Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (70)

— Мария, аз съм! — провикна се Себастиан, когато влезе в антрето.

Ваня го последва, все още леко разстроена от срещата с Валдемар. Не последва никакъв отговор, което обезпокои Себастиан и той изтича в кухнята. Тя стоеше тихо до Никол, пребледняла.

— Мария, случило ли се е нещо? — попита той, като ги видя така.

— Рисува — отвърна тя с уплашен тих глас и го погледна в очите.

— Може ли да видя? — Себастиан притеснен вдигна белия лист, оставен на масата пред тях.

Мотивът беше също толкова разстройващ, колкото и предишния. Никол се беше върнала още малко назад във времето. Този път стоеше в кухнята. На пода пред нея лежеше добре нарисувано момче. Едната му ръка беше почти откъсната при рамото и беше извита под него. Имаше кръв навсякъде. Червеният флумастер беше използван толкова много, че последните краски по стената бяха бледи, явно мастилото свършваше.

Мария го погледна с насълзени очи:

— Това е Йеорг, нали?

Себастиан кимна.

— Тя е нарисувала нещо и през нощта, още не съм ви го показвал — призна той.

— Защо?

— Беше рисунка на сестра ви.

Мария сведе очи, изглеждаше съсипана.

— И тя ли беше толкова ужасна?

Той отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Сигурно съм постъпил глупаво, но исках да ви предпазя — прошепна той нежно.

— Не искам да я виждам — отсече тя.

Тя го гледа нещастно няколко секунди, след което се обърна към мълчаливата си неподвижна дъщеря, която изглеждаше малка и бледа.

— Кога ще свърши всичко това? Колко време още трябва да прекара в този ужасяващ свят? — попита тя Себастиан жално. — Непоносимо е.

— Честно казано, не знам — отвърна той и внимателно погали рамото й.

Ваня дойде в кухнята, тихо вдигна картинката и я разгледа. Отново се впечатли от зрителната памет на момичето. Не беше пропуснало нито една съществена подробност. Виждаха се дори собствените му кървави отпечатъци.

— Мисля си… — кимна към листа. — Мисля, че трябва да ги броим за доказателствен материал.

— Естествено.

— Значи трябва да ги взема.

— Разбира се, вземи ги.

Себастиан пусна рамото на Мария и се обърна към Никол:

— Ела, нека за малко да мислим за нещо друго.

Той я вдигна на ръце и я отведе в дневната.

— Ще ми помогнеш да включа телевизора. Все ще има нещо, което да ни се гледа, нали? — каза на Никол и я прегърна.

Ваня ги проследи с поглед. Ръцете на Никол около шията му; отвръщаше на прегръдката му.

Може би защото току-що го беше видяла, може би заради начина, по който Никол прегръщаше Себастиан. Тя си спомни за Валдемар.

За мъжа, когото някога прегръщаше по същия начин.