Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (86)

Отново бяха две.

Тя беше разделена на две.

Външна и вътрешна.

Външно седеше съвсем неподвижно.

Нямаше какво друго да направи. Мама седеше до нея. Точно както Фред седеше до нея миналия път, когато видя червената кола.

А сега Фред бе мъртъв.

Тогава беше успяла да се скрие, но сега нямаше как. Мама я прегърна и заговори с жената, която шофираше. Тя продължи да наблюдава света извън колата. Той не принадлежеше на нея. Тя вече не беше част от него. Можеше да бъде, беше тръгнала натам, но сега се озова тук.

В тази кола.

Затова се затвори.

Вътрешно също беше неподвижна.

Върна се в мястото, което не беше място, не беше пространство. Но тя отново бе там и то все така оставаше празно.

Празно и тихо.

Себастиан разговаряше с нея. Думите му бяха направили стените, които не бяха стени, по-тънки. Беше започнало в пещерата. Тънка нишка от молбата да му се довери се беше вмъкнала в тясното студено пространство и тя се бе вкопчила в нея. Не съжаляваше за това.

Безопасността се увеличаваше. Бавно, но сигурно.

За кратки мигове, от време на време, когато Себастиан разговаряше с нея, когато бяха заедно, тя усещаше, че ще бъде в безопасност и извън стените.

Може би страшното нямаше да се върне, ако тя пораснеше и напуснеше мястото.

Може би дори можеше да проговори, без да се случи нищо лошо.

Но това беше преди.

Тя седеше неподвижно и гледаше през прозореца като всяко десетгодишно дете, вързано с предпазния колан през гърдите, усещащо ръката на мама на раменете си, заслушано в разговорите на възрастните и музиката от радиото.

Външно тя нямаше никаква възможност да защити вътрешното.

Но нямаше и нужда.

Червената кола я беше захвърлила обратно.

При изстрелите, писъците и ужаса.

Нейният собствен и на другите.

Вътрешно ставаше все по-малка и по-малка и стените около нея бяха по-дебели от когато и да било.