.

Разбира се, от местните вестници звъняха да я разпитват колко точно са били близки, дали наистина не е подозирала нищичко и вярно ли е, че Франк е говорил с нея точно преди да се застреля. Тя не отговори на нито един въпрос, но подготви прессъобщение, в което се дистанцираше от действията на Франк. Същевременно не биваше и да изглежда, че изцяло обръща гръб на стария си приятел и ментор. Да, беше убил цяло семейство, беше ужасяващо и непростимо, но не биваше да се забравя, че преди това бе посветил живота си на местната политика и споменът за него като най-смелия защитник на тяхната община оставаше все така ярък. Затова въпреки събитията от последните седмици, които можеха да се опишат като временно умопомрачение, той оставаше обичана личност и човек не бива да загърбва стари приятели и колеги просто ей така, каквото и да са сторили. Особено пък за да си проправи път до Стокхолм. Не можеше да се гледа еднозначно. Избра балансирана позиция, като се дистанцира от действията му, без обаче да говори против него. Осъждаше престъплението, не престъпника — това беше стратегията й през последните дни и когато я приложи пред онези на „Свеавеген“, стана ясно, че е сработила.

Иначе гледаше да не мисли за Франк и за общото им минало. Просто се радваше, че засега е спасила кожата и че той не я е повлякъл със себе си.

Вратата се отвори и една жена излезе, хванала за ръка малко момиче. Мария и Никол Карлстен, предположи Пия. Не ги беше виждала никога, но и двете бяха важни за утрешната манифестация и Пия беше доволна, че разполага с няколко часа с тях в колата, за да прозвучи речта й по-лично и да създаде впечатление за загриженост към близките на жертвите. Пия ги посрещна с любезна усмивка и протегната десница. Преди да стигне до тях обаче, вратата се отвори отново и някакъв мъж, когото също не беше виждала преди, изскочи на тротоара. Вероятно Себастиан Бергман. Ерик няколко пъти се оплака от него. Несимпатичен, надут и груб. Пия реши да го игнорира напълно.

— Здравейте, Пия Флодин, приятно ми е да се запознаем — поздрави тя Мария. — Много съжалявам за случилото се със сестра ви — продължи тя с по-тих глас и стисна ръката на Мария малко по-силно.

Мария кимна в знак на благодарност и представи дъщеря си. Пия се обърна към нея с усмивка, на която момичето изобщо не отговори. Отстъпи крачка назад и се скри зад майка си, вторачено бдително в Пия. Пия знаеше, че след случилото се детето не говори. Тя изправи гръб и погледна над рамото на Мария към мъжа, който се беше спрял пред входа.

— А това трябва да е третият пътник.

Нямаше намерение да показва, че знае името му; не искаше той да решава, че е толкова важен за нея.

— Това е Себастиан, да, но той няма да идва с нас — отсече Мария, без да крие студенината в гласа си.

— Няма ли?

— Не. Тъй че може да тръгваме.

— Колата е ей там — посочи Пия надолу по улицата.

— Мария… — започна мъжът при вратата, без да идва при тях.

— Ще изпратя някого за останалия ни багаж — заяви тя по начин, който убеди Пия, че става дума за нещо повече от пътуването до Туршбю.

— Не може ли поне да обясня? Само Ваня ли ще изслушаш? Решила си, че всичко, което казва, е вярно.

— Да — отвърна Мария и повлече Никол към колата.

Себастиан нямаше друг избор, освен да ги гледа как си отиват. Не би излязло нищо, ако хукне подире им, ако се опита да убеди Мария да остане, освен това не искаше да прави сцена пред Никол. Последното, което й трябваше, беше да види караница между единствените двама души, на които имаше доверие.

— Мисли за Никол — извика той все пак в последен отчаян опит да ги убеди да останат или да го вземат със себе си.

Мария не отговори, не спря.

Изоставяше го.

— От другата страна е, трудно намерих място да паркирам — посочи Пия червеното волво отсреща.

Себастиан остана. Всяка тяхна крачка отекваше в тялото му чисто физически. Видя как Никол спря, преди да пресекат, и се обърна към него. Както обикновено, беше трудно да изтълкува изражението й, но му се стори, че вижда копнеж и отчаяние. Ефект, който се усили, когато тя бавно протегна свободната си ръка към него. У възрастен човек жестът би изглеждал изкуствен и театрален, но когато Никол се обърна към него и се опита да пусне мост през внезапно отворилата се пропаст, протегнатата малка ръчичка беше просто сърцераздирателна. Буца заседна в гърлото на Себастиан.

Мария лекичко дръпна другата й ръка и двете тръгнаха да пресичат улицата, Никол все още беше извърнала лице към Себастиан, а погледът й все по-умолителен и отчаян, колкото повече се отдалечаваше от него. Себастиан се принуди да отвърне очи за момент.

Когато пак погледна натам, и трите вече се бяха настанили в червения автомобил; Пия запали двигателя и потегли. Мария седеше до прозореца на задната седалка и той виждаше само профила й над малкия синьо-бял герб на община Туршбю. Никол седеше от другата й страна и изобщо не се виждаше.

Отиде си. И двете си отидоха.

Той ги изгуби.

И причината за това седеше в апартамента му.

 

 

Себастиан влезе в антрето и изрита обувките си. Долови движение с крайчеца на окото и завъртя глава. Ваня излезе от кухнята и се облегна на стената със скръстени ръце, сякаш се нуждаеше от някакъв щит срещу гнева му.

Той само я гледаше мрачно.

Мрачно и студено. Поглед, който — надяваше се — казваше всичко.

След това мина покрай нея в тесния коридор и отиде в дневната. Спря точно зад вратата. В продължение на много години тя беше точно това — една стая. Която случайно се намираше в апартамента, в който живееше, но която той никога не използваше, с която нямаше никаква връзка. Най-силният спомен, свързан с нея, беше — колкото и да е иронично — с Ваня, когато я утешаваше и се мъчеше да се сближи с нея след арестуването на Валдемар.

Сега знаеше за какво му е тази голяма стая.

Как можеше да я използва. Нея и останалата част от апартамента.

Беше вкусил от нормалния живот.

Буцата се беше смъкнала от гърлото и беше заседнала в диафрагмата. Мария и Никол не бяха живели с него кой знае колко дълго, но достатъчно, че да изпитва това съсипващо, разяждащо чувство. Познаваше го добре, толкова дълго бе съпътстван от него. Когато то отминеше, там се наместваше чувството за загуба.

Той си пое дълбоко дъх, пристъпи навътре в стаята, отиде до масичката. Флумастери, пастели, хартия, чаша с тъмни остатъци от шоколадова напитка на дъното и чиния с недояден сандвич. Никол явно е хапвала пред телевизора. Той започна да събира разпръснатите вещи. За много хора чувството за загуба беше вцепеняващо, но не и за него. Той умееше да намира енергия и бързо да почиства физическите следи от хората, които е изгубил. След Тайланд незабавно продаде жилището в Кьолн, изхвърли и раздаде мебелите, уредите и дрехите, запази само отделни предмети. За няколко седмици сложи край на съвместния им живот в Германия и се премести у дома, в Швеция.

Друг въпрос беше, че след това — след като се погрижеше за всички практически въпроси — беше неспособен да продължи напред.

По-скоро усети, отколкото видя как Ваня дойде при него и застана на прага.

— Съжалявам, че те обидих, но знаеш, че съм права — каза с мек глас.

Себастиан не отговори.

— Беше откачено и ти го знаеш — продължи тя със същия успокоителен тон, който напомняше на Себастиан за онзи, с който говориш на малко дете, чийто домашен любимец е умрял, и се мъчиш да го убедиш, че на онзи свят му е по-добре. — Хайде, нали си психолог, точно ти би трябвало да виждаш колко е ненормално.

Той продължи спокойно и методично да събира флумастерите и мълчаливо да ги нарежда в кутията — от най-тъмните до най-светлите цветове.

— The silent treatment. Много зряло.

С периферното зрение видя как Ваня влезе в стаята и седна на едно от креслата. Искаше да й се разкрещи, да я изгони от апартамента — със сила, ако се наложеше, но същевременно усещаше, че трябва да се въздържи. Това не биваше да унищожи завинаги бавно разцъфващото им приятелство. Ако му го беше причинила която и да било друга жена, тя никога повече нямаше да стъпи в дома му, но колкото и бесен и разочарован да беше в момента, не можеше да не признае, че една много малка частица от него се възхищаваше, че тя не се даде, че сви крака под себе си, облегна се и зачака. Дъщеря му не се страхуваше от конфронтации.

Той се изправи и за първи път я погледна:

— Нямаше никакво право да си вреш носа в живота ми.

— Не съм го правила. Заврях си носа в живота на Мария и Никол — отвърна Ваня необичайно кротко. — Сметнах го не за мое право, а за задължение.

— Знам, че мислиш…

Той не довърши, а само поклати глава. Не искаше отново да тръгва по този път. Не искаше да говори за семейство, заместители, Лили и Сабине. Не сега.

— Знаеш, че си свърших работата, че наистина й помогнах.

Той разгледа листовете в ръката си и извади най-новата — той се поправи — последната рисунка на Никол.

— Тя рисуваше, разговаряхме, бариерите, които беше издигнала за защита около себе си, започваха да падат, тя се отваряше. Не с думи, още не, но щяхме да стигнем и дотам. Ако разполагахме с още малко време.

Той успя да изрече последното изречение точно толкова обвинително, колкото искаше, докато й подаваше картинката. Ваня не обърна внимание на тона, но погледна листа. Позна стаята от снимките, които беше виждала от местопрестъплението. Стаята след кухнята в къщата на Карлстен. Две деца гледаха телевизия заедно.

— Какво представлява?

— Тя и братовчед й гледат телевизия точно преди убийството.

Ваня погледна Себастиан въпросително:

— Не каза ли, че рисува само събитията след убийството?

— Не, казах, че рисува всичко, свързано с убийството.

— Тогава защо е нарисувала това? — Ваня размаха листа в ръката си. — Тук всичко изглежда най-обикновено.

Себастиан въздъхна. Не се получи както възнамеряваше. Показа й рисунката, за да разбере тя, че той още е работел. Че той, въпреки че Мария и Никол живееха с него, все така е помагал на момичето да се справи с преживяното, а Ваня с намесата си е прекъснала тази важна работа. Искаше да й натрие носа и по възможност да я накара да признае, че тя е сгрешила, а той е прав. Същевременно му беше трудно да не изпитва известно задоволство, може би дори радост как тя остана, за да защити действията си.

В дома му. Неговата дъщеря.

— Не знам — отвърна, ядосан и на Ваня, и на себе си. — Явно по някакъв начин го свързва с ужаса.

Ваня пак огледа рисунката.

— Франк Хеден е имал син форд, мисля, че пикап, а Карлстен — бял електромобил.

— Е, и? — попита Себастиан, учуден от внезапния интерес на Ваня към моделите автомобили.

— На картинката има червена кола. Пред прозореца.

Себастиан реагира незабавно, отиде при нея, взе листа от ръката й и се вгледа в него. Права беше. През правоъгълния прозорец с белите перденца ясно се виждаше червена кола. Как е могъл да я пропусне?

— Ако всичко, което рисува, е свързано с убийството… Може ли Франк да е дошъл с друга кола? — Ваня продължи да размишлява на глас: — Или не е бил сам?

Себастиан почти не я слушаше. Както всички други рисунки на Никол, и тази беше изключително детайлна. Синьо-бял герб на задния прозорец на колата.

Той се взираше в рисунката, сякаш се надяваше, че тя ще даде отговор на всички въпроси на света, но мислите му препускаха и му подсказваха, че вече знае отговора на най-важния от тях.

Виждаше Никол.

Колко уплашена и отчаяна изглеждаше, докато пресичаше улицата. Безнадеждността й. Но не заради това, което изоставяше, осъзна той сега, а от това, към което я водеха.

Колата.

Червената кола.