Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (47)

Себастиан сякаш никога не бе шофирал толкова бясно. Поне не в населено място. Допреди дванайсет минути бе спал в хотелската стая на Малин Окерблад. Телефонът му звънна и той вдигна сънено. Гласът на Мария го разбуди веднага. След минута я убеди да подаде телефона на една от сестрите и я помоли да се обади в полицията незабавно. Малин се събуди и Себастиан й предаде накратко какво е станало, докато се обличаше. Кажи-речи я принуди да му даде колата си и докато излизаше от паркинга на хотела, позвъни на Ваня. Беше я събудил, но бързо-бързо се разсъни.

— Отвлекли са момичето! — почти крещеше той.

— Какво?!

— Отвлекли са Никол. Няма я!

Смайването на Ваня за секунди премина в страхотно съсредоточаване и той я чу как скача от леглото.

— От болницата?

— Да, да, вече тръгнах натам — каза той и сви по алеята до сградата.

— Идвам.

— Кажи и на Торкел — извика той, но Ваня вече беше затворила.

Той знаеше, че поне за това няма нужда да се безпокои, тя щеше да се погрижи всички да дойдат. Ваня беше професионалистка. Много по-добра от него в подобни ситуации. Обикновено тя хукваше първа и пристигаше преди всички останали. Той най-често идваше последен. Когато каквото имаше да става вече бе станало и всички останали се бяха събрали. Но не и този път. Сега беше пръв. И нямаше време за губене. Скочи от колата, хукна към вратата и стигна до регистратурата. Там се бяха събрали много хора — служители с уплашени очи, пациенти по пижами и с разрошени коси. Всички го гледаха очаквателно, сякаш той щеше да им даде отговор. Само че нямаше такъв. Не им обърна никакво внимание, а направо се втурна към вратите, които водеха до отделението.

Адреналинът изпълваше тялото му. Дали я бяха изгубили? Всичко му се струваше като кошмар. Видя празния стол пред стаята. Отворената врата. Тук-там по коридора стояха любопитни пациенти.

— Прибирайте се по стаите! — скара им се и влезе.

Двама представители на болницата стояха до ридаещата Мария, седнала на стол до леглото. Встрани една сестра се грижеше за Денис. Той лежеше на другото легло. С две широки крачки Себастиан стигна до Мария.

— Какво стана? — попита я с възможно най-спокоен глас.

Знаеше, че сега най-важното е да излъчва уравновесеност и хладнокръвие. Независимо каква паника го беше обзела. Спокойствието му караше и останалите да се съвземат, да се съсредоточат. Щеше да проясни съзнанието им. Мария обаче не беше спокойна. Ни най-малко.

— Никол я няма! Няма я!

Себастиан се наведе към нея и я хвана за ръце.

— Знам, знам. Но трябва да ми разкажете точно какво стана.

Мария изглеждаше отчаяна.

— Не знам какво стана. Заспах до нея… Като се събудих, нея я нямаше, а той лежеше на пода. — Тя посочи Денис, който се беше вдигнал на крака.

— Какво си правил, по дяволите? — изръмжа Себастиан. — Нали я пазеше!

Денис изглеждаше засрамен.

— Знам. Седях отпред и после дойде онзи в зелените болнични дрехи, буташе легло и извади тейзър.

Това беше лошо. Нощ, въоръжен, реквизит, облечен, за да се вписва. Говореше за решимост. И изключителна целенасоченост. Той се опита да пропъди страха, който прииждаше на вълни, и пак се обърна към Мария:

— Ще претърсим цялата болница. Ще я намерим.

— Отвлекли са я. Не разбирате ли?

Той разбираше. Вероятно повече от нея.

Но трябваше да запази спокойствие.

Каквото и да ставаше.

 

 

Ваня затропа по вратите в хотела и събуди и Торкел, и Били. Торкел обеща да уреди подкрепления от Карлстад, а Били отиде с нея в болницата. Една патрулна кола вече беше пристигнала. Полицаите стояха на регистратурата и се опитваха да разберат какво става. Ваня ги прати да пазят на входа, за да влизат и излизат само пациенти и хора от персонала. Помоли Били да събере всички при регистратурата и да ги информира за ситуацията. Разполагаха с твърде малобройни сили, за да претърсят щателно цялата болница сами, затова се нуждаеха от помощта на служителите. Заръча на Били да ги раздели по двойки и да ги инструктира как да действат. Трябваше да наблюдават и докладват, без да докосват нищо. Били кимна и бързо се зае със задачата. Чу го как привиква всички, докато тя самата подтичваше към стаята на Никол.

Завари Себастиан вътре и изслуша бързия му, почти трескав разказ. Колкото повече научаваше, толкова по-малко й харесваше цялата история.

Полицаят, поставен на пост пред стаята на Никол, както и седемдесетгодишна жена били нападнати от маскиран мъж, облечен като хирург с маска на устата. Според жената, която тъкмо излизала от тоалетната, държал нож.

Няколко души от персонала видели мъж в зелена престилка да бяга оттам. Движел се бързо и за последно го зърнали как слиза по стълбите към сутерена.

Никой не беше виждал Никол. Беше изчезнала безследно. Себастиан изглеждаше по-блед от обикновено и сякаш се радваше, че тя е при него.

— Може ли да поговорим навън за момент? — помоли я той и кимна дискретно по посока на майката, която отчаяна седеше на леглото. Ваня се съгласи, че така е по-разумно, и двамата излязоха от стаята.

— Какво мислиш? — попита го тя тихо.

Себастиан я погледна в очите, преди да отговори. И той изглеждаше изтощен.

— Ако трябва да бъдем честни, мисля, че е свършено. Той ни изпревари.

— Първо Седер, сега и Никол. Прави ни на глупаци…

— Не ни прави. Глупаци сме — прекъсна я той сухо. — Ние сме виновни. Пак се изложихме.

Ваня не можеше да не се съгласи. Да успеят да отвлекат ключов свидетел под полицейска закрила, на всичкото отгоре дете — беше си чиста катастрофа. За разследването, за момичето, за майка му и — тя не се гордееше със себе си, че в такъв момент мислеше за това — за нейната кариера. Наясно беше, че последното по никакъв начин не може да се сравнява с участта на Никол, но все пак Ваня усещаше, че и малката надежда за ново кандидатстване за ФБР и обучение в САЩ се е изпарила. Не тя водеше разследването, но все пак. Нямаше да изглежда добре. Засрамено пропъди тези размисли и се съсредоточи върху най-важното. Момичето. Момичето. Момичето.

— Били ръководи претърсването на сградата. Ние с теб отиваме в сутерена — каза тя твърдо. — Нали там са го видели за последно?

Себастиан кимна.

— Поне натам се е бил насочил.

— Значи започваме оттам.

Заслизаха по стълбите. Не твърде бързо, за да не пропуснат нещо. Стълбището беше тясно и боядисано в жълто, с каменен под и зелени перила. Телефонът на Ваня звънна. Торкел беше пристигнал в болницата заедно с Ерик и искаше информация. Ваня му обясни плана си за претърсване на сградата. По двама полицаи на етаж плюс персонал, разделен на двойки. Били знаел повече по въпроса.

— Ерик може да разпита нападнатия колега — предложи тя. — За да можеш ти да се заемеш с госпожата. Само тя е видяла извършителя отблизо.

Торкел обеща да се погрижи и да разпредели подкрепленията, които чакаха. Съществуваше риск от твърде малко полицаи изведнъж да разполагат с твърде много и ако никой не координираше работата, скоро всички щяха да се щурат напред-назад като мухи без глави.

— Според една от сестрите леглото, което онзи е бутал, вероятно е взето оттук — каза Себастиан, след като Ваня затвори телефона.

— Откъде знае? — попита тя. — Тук би трябвало да има безброй такива легла.

— Миналата седмица правили инвентаризация, поставили маркировка и свалили в сутерена всичко, което се нуждаело от поправка. Въпросното легло имало такъв знак.

Ваня се замисли за момент.

— Значи се е качил с асансьора — заключи.

Стигнаха долу и се спряха пред жълта, леко надраскана врата, доста стара на вид.

— Има ли входове към сградата тук долу? — попита Себастиан.

— Аварийни изходи. Няколко на брой.

Ваня понечи да отвори тежката врата, но изведнъж се спря. Разкопча якето си, извади служебното оръжие и го зареди. Зиг-зауерът изщрака металически. Себастиан я изгледа скептично.

— Не вярвам още да е тук. Засега се показва доста умен — отбеляза той, сам дръпна вратата и разкри сумрачния коридор зад нея.

Пристъпи. Ваня след него. Тя видя оранжевото копче до вратата и го натисна. Луминесцентната лампа мигна и освети грубия циментов коридор пред тях. Вдясно видяха асансьора. Ваня си каза, че трябва да заръча на техническите лица да свалят отпечатъци от него. Продължиха безшумно напред. Ослушваха се за звуци, които да разкрият присъствието на трети човек тук долу. Чуваха обаче единствено собствените си стъпки и слабото монотонно бучене на вентилационната система.

По-нататък — три врати в редица.

Отидоха до първата и спряха. Ваня вдигна пистолета, а Себастиан отвори. Вътре беше тъмно и той затърси опипом копчето за лампата. Намери го. Себастиан остана на прага. В склада имаше няколко скъсани кашона. Около тях по пода се търкаляха зелени и бели болнични дрехи. Най-вече панталони и престилки.

— Оттук е взел дрехите — отбеляза Себастиан сухо.

— Аха, не пипай нищо. Били да провери дали може да се вземе ДНК проба или нещо такова.

Без нито дума повече Себастиан се насочи към следващата стая. Отвори и светна лампата. Вътре имаше най-вече одеяла и чаршафи, старателно сгънати и наредени по рафтовете. Никакъв безпорядък, което засили подозренията им какво е ставало в предния склад.

Последната стая също изглеждаше непокътната, беше пълна с кашони с превръзки, памперси и хартия. Напрежението спадна и Ваня усети, че зареденият пистолет по-скоро й пречи, отколкото помага. Прибра го.

— При всички случаи е бързал да се махне оттук. В началото е действал толкова професионално, че сигурно, ако имаше време, щеше да разчисти след себе си.

— Като цяло в момента поведението му е неразбираемо — кимна Себастиан. — Защо му е да я отвлича? Няма логика.

Ваня го изгледа сериозно. Изрече онова, което и двамата си мислеха, откакто пристигнаха в болницата, но не смееха да произнесат на глас:

— Значи всъщност търсим тялото й.

Себастиан само кимна. Видя картината. Никол. Бледа и окървавена. Промушена с нож. Премахната. Захвърлена под няколко кашона в мазето.

Опита се да прогони образа, но не се получи.

С някои картини е така. В най-лошия случай те съпътстват до края на живота ти.

Мъртвата Никол щеше да бъде сред тях. Сигурен беше.

Мислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата, през която бяха влезли. Една медицинска сестра бързаше към тях. По напрегнатия й поглед, още преди да чуят думите й, видяха, че има да им съобщава нещо.

— Намерихме я! Намерихме я! — извика тя.

Картината пак изникна пред очите му.

Може би завинаги.

 

 

Той го разпозна веднага. Мястото, естествено, беше различно. Използваните вещи също. Но начинът, по който ги беше наредила около себе си. Завивката, върху която беше легнала. Кашоните, с които беше преградила тясното пространство. Беше си устроила скривалище. Място, където да се чувства в безопасност. Да бъде защитена от онова, от което бяга. В килер на втория етаж беше изградила нишата от Мечата пещера.

Една санитарка бе установила, че два от кашоните са разместени. Били на пода пред рафтовете с чаршафи, все едно са паднали. Отгоре били поставени одеяло и две възглавници, по една от всяка страна, и закривали всичко зад кашоните и под рафтовете. Санитарката също имала деца и познавала този род скривалища. Затова леко преместила единия кашон, надникнала зад него и зърнала подплашените ококорени очи на Никол да блестят дълбоко под най-долния рафт.

Докато Себастиан дойде, Мария бе успяла да я извади оттам. Сега детето седеше в обятията й, пребледняло. Мария ридаеше от облекчение.

Никол не продумваше.

Но погледът й казваше всичко. Искаше да се махне оттук. Да се върне в скривалището си. Себастиан я разбираше. Възрастните не бяха успели да я защитят.

Нито мама. Нито полицията. Нито той.

Сама се беше справила.

Себастиан изпитваше не само облекчение, но и гордост от постъпката й. Определено знаеше как да оцелява. Усмихна й се.

— Здравей, Никол. Малко се разтревожихме за теб.

Тя не отговори, но той видя, че лекичко се опитва да се протегне към него. Мария също го забеляза и се вторачи смаяно в дъщеря си. Себастиан протегна ръка към нея.

— Искаш ли да дойдеш при мен? — попита той меко.

Никол се освободи от прегръдката на майка си и отиде при него. Той видя, че на Мария й е трудно да пусне детето, което току-що си е върнала. Себастиан се опита да я успокои:

— Просто ще я отведа долу. В стаята.

Мария кимна и той вдигна момичето. Телцето му беше топло и леко изпотено, мускулите — напрегнати, но не колкото миналия път, когато той го носеше на ръце. Усети как се отпуска в момента, в който го прегърна.

Да бъде толкова важен за някого. Да бъде избран и да му се гласува доверие.

Чувството беше невероятно.

Само че беше длъжен да зададе въпроса. Постара се да го изрече възможно най-меко:

— Видя ли го? Затова ли се скри тук?

Никол го погледна, несъмнено учудена. Сякаш не разбираше за какво говори. Той опита пак:

— Мъжът, който беше тук. Видя ли го?

Гласът му — малко по-настоятелен. Погледът й — също толкова неразбиращ. Очевидно нямаше представа за какво говори. Той изпита радост, че тя не знае колко близо е била до катастрофата. Погали я по косата.

— Просто си дошла тук, за да поспиш? Тук си се чувствала по-добре?

Тя доби засрамен вид, все едно е направила нещо лошо. Той се опита да я успокои с усмивка.

— Няма от какво да се срамуваш — увери я, но почувства как думите наистина не стигат, за да изрази онова, което всъщност иска да й каже. Колко е щастлив, че не само е избегнала опасността, но дори и не е разбрала.

Намести я в обятията си, за да може да облегне глава на рамото му, и се завъртя. Кимна на Мария и мина покрай Ваня, която наблюдаваше детето.

— Ще я отведа долу и после ще говорим как ще действам оттук нататък.

— Не искам да оставаме в онази стая — обади се Мария, когато се насочиха натам. — Не се чувствам в безопасност там.

— Разбирам ви. Ще ви намерим друго място — отвърна Себастиан.

Реши да слязат по стълбите вместо с асансьора. Срещна очите на служителите, които ги наблюдаваха с любопитство.

Мъжът и малкото момиченце в ръцете му.

Майката, която вървеше след тях.

Като семейство. Но всъщност не бяха.

 

 

Той стигна до стаята й. Остави Никол на леглото до прозореца и се изненада колко лесно го пусна. Наистина му вярваше, затова не се боеше, че ще я изостави. Знаеше, че ще се върне при нея. Огледа стаята и разбра точно какво има предвид Мария. Погледът му падна върху скицника и моливите на масичката до леглото. Беше нарисувала още една картинка. Виждаше се под първата. Взе я и се вгледа.

Много черни и кафяви краски. Широки линии. Малко момиче в пещера. Няколко възрастни наоколо, които го търсят. Момичето е малко и скрито. Другите фигури са твърде големи. Пропорциите бяха сгрешени, но явно Никол се е чувствала точно толкова малка, докато е била вътре. Той се обърна към Мария:

— Кога я нарисува?

— Точно след като си тръгнахте снощи.

Себастиан погледна Никол, която седеше неподвижно на леглото и го наблюдаваше. Изпита облекчение. Насред целия хаос зърваше малко светлинка.

— Получава се — въздъхна.

Мария го погледна въпросително:

— Кое се получава?

Себастиан снижи глас, за да не го чуе детето.

— Рисува спомените си. Вижте, това е точно преда да я открием в пещерата. Движи се назад във времето. Първо мен и линейката, сега пещерата…

— Искате да кажете, че може би ще… — започна майката притеснено, но Себастиан я прекъсна:

— Шшшт… Ще видим. Важното е да продължава — рече и се помъчи едновременно да я успокои и ободри.

Мария обаче не изглеждаше толкова убедена. Мисълта за евентуалните следващи рисунки явно я плашеше.

— Защото тогава ще разберете каквото ви интересува — довърши тя изречението му с безизразен глас. — Ще нарисува мъртвите си братовчеди и ще разрешите случая.

Себастиан не знаеше какво да отговори. Едновременно беше права и грешеше. Грижа го беше за Никол. Но трябваше да разреши и случая. Заради нея.

— Не мисля, че който и да било от нас иска този човек да е на свобода.

Мария не отговори, но след малко кимна.

Никол трябваше да продължи да рисува.

Иначе никога повече нямаше да се чувстват в безопасност.

 

 

След среднощните събития Торкел засили мерките за сигурност. Двама униформени полицаи ги придружиха с асансьора до новата стая, далеч от приземния етаж. Никол, малка и мълчалива, седеше на инвалиден стол между Себастиан и Мария. Двойните врати, водещи до идентичен коридор като онзи, който току-що напуснаха, се отвориха автоматично пред тях. В далечния край стояха Торкел и Ваня. Когато стигнаха до тях, Себастиан хвърли едно око през отворената врата. Друга стая, същите мръснобели стени, същият надраскан сиво-зелен балатум на пода. Две легла. Също и малък двуместен диван и кресло с оранжева тапицерия, поставени от двете страни на квадратна масичка в единия ъгъл; големи прозорци, гледащи към коридора.

— Трябва да поговоря с колегите си — обясни Себастиан и се обърна директно към Никол. — Но ще стоим тук, за да ме виждаш през прозореца.

Разбира се, момичето не реагира по никакъв начин и това не го изненада, но очевидно беше съгласно, тъй като последва Мария в стаята, без да се съпротивлява или да се мъчи да го издърпа със себе си.

— Моля ви, дръжте завесите вдигнати — заръча Торкел и Мария кимна.

Двамата полицаи застанаха от двете страни на вратата.

— Какво знаем за тази нощ? — попита Себастиан в момента, в който останаха сами.

— Болницата има камери за наблюдение на входа и пред реанимацията. Били отиде да вземе записите — отговори Торкел. — Как е момичето? — кимна той към стаята.

— Трудно е да се каже, но започна да рисува, това е стъпка в правилната посока. — Себастиан вдигна картинките, които още държеше в дясната си ръка.

— Може ли да погледна? — Ваня протегна ръка и той й подаде двата листа.

— Но не говори? — продължи Торкел.

— Нито дума.

— Знаем ли как е минала покрай полицая?

— Денис казва, че към единайсет и половина е отишъл за кафе. Но не е изключено и да е задрямал по някое време.

Себастиан въздъхна раздразнено. Погледна към стаята; Никол тъкмо ставаше от инвалидния стол и се прехвърляше на леглото. Мария я зави, взе книга от торбичката, окачена на облегалката на стола, и седна на ръба на леглото. Никол лежеше, извила глава настрани, и не изпускаше Себастиан от поглед. Той й помаха.

— Как е Урсула? — попита Ваня и вдигна очи от картинките.

— Правят й изкуствено око, тъй че сигурно е… добре, доколкото е възможно — отговори Торкел и изгледа Себастиан.

Той трябваше да е този, който пита, той трябваше да показва интерес или поне известна загриженост, но, разбира се, не биваше да се прекалява с очакванията към него.

— Във финансовото състояние на семейство Карлстен също засега не намираме нищо забележително — продължи Торкел. — Никакви големи заеми, доколкото видяхме.

— Какво е това? — Ваня показа картинката на Себастиан. Онази от пещерата.

— От пещерата е — обясни той. — Започва с най-скорошните събития и върви назад. На първата е линейката, на втората — пещерата. Приближаваме къщата.

Ваня кимна и пак погледна рисунката. Торкел забеляза, че доби притеснено изражение.

— Какво има?

— И аз бях при пещерата, но явно съм пропуснала… — Тя вдигна картинката и посочи мъжа с жълт лъч, излизащ от главата. — Кой от вас е носел челник?

 

 

— Ерик потвърди, че никой от хората му не е носел челник.

Торкел изглеждаше напрегнат, когато отново се събраха в коридора пред стаята на Никол четвърт час по-късно.

— Убиецът е бил в пещерата, бил е в болницата. Изглежда твърдо решен да й затвори устата.

— Откъде е знаел, че тя е в пещерата? — промълви Ваня.

— Познава околността. От района е — отговори Себастиан и погледна през прозореца.

Никол лежеше по гръб със затворени очи. Мария остави книгата и отиде до дивана.

— Точно както подозирах — добави той.

— Ерик Флодин и хората му също са оттук — възрази Ваня. — А те не се сетиха.

— Флодин е глупак — въздъхна Себастиан и пак завъртя глава към колегите си. — Имаме си работа с интелигентен и извънредно целенасочен човек.

— Ако е от района, предлагам да преместим Никол оттук — намеси се Торкел решително. — Ще я прехвърлим на някой от защитените ни адреси в Стокхолм.

— Може ли да пътува? — попита Ваня и хвърли един поглед към мършавото бледо създание в болничното легло.

— Ще говоря с лекарите, но доколкото разбирам, физически й няма нищо, освен това живее в Стокхолм, тъй че ще е като да се прибере у дома.

— Ще отида с тях — заяви Себастиан с тон, който — надяваше се — даваше ясно да се разбере, че няма намерение да обсъжда предложението. И все пак погледна Торкел с въпросително изражение. — Тя е травмиран свидетел, аз съм психолог — поясни той с пресилено дидактичен тон, все едно обяснява на малко дете. — Излезе от пещерата, защото ми вярва. От мен ще има повече полза, ако съм при нея, отколкото ако вися тук да проверявам извлечения от банкови сметки или да гледам записи от камери за наблюдение, или да търся отпечатъци от стъпки в каменисти пещери, или каквото там смятате да правите.

Той пак се обърна към стаята. Почти черната коса на Никол беше разпиляна по възглавницата. Малките ръчички на корема, върховете на пръстите почти се срещаха. Спокойно дишане. Като я гледаше, се изпълваше с неописуема нежност. Нежност и желание да я закриля. А това беше възможно, само ако е до нея.

— Тя ми вярва. Повече, отколкото вярва на майка си в момента. Освен това обещах да бъда при нея — заключи той и сам се изненада колко емоционално прозвуча обяснението му.

Макар Себастиан да му говореше като на малоумен, Торкел беше съгласен с него.

Момичето трябваше да се махне от Туршбю.

 

 

Беше заспала, отпуснала глава на рамото му.

Себастиан възнамеряваше да седне отпред, за да се разположат Мария и Никол на широката задна седалка, но когато понечи да се качи в колата, стана ясно, че Никол иска и двамата да са при нея. Затова сега седяха плътно един до друг на задната седалка на кафявия „Опел Зафира Турър“, който щеше да ги отведе в Стокхолм.

След като взеха решението да преместят Никол, действаха бързо. Малко след девет часа цивилен автомобил паркира на алеята за линейките, около която имаше ограда и беше до известна степен скрита от любопитни погледи. Себастиан, Мария и Никол бързо се качиха и нито един журналист не видя заминаването им, поне доколкото им беше известно.

Пътуваха вече от час-два. Колата се движеше с постоянна скорост от 110 километра в час на изток по Е18. Фредрика караше. Малко след Суне попита дали може да пусне радиото, но иначе не бе продумала. Себастиан благодареше на късмета, че не е спал с нея, иначе мълчанието щеше да е неловко, а не като сега — добре дошло.

Когато стана ясно, че заминават за столицата, Били предложи той да ги закара, но Торкел се нуждаеше от него в Туршбю. Записите от камерите за наблюдение в болницата не съдържаха нищо интересно, но поне разполагаха с точни часове. Полицаят беше погледнал часовника точно преди нападението.

Започнаха работа със свалянето на снимки от пътните камери, които можеше да са заснели автомобил на път към болницата. По това време на нощта по пътищата едва ли се движеха кой знае колко коли. За жалост камерите в района и в самия Туршбю не бяха много и ако човекът, когото търсеха, познаваше околността толкова добре, колкото твърдеше Себастиан, по всяка вероятност бе избегнал всички камери. Но бяха длъжни да проверят.

Ваня и Фабиан Хелстрьом щяха да отидат до пещерата и да потърсят някакви следи от човека, който е бил там преди идването на Ерик и Себастиан. И двамата бяха сигурни, че не са видели никакви паркирани в близост коли, тъй че който и да е бил той, трябва да е стигнал дотам пеш. Поне последната част от пътя. Полицията отправи молба всеки, който в събота сутрин е забелязал паркиран автомобил в радиус от няколко километра от пещерата, да се обади. Засега телефонът не звънеше.

— Някой има ли нужда да спрем? — попита Фредрика, когато видяха табела, че след километър има заведение с тоалетна.

Себастиан и Мария се спогледаха и Мария поклати глава.

— Няма нужда, благодаря — отговори Себастиан и се намести на седалката много внимателно, за да не събуди Никол.

Беше уморен, тази нощ спа едва един-два часа. Хубавото на драматичната нощ и спешното отпътуване беше, че повече не видя Малин Окерблад. Едва смогна да отскочи до хотела, за да си събере багажа.

Там обаче го чакаше изненада. Докато се качваше по стълбите към стаята си, му махна рецепционистът.

— Надявам се, нямате нищо против, че пуснах колегата ви снощи.

Себастиан се закова на място с толкова изненадан вид, че младият мъж разбра, че трябва да обясни.

— Колегата ви, Били Русен, си забравил лаптопа във вашата стая, а вие бяхте излезли.

Себастиан се опита да схване, но безуспешно. Били изобщо не беше стъпвал в стаята му, откакто пристигнаха, камо ли да е забравил нещо в нея. Но реши да не прави голям въпрос. Вместо това закима, може би малко по-енергично от необходимото:

— Да, да, разбира се, няма нищо. Не. Няма проблем.

Докато бързо събираше малкото си вещи, Себастиан се мъчеше да се сети за причина Били да иска да се вмъкне в стаята му. Нищо не му хрумваше. Нищо не липсваше. Подслушване? Скрита камера? Но защо? И така да е, единственото, което Били можеше да очаква, беше секс, а това му се струваше крайно невероятно. Каква тогава беше причината?

Реши засега да се задоволи с наличната информация. Остави намирането на обяснение за друг път.

Сега въпросът пак се завъртя в съзнанието му, но беше твърде уморен, за да се съсредоточи. Вътре беше двайсет и един градуса, двигателят бръмчеше, носеше се тиха музика и главата на Никол клюмаше на рамото му.

Себастиан се облегна на прозореца и също заспа.

 

 

Три часа по-късно спряха на „Софилундсвеген“ в Еншедедален в Южен Стокхолм. Фредрика подметна, че за първи път вижда „Хлобен“ на живо и докато минаваха покрай сферичната постройка, Себастиан за миг се уплаши, че ще катастрофират, понеже тя се наведе над волана, за да огледа забележителността възможно най-добре.

Тя изчака в колата, а Себастиан, Мария и Никол се качиха в жилището. Тристаен апартамент. Светъл и свеж, паркетът в антрето продължаваше и в дневната вляво след два бели гардероба с плъзгащи се врати, а до тях — тапицирана със зелено кадифе пейка.

— Вземете само каквото ви е необходимо за следващото денонощие — заръча Себастиан, след като си събу обувките и влезе. — А после може да съставите списък и ще пратим някого.

Мария кимна и хвана Никол за ръка.

— Да започнем с моята стая? — предложи тя на детето и двете се скриха зад последната врата вдясно.

Себастиан направи няколко крачки и надникна в дневната. Библиотека до едната стена. Бежов диван с шарени възглавнички върху кафяво килимче пред големия прозорец. Малка кръгла маса на стоманени крака. Телевизор с плосък екран на отсрещната страна. По рафтовете — книги и филми, както и снимки в рамки от „Икеа“. Себастиан взе една. Никол като по-малка — четири-петгодишна — стоеше между Мария и някакъв мъж с латиноамерикански вид. Баща й, предположи Себастиан. Раздялата явно не е минала толкова тежко, че Мария да пожелае да го изтрие от живота им. От друга страна, откакто се прибра в Швеция, не му се беше обаждала, поне доколкото Себастиан знаеше, затова подозираше, че отношенията им едва ли могат да се нарекат приятелски.

Той върна снимката на място и излезе от стаята. Чу Мария да бъбри от — вероятно — стаята на Никол, и се насочи натам, като мина покрай светлата кухня.

Спря се на прага. Никол стоеше до леглото и тъкмо слагаше три книги в малка раница, докато Мария вадеше дрехи от гардероба. Образите нахлуха в съзнанието му без предупреждение и го върнаха десет години назад.

При друго момиченце, друго легло, друга раница.

С картинка на Бамсе.

Сабине, която събираше багажа си за Тайланд със съсредоточеност и старание, както само четиригодишните умеят. Книги, панделки за коса, розова четка, пластмасова диадема с картинка на Пепеляшка от филма на „Дисни“, оградена с пластмасови диаманти, малко портмоне с пари за сладолед, дадени от баба, и накрая Драке — плюшена играчка дракон, оранжев със зелени люспи по протежение на гърба и опашката, която бе получила за втория си рожден ден и носеше навсякъде.

Себастиан не се беше сещал за Драке от… хм, откога ли? Оттогава. Беше го оставила в хотелската стая, когато слязоха на плажа в деня след Коледа. Не обичал да се къпе. „Нали е огнедишащ — бе обяснила Сабине с детската си мъдрост, докато слагаше Драке да спи в нейното легло. — Затова не бива да се мокри.“ И после бяха отишли.

На плажа.

При вълната.

— Ще чакам в колата — промълви Себастиан въпреки буцата, заседнала в гърлото му.

Никол го изгледа и веднага стана неспокойна. Погледна първо Мария, после Себастиан, сякаш не можеше да реши с кого иска да бъде.

— Или пък не — кимна Себастиан, като видя реакцията на Никол, и после се покашля. — Ще чакам в дневната. Никъде няма да ходя. — Усмихна се пресилено на детето. — Вие се приготвяйте спокойно.

Вместо това обаче отиде в кухнята. Маса за четирима. Хладилник, фризер и микровълнова печка на удобна височина. Снимки, рисунки и бележки, закрепени с цветни магнити. Ред и чистота по работните повърхности. Кана за чай и машина за капучино в единия ъгъл, готварски книги в другия. Плотът — избърсан, никакви съдове, зарязани в миялната. Кухня, подготвена за дълго отсъствие. Себастиан започна да отваря лъскавите бели врати на шкафовете, докато намери чаша, пусна студената вода да тече десетина секунди, наля си и пи. Облегна се на плота и се загледа в постера с животните на Скандинавския полуостров, окачен в рамка на стената над кухненската маса. Започна да изрежда наум кои познава и чии имена помни.

След десет минути се върнаха в колата.

 

 

Полицейското жилище във Фарща също беше тристайно, но приликите свършваха тук. Апартаментът на Мария и Никол беше дом. Личен, обмислен, уютен. Този в най-добрия случай можеше да се опише като функционален. Още при отварянето на вратата ги блъсна застоял въздух и след като влязоха в антрето, усещането за разруха се засили. Това до голяма степен се дължеше и на голямата дупка в едната стена, вероятно от тежък предмет, който е висял там и е паднал. Никол пъхна ръка в тази на Мария, докато обикаляха от стая в стая.

Мебелите бяха здрави и чисти, но сякаш нищо не си подхождаше. Човек оставаше с впечатление, че обитателите му са се сещали малко по малко какво им трябва и са го купували, без да вземат предвид какво вече притежават; това създаваше усещане за битпазар.

На улицата ги бе посрещнала цивилно облечена полицайка, която се представи като София и ги придружи по стълбите до третия етаж. В момента седеше на креслото срещу канапето, където Никол се бе свила в ръцете на Мария. Тя обясни, че опасността за тях е преценена като малка, особено предвид прехвърлянето в Стокхолм и тайния адрес, но въпреки това полицията щеше да патрулира в района на всеки час през цялото денонощие, но без да привлича внимание към себе си, като ги посещава в апартамента или седи пред сградата и на площадката пред вратата.

Освен това дадоха на Мария гривна с паникбутон и предварително програмиран телефон — с натискането на едно копче щеше да се свърже с полицай, който щеше да е на линия двайсет и четири часа в денонощието.

След като огледа апартамента и се отби в тоалетната, Себастиан дойде при тях в стаята. София тъкмо ставаше, ръкува се с Мария, кимна на Себастиан и си отиде.

— Трябва да напазаруваме — каза Себастиан, щом вратата се затвори. — Кухнята е празна.

Мария кимна уморено и се облегна назад на дивана с почти отчаяна въздишка.

Себастиан усети как тя бавно започва да осъзнава събитията от последното денонощие. От кацането на Ландветер сякаш всичко се бе сляло в едно. Новината за убийството, тревогата за дъщеря й, случилото се в болницата и бързото отпътуване, все едно бяха бегълци. Сега най-сетне имаше възможност да се отпусне и да се остави това да й се отрази.

— Как се чувствате? — попита Себастиан и направи крачка към Мария, като видя, че тя се мъчи да сдържи сълзите.

— Толкова е… нереално. — Мария се засмя безрадостно. — Убиха сестра ми, а Никол видя кой го е извършил. — Тя придърпа дъщеря си по-близо. — И сега не говори.

— Ще проговори — успокои я Себастиан и седна до тях на дивана. — Обещавам.

Мария кимна и погали Никол по косата. Той се поколеба какво да каже, колко може да каже и осъзна, че няма нищо, което вече да не е казано и което би могло да помогне. Мария трябваше да преживее тази история, а ако имаше нужда да разговаря, той беше на линия; но ако без да го моли, той я залееше с успокоителни слова, щеше да прозвучи клиширано и изкуствено. Особено при положение че двамата не се познаваха добре, даже изобщо, ако трябваше да бъде честен.

— Отивам да напазарувам и ще приготвя вечеря. — Себастиан стана от дивана. — Няма да се бавя — продължи със спокоен глас, като видя как Никол вдигна глава от гърдите на Мария.

Докато излизаше от стаята, Себастиан усети как тя го следи с очи, но остана на дивана в обятията на Мария.

— Благодаря — чу гласа на Мария, преди да отиде в антрето и да се обуе.

Нямаше за какво да му благодари, помисли си той. Това не беше никаква саможертва. Напротив. Той чакаше вечерта с нетърпение.