Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (5)

Ваня дори не възнамеряваше повече да сяда в една кола с Ана. Трябваше да се държи на разстояние от жената, която й беше майка, но изобщо не се държеше като такава. Това поне беше ясно.

Гледаше през прозореца на таксито напредналата пролет, макар още да беше едва април. Беше топло вече цяла седмица и всички вкусваха далечното лято. Само че Ваня се чувстваше замръзнала отвътре. Изоставена. Баща й вече не й беше баща. А за майка си дори не знаеше какво да мисли.

Кой всъщност й беше останал?

Не и Били. Вече не. Преди бяха като брат и сестра, но после се отчуждиха. Той беше изцяло погълнат от връзката си с Мю, годеницата, с която, макар да бяха заедно от цяла година, Ваня бе виждала съвсем бегло. А сега двамата щяха да се женят. Дори не беше сигурна дали ще я поканят на сватбата.

С Торкел, нейния шеф и ментор, също вече не се срещаше често. Той не се появяваше много-много в службата след станалото с Урсула. Тя се питаше дали не възнамерява да напусне. В кратките мигове, когато бяха заедно, й се струваше, че нещата вървят натам.

Какви други близки имаше тя?

Списъкът беше кратък.

Смешно кратък.

Юнатан, бившият й, който понякога се обаждаше с надеждата да се съберат или поне да се озоват в леглото.

Може би неколцина колеги, с които бе учила заедно в полицейската академия и с които се виждаше от време на време; но сега те бяха заети със собствените си семейства.

И накрая… Себастиан Бергман.

Ако по времето, когато работеха заедно за първи път във Вестерос, някой й беше казал колко близки ще станат, тя би се изсмяла на глас. Подобно изказване би прозвучало твърде абсурдно дори за да си прави труда да отрича. Той или я вбесяваше, или я отегчаваше. Сега обаче тя дори признаваше, че понякога й липсва. Как е възможно? Как така един разгонен нарцистичен криминален психолог се беше настанил в смешно краткия й списък?

Не само липсата на други имена му бе осигурила място в него, макар че вероятно щеше да е по-лесно да го пропъди, ако в живота й имаше някой друг достатъчно близък.

Не, причината беше друга.

Харесваше й да разговаря с него. Той, който се държеше непоносимо, безцеремонно и присмехулно с всички останали, с нея ставаше внимателен и състрадателен. Той, който непрекъснато преследваше другите жени като някакви ловни трофеи, без изобщо да се замисли за техните чувства, се вълнуваше от нейните. Тя нямаше представа защо, но това беше истината. Несъмнено. Той не можеше да го скрие.

Но дали можеше да му вярва? Нерядко той се оказваше твърде наблизо, когато се случеше поредната гадост.

Твърде близо до доказателствата, които накиснаха Валдемар.

Твърде близо до Першон Ридарштолпе и заключението му, което сложи край на надеждите й за онова обучение във ФБР.

Само че колкото и да прехвърляше фактите в ума си, не можеше да намери и една причина Себастиан да иска да й навреди. Може би казваше истината — всичко беше чисто съвпадение. Само дето ако Ваня бе научила нещо от работата си, то беше, че рядко може да има толкова случайности една след друга. Станеха ли твърде многобройни, се превръщаха в симптоми. Възможното се превръщаше в невероятно.

А случайностите около Себастиан бяха стигнали почти дотам. До границата. Но може би още не я бяха прехвърлили.

Тя се нуждаеше от него.

Точно сега беше съвсем сама.