Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (94)

Чувството беше странно. За част от секундата тя се намираше в състояние на безтегловност. Нямаше никаква съпротива, нищо не я държеше, освен предпазния колан, и тя усещаше как двете с Никол изхвърчат към тавана. Инстинктивно прегърна Никол и я притисна към себе си, готова за сблъсъка, който щеше да последва. Синьо-зелената вода приближаваше. Тъмна и непрозрачна като тиха стена, която просто стои и ги чака. Забеляза, че Пия отвори вратата, че двигателят все още работеше, но не се чуваше звук от асфалт и гуми.

Това беше най-странното.

Че цареше такава тишина.

Въпреки че се движеха толкова бързо.

Тишината направи удара още по-оглушителен. Водата беше твърда и неумолима. Както беше спокойна и далечна, изведнъж стана огромна, стихийна и всепоглъщаща. Обгърна колата. На предните седалки въздушните възглавници се надуха с глух звук. Мария си удари челото в облегалката отпред. Цялото лице я болеше, но тя не пускаше Никол. Колата беше паднала във водата под ъгъл, с предницата надолу, но сега потъна и задната част. Водата започна да нахлува изпод вратите. Мария вида как Пия се бори да се освободи от възглавницата, която я притискаше. Започнаха да потъват бързо. Водата се лееше през отворената предна врата. Мария осъзна, че трябва да направи нещо. Бързо разкопча колана на Никол. Тя беше бледа, но изглеждаше по-скоро объркана, отколкото уплашена. Пия най-после съумя да избута въздушната възглавница настрана и изпълзя през отворената врата. Досега не ги беше удостоила и с поглед, все едно не съществуваха, все едно изобщо ги нямаше. Това изпълни Мария с бясна енергия. Тази жена вече беше унищожила почти цялото й семейство. Този път обаче нямаше да успее. Щяха да оцелеят.

Мария се помъчи да разкопчае колана си, но Никол запречваше пътя й и тя не стигаше копчето. Пия успя да напусне потъващия автомобил и се отдалечи с плуване. Водата нахлуваше. Беше леденостудена и Мария вече трепереше.

— Трябва да излезем! — каза на Никол и сама се впечатли колко спокойно прозвуча гласът й. — Вярвай ми.

Опита се да отвори вратата, но тя беше като залостена. Сякаш цял Меларен я притискаше. Тя възобнови опитите си да разкопчае колана, дори вдигна Никол с една ръка, за да го стигне, но не напипваше копчето. Започна да изпада в паника. Водата вече беше над корема й и скоро щеше да се наложи да вдигне Никол, за да не потъне. За това щяха да бъдат необходими и двете й ръце, а така нямаше да има шанс да разкопчае колана. Водата се издигна до гърдите й. Скоро колата щеше да е изцяло потопена. Тя видя паниката да расте и в очите на Никол и чу как дишането й става все по-повърхностно.

Трябваше да помисли. Да се съсредоточи. Какво беше чувала? И чела? Какво ставаше в момента? Налягането в изцяло потопена под вода кола е същото като това навън. Тогава щеше да може да отвори вратата без затруднение. Нали така беше? И да не беше, тя нямаше друг избор.

Натисна копчето, с което се отваряше страничният прозорец. С учудване видя, че електрическата система още работи — стъклото се спусна. Водата бликна вътре като от водопад и тя вдигна лицето на Никол до своето. Никол се тресеше от студ и страх. Мария се взря дълбоко в очите на дъщеря си.

— Сега ще трябва да плуваш, миличка. Както миналото лято. Ще плуваш към брега. Обещай ми.

Никол се взираше в нея. Изглеждаше ужасена.

— И аз ще дойда, обещавам.

Тя я целуна бързо по челото. Колата скоро щеше да се напълни изцяло.

— Поеми си въздух, миличка. Дълбоко, дълбоко.

Никол се подчини и Мария слепешком затърси дръжката, за да отвори вратата. Откри я, бутна вратата, хвана Никол и я избута с всичка сила през процепа. Беше ужасяващо да я пусне просто така, да усети как малкото телце изчезва. Мария се мъчеше да я види, но мътната вода все още беше твърде буйна, за да различи каквото и да било.

Изпъна гръб възможно най-много и успя да вдигне лице до малкия въздушен джоб точно под тавана. Пое си дъх за последен път, преди да натопи глава във водата и да затърси копчето на предпазния колан.