Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (59)

Били и Йенифер излязоха от червената, прилична на обор сграда на летището в Кируна и бяха посрещнати от половин метър сняг. До началото на май оставаше само седмица и Били не можеше да си представи как издържат местните.

Той мразеше снега.

Снегът в света на Били единствено правеше колоезденето безнадеждно и тичането невъзможно; хлъзгаво и гадно, трудно за паркиране, студено, мокро и на всичкото отгоре човек винаги вкарваше със себе си половин литър вода, като влезеше някъде на закрито. Преди няколко зими снегът в Стокхолм се задържа от средата на ноември до края на април и тогава Били сериозно се притесняваше, че ще полудее. Когато говореха за презимуването толкова на север — като в Кируна например — хората обикновено се ужасяваха от месеците без слънчева светлина. Били обаче беше готов да избере вечния мрак пред снега.

Бялата гадост, която се задържаше повече от половин година.

Година след година. Всяка година.

Би се самоубил.

— Някога бил ли си толкова на север? — полюбопитства Йенифер, докато вървяха към колата под наем — „Ситроен C3“, която Гунила за ужас на Били им беше поръчала. Сядането в миниатюрната количка щеше да е като да си метнеш грамадна раница на раменете.

— Да, преди няколко години минах по Кралския път.

— Какво е това?

— Туристически маршрут. Отидох от Абиску до Кебнекайсе и изкачих Сюдтопен.

Стигнаха до колата, метнаха чантите в малкия багажник и поеха по деветкилометровия път до центъра. След като свиха наляво по Е10 и Били натисна газта, Йенифер заговори за единственото, което знаеше за града, в който отиваха.

Че ще го местят.

Никой от двамата не беше кой знае колко запознат с подробностите. Знаеха само, че целият град ще се мести няколко километра на изток, понеже голямата мина беше стигнала чак до съществуващия център и беше отворила пукнатини в земята, която бе започнала да потъва. Били беше чул, че компанията ЛКАБ се изръсила с някъде около петнайсет милиарда, за да премести града и да продължи добива на желязна руда. Това даваше известна представа за какви цифри става дума в минната промишленост. Залежите край Туршбю едва ли можеха да се сравняват с тези под Кируна, но щом можеха да преместят цял град заради тях, за жалост не изглеждаше невероятно да премахнат едно семейство, изпречило се на пътя им.

До края на пътуването мълчаха. Йенифер гледаше с интерес през прозореца и горе-долу на всеки петстотин метра възкликваше колко е красиво. Били кимаше в знак на съгласие, но мислите му бяха другаде.

В Стокхолм.

При Мю.

Мю определено не беше доволна, че не можа да дойде с него. Вчерашната вечер изобщо не се получи както си я беше представял и се надяваше. В момента, в който прекрачи прага, тя го завлече на дивана, за да обсъждат подготовката на сватбата. Имали да взимат много решения за няколкото часа, в които той си е вкъщи. Стана късно и към края и двамата започнаха да се ядосват, а когато най-после си легнаха, правиха секс, за който никой всъщност нямаше желание. Тази сутрин на закуска Били я попита дали може да го закара до Арланда, понеже знаеше, че днес има свободен ден, но тя отвърна, че я чака много работа, затова му се наложи да вземе „Арланда Експресен“ от Централна гара.

Настроението му обаче се оправи, когато в залата за заминаващи срещна Йенифер и неподправената й радост да го види. Изтича към него, все едно снимат романтична комедия, прегърна го и го целуна по бузата.

— Липсваше ми — каза, в случай че той не го е разбрал от прегръдката.

Били изведнъж осъзна, че и тя му е липсвала. Повече, отколкото си беше мислил.

В самолета не говориха много. Йенифер четеше документите от разследването, той се посвети на новия брой на един от специализираните каталози, за които беше абониран на айпада си. Четеше за прахосмукачка, която — според производителите — щяла чрез УВ-лампа, насочена към пода, да унищожава бактерии, вируси, бълхи и въшки, като разбива ДНК-структурата на клетките им. Били нямаше представа дали наистина можеш да унищожиш ДНК-то на разни буболечки, като ги осветиш с УВ-лъчи, но това насочи мислите му към плика, който в края на краищата пусна в пощенската кутия на летището. Взе решението на влака до Арланда. Искаше да знае истината. Ако между Себастиан и Ваня имаше родство, той щеше да научи. А какво щеше да прави с наученото, щеше да реши по-късно, но какво лошо има да разполагаш с възможно най-много информация? Нищо.

Влязоха в града, който скоро щеше да се премести. Гунила им беше залазила стаи в „Железопътния хотел“, който според джипиеса на Били по някаква необяснима причина се намираше на половин километър от гарата. Решиха да се регистрират, да намерят нещо за хапване и после да поемат по близо двайсетте километра до Куравара и брата на изчезналия Мата Пейок.