Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (7)

Себастиан чу стъпки зад стъклените врати и свали книгата със сложното научно заглавие „The Psychopathology of Crime: Criminal Behavior as a Clinical Disorder“. Ваня. Изглеждаше още по-бледа и тревожна. Тя извади картата си за достъп и отвори вратата, която сякаш бе по-тежка от обикновено. Нещо се е случило. Себастиан се изправи и прекоси офиса, без да обръща внимание на стерилната му обстановка. Опита се да я посрещне с дружелюбна усмивка, но тя не го забеляза. Видя го едва когато почти стигна до нея.

— Здравей, станало ли е нещо? — попита той и от безпокойство за нея направи последните крачки малко по-бързо от нормалното.

Отначало му се стори, че тя няма да му отговори. Мълчеше и го гледаше. Обичайната й сила и енергия бяха останали единствено в красивите сини очи. Сякаш беше съсредоточила цялата си мощ там, тъй като думите, които най-сетне пророни, бяха безсилни и колебливи, все едно са се разпаднали:

— Мама… ми каза кой е баща ми — промълви накрая.

Вътрешностите на Себастиан се вледениха. Не беше подготвен за това.

Невъзможният миг.

В главата му настъпи хаос.

Нима Ана наистина е казала истината? Досега твърдо отказваше да му помогне. Наистина ли го е направила?

— Кой е? — попита той и остана доста впечатлен от спокойствието в гласа си, който изразяваше единствено естествено любопитство.

— Знаеш ли какво ми показа тя? — продължи Ваня, като че ли не беше чула въпроса му, но с малко по-силен глас.

— Какво? — поинтересува се той и почувства, че паниката малко по малко отминава.

И този път му се размина. Ваня не би започнала разговора по този начин, ако Ана е разкрила истината. Поне дотолкова познаваше Ваня. За разлика от него тя не беше лъжкиня.

— Гроб. Показа ми гроб.

— Гроб ли?!

— Мхм. Мъртъв е. Умрял през 1981. Ханс Оке Андершон, така се казвал.

— Ханс Оке Андершон?

Себастиан се постара да се приспособи към новата ситуация, като не можеше да отрече и че Ана успя да го впечатли. Беше съумяла едновременно да снабди Ваня с баща и да го убие. Ваня обаче очевидно не споделяше чувствата му.

— Отказал да поеме отговорност, когато забременяла — продължи тя и заклати глава. — Когато Валдемар се появил, двамата решили да не ми казват за него.

— Никога?

Никога. Твърди, че не искала да ме нарани. Особено при положение че Ханс Оке Андершон умрял няколко месеца след моето раждане и нямал роднини.

Ваня изведнъж доби ядосан вид. Силата й се върна, вече не само очите бяха изпълнени с енергия. Той най-сетне можеше да я познае.

— Явно ме смята за много тъпа. След няколко месеца увъртане изведнъж измисля някой си, който — колко удобно — е хвърлил топа. Наистина ли си е въобразявала, че ще се хвана?

Себастиан усети, че въпросът е риторичен, и си замълча. Тъй или иначе Ваня не чакаше отговор. Потокът от думи се изливаше от нея, потискан гняв, който е напирал и едва сега е получил излаз:

— Ако е вярно, какво й е пречело да ми покаже проклетия гроб досега? Защо й е трябвало да се мотае няколко месеца?

— Не знам — отвърна Себастиан, този път откровено.

— Е, аз знам. Защото е лъжа. Опитва се просто… да приключи въпроса. Да ме принуди да се помиря с тях.

Себастиан мълчеше. Не беше сигурен каква стратегия да предпочете. Дали да защити Ана? Да й помогне да накара Ваня да повярва на лъжата и да продължи напред; или пък да подсили съмненията на Ваня? Да забие поредния пирон в отношенията между двете. От кое щеше да извлече по-голяма облага в далечен план? Положението беше сложно, но той трябваше да направи своя избор веднага.

Ваня поклати глава и задиша дълбоко, за да се успокои.

— Единственият начин дори да си помисля да им простя, е ако се държат искрено с мен. Да престанат с лъжите. Разбираш ли ме?

Себастиан реши да подкрепи Ваня. Стори му се най-оправдано. Щеше да му спечели време. И преди всичко близост.

— Разбирам. Сигурно ти е много тежко — добави той съчувствено.

— Вече нямам сили да се карам с теб — рече Ваня тихо и го погледна с насълзени очи. — Нямам сили да се боря с целия свят. Няма как.

— Няма защо да се бориш с мен — отвърна той възможно най-внимателно.

Ваня кимна леко и го погледна умолително:

— Тогава ми кажи истината. Замесен ли си по някакъв начин с решението на Ридарштолпе да не ме препоръча за ФБР? Ти ли го накара да ме отхвърли?

Себастиан положи усилия да прикрие изненадата си. Как стигнаха отново до тук?

— Вече ти казах — отговори той, за да си спечели време и да си възвърне самообладанието.

— Кажи го пак. — Ваня не отместваше очи от лицето му. — Честно. По-леко ще го понеса, ако е истина, отколкото ако онези, на които държа, продължават да ме лъжат.

Себастиан се взря в очите й и се постара искреността му да изглежда също толкова истинска, колкото нейната мъка. Не беше трудно, когато залогът бе толкова голям.

— Не — излъга той и установи, че гласът му леко потрепери от тържествеността на момента. — Честна дума, нямам нищо общо.

Забеляза как тя издиша, как раменете й се отпуснаха от облекчение и той се изпълни с гордост. Стига да имаше нужната мотивация, се оказваше невероятно изкусен лъжец. В този миг би могъл да я накара да повярва и че Земята е плоска.

— Самата мисъл, че ме подозираш… — започна той, за да подсили лъжата, но тя вдигна ръка и го прекъсна:

— Не казвай нищо повече. Избирам да ти вярвам.

Себастиан бързо се пробуди от новото си състояние на самодоволство. Какво каза тя? Че избира да му вярва?

— Какво значи това? — възкликна той, този път с истинско удивление.

— Каквото казах. Избирам да ти вярвам, защото имам нужда от това.

Себастиан се вторачи в дъщеря си, която отново изглеждаше готова да се разплаче. Да избере да му вярва не беше същото като да му вярва. Но Себастиан прие, че засега и това му стига. Оттук нататък зависеше от него да й докаже, че е изборът й е правилен.

— Няма да те разочаровам — обеща й той.

— Добре тогава.

Тя се усмихна, пристъпи към него и го прегърна.

Задържа го в прегръдката си по-силно и по-дълго, отколкото той някога бе посмял да се надява.