Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (90)

Тя се притисна по-плътно в майка си.

Колата се движеше толкова бързо. Точно като онова влакче на ужасите, което така я уплаши миналата година в „Грьона Лунд“. Тогава също беше овързана здраво с предпазни колани.

Не можеше да го спре, не можеше да скочи.

Миналия път, когато видя тази кола, тя се движеше много по-бавно.

Спря пред къщата.

Не й обърна кой знае какво внимание.

Сигурно някой се отбиваше на гости.

Някоя приятелка на леля Карин.

Но не беше така.

Колата донесе писъци и смърт.

Най-силните трясъци, които беше чувала в целия си живот.

По-силни от гръмотевици. По-силни от всичко.

Те раздираха тела.

Опръскваха стените с кръв.

А сега тя седеше в колата, която носеше смърт.

Притисна се още повече в топлата мама.

Стисна очи.

Искаше да я предупреди. Но не се получаваше.

Тя не можеше. Не искаше.

Външно беше видима за всички и уязвима.

Вътрешно стените я предпазваха.

Стига да останеше малка.

И тиха.