Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (73)

Входната врата се отвори и мъжът се надигна на седалката в колата. Кръстът го болеше. Дори не му се мислеше от колко време седи така, вторачен във входа.

Човек прави каквото се налага.

Тя беше. Ваня.

Беше сама и решително тръгна нанякъде. Какво означаваше това? Че онзи психолог е единственият, който пази момичето и майка му в апартамента?

Бяха дошли заедно — Ваня и Себастиан — но доколкото видя, не за да отменят други полицаи в апартамента. Да, след идването им няколко души излязоха от сградата, но не и такива, които той инстинктивно да вземе за полицаи.

Възможно ли беше горе да нямат никаква охрана?

Като се замислеше, не изглеждаше толкова невероятно. Бяха прехвърлили момичето от Туршбю в защитено жилище в Стокхолм. Само дето не се беше оказало чак толкова защитено. Журналистите от „Експресен“ го бяха намерили. След това момичето се беше скрило при Себастиан Бергман. Не в друго защитено жилище, а в дома на един от разследващите случая. Дали защото не смееха да се доверят на собствената си организация? Дали се страхуваха от изтичане на информация?

Боже, как му се пикаеше.

Но не му се искаше да слиза от колата. Нямаше представа къде в района има обществена тоалетна, а не можеше да излезе и да използва нечий вход. Погледът му падна върху празната бутилка от кока-кола до черния сак на пода.