Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (43)

Пристъпиха в пещерата и Ерик запали силния фенер.

— Колко е дълбока? — попита Себастиан, след като навлязоха в застоялия леден въздух.

— Никой не знае. Никой не е изследвал всички пътеки.

Лоша новина. Ако Никол е дошла тук, за да изчезне от лицето на земята, съществуваше възможност да е продължила да върви, докъдето е могла. А тогава не беше изключено тя да се превърне в третото дете, изгубено тук за вечни времена. Но доколкото знаеха, тя не носеше фенер със себе си. Може пък гъстият мрак да я е заблудил и да мисли, че е по-надълбоко, отколкото е в действителност. Да се чувства в безопасност, макар всъщност да не е много навътре в недрата на планината.

Чуха пристигането на още един автомобил и минута след това Били дотича при тях заедно с още четирима души, които Себастиан не познаваше.

— Защо смятате, че е тук? — попита Били и освети с фенера си вътрешността на пещерата пред Себастиан и Ерик.

— Просто знаем — сопна се Себастиан и колкото и да е странно, Били сякаш се задоволи с този отговор.

— И какво ще правим?

— Тук пътеката е сравнително широка — взе думата Ерик и пое напред. — След трийсет метра се разделя на няколко по-малки, които на свой ред също се делят по-нататък. Трябва да измислим начин да покрием възможно най-голяма площ.

— Добре, ще повикам още хора и ще докараме въжета и прожектори, и така нататък — кимна Били и се обърна.

— Засега чакайте тук — нареди Ерик на четиримата, дошли с Били. — Като дойдат другите, им обяснете. Ние със Себастиан ще продължим до мястото, където пътеката се раздвоява.

Четиримата кимнаха и Ерик и Себастиан поеха напред. Таванът беше висок. Четири-пет метра, предположи Себастиан. Никакви сталактити и други красоти, които човек обикновено свързва с пещерите. Само сиво-кафяви студени груби стени.

— Никол! Казвам се Ерик и съм полицай. Тук сме, за да ти помогнем.

— Няма да отговори — обади се Себастиан сухо. — Не иска никой да я намира.

— Никол! — извика Ерик отново, сякаш не е чул или просто е решил да го игнорира.

Продължиха навътре. Фенерът на Ерик светеше.

— Там! — възкликна Себастиан внезапно и посочи наляво.

Ерик насочи лъча.

— Какво е това? — попита той и освети нещо, което приличаше на сянка върху стената.

— Процеп.

Отидоха там. Тесен, не повече от трийсет сантиметра в най-тънката част, прецени Себастиан, като се наведе. Достатъчно за десетгодишно дете. Ерик застана до него и освети вътрешността. Отваряше се малка ниша. Тясна, всичко на всичко няколко квадратни метра. Ерик освети неравните стени. Нещо лежеше на земята до едната стена.

Консерва с домати.

— Тихо. — Себастиан се изви и долепи ухо до цепнатината.

Ерик приведе глава и двамата застанаха абсолютно неподвижно. За дълго. Себастиан тъкмо понечваше да се размърда, когато го чу. Тихо издишване. Съвсем повърхностно.

Той се обърна към Ерик и взе фенера, без да продума. Притисна се вдясно възможно най-навътре, пъхна ръка и насочи лъча наляво.

Обувка, глезен и част от крак.

— Тук е — прошепна и извади ръката си. — Искам да излезеш. Вземи всички останали и чакайте пред пещерата.

Ерик погледна Себастиан в очите и ясно видя, че сега не е моментът да спори и да задава въпроси.

— Ще повикам линейка — кимна и пое назад към изхода.

Себастиан изчака стъпките му да заглъхнат и се свлече на студения под. Поне да му е малко по-удобно.

Вероятно щеше да седи тук дълго.

— Никол, името ми е Себастиан и работя в полицията — започна той, обърнал лице към тесния процеп.

Никакъв отговор. Не беше и очаквал. Най-вероятно щеше да му се наложи да изнася монолог.

— Търсихме те. Знаем какво е станало с братовчедите ти и родителите им — продължи той.

Никакъв звук. Никакво движение.

— Разбирам защо не искаш да излезеш. Разбирам защо стоиш тук, но криенето с нищо няма да ти помогне.

Той се изви върху твърдия леден под. Вече не се чувстваше добре; какво щеше да прави, ако това се проточеше дълго, както се боеше? Пропъди тези мисли.

— Майка ти, Мария, пътува насам, но ще мине малко време, докато пристигне. Можем да я чакаме тук, ако искаш, но някъде другаде ще ни бъде по-топло и удобно. Сигурно си и гладна. Може да отидем някъде, където да хапнеш. Стига да искаш.

Никакъв признак изобщо да го е чула.

— Знам, че си преживяла нещо ужасно, но няма от какво да се страхуваш. Всички ние сме тук, за да те защитим.

Тишина. Мълчание.

Да, щеше да отнеме време.

 

 

Били стоеше пред входа на пещерата, чешеше двете рани на опакото на ръката си и разглеждаше околността зад ограничителната лента при полегналата ограда. Беше се събрал сума ти народ. Две линейки, край които пушеха парамедиците, застанали в готовност до носилката. Няколко журналисти, естествено. Два тв екипа — Торкел разговаряше с единия — а на малката височинка вляво от пещерата се бяха покатерили няколко фотографи, за да наблюдават сцената отвисоко. По-нататък се бяха събрали всички любопитни. Били познаваше повечето лица от инструкциите преди издирването, но някои бяха нови. Почти седемдесет души бяха дотичали, за да зърнат момиченцето, докато го извеждат.

Той въздъхна дълбоко. Въздухът беше свеж и леко мразовит, макар че слънцето грееше от почти напълно безоблачно небе. Миришеше на гора, влага, и кал. За миг уханието го върна в горите зад квартала, в който израсна, където в продължение на няколко години посвещаваше почти цялото си свободно време на каране на ролери с Рей и Петер.

Ваня си проправи път през тълпата, кимна на един от униформените при синьо-бялата ограничителна лента и се наведе под нея, когато той я повдигна.

— Говорих със СИДА — подвикна тя и дойде при Били. — Майката каца на „Ландветер“ в 16:25 следобед.

— Знае ли за станалото?

— Да, съобщили й…

— Ще я посрещне ли някой, или аз да отида?

— Торкел ще се погрижи — отвърна Ваня и кимна към пещерата. — Как върви там?

Били сви рамене:

— Не знам.

— Той откога е вътре?

Били погледна часовника.

— Към четирийсет и пет минути.

— За какво говорят толкова дълго?

 

 

В момента мълчаха.

Себастиан беше приказвал за какво ли не. Опита се да си припомни всичко, което беше чел за момичето. Помъчи се да го накара да се чувства в безопасност, като му покаже, че го познава. Да изгради доверие.

Очевидно не се беше получило.

Себастиан изпъна крака, раздвижи рамене, поизправи гръб. Ставаше твърде неудобно. Искаше да се приключва вече. Не само за да се изправи и да се махне от този мрак и студ, а и защото от него се очакваше сега да е в стихията си. Никой не оспори заповедта му всички да напуснат пещерата. Травмирано момиченце от едната страна на каменната стена, образован и опитен психолог от другата. От него се очакваше да си свърши работата. А засега не беше постигнал нищо. Не бе осъществил връзка. Факти, предложения и обещания не стигаха. Беше длъжен да даде повече от себе си, за да заслужи доверие.

Пое дълбоко дъх и поснижи глас, за да звучи — поне така се надяваше — по-искрено и интимно.

— Понякога, когато се случи нещо лошо, когато ти е мъчно, че си изгубил някого, хората ти казват, че знаят как се чувстваш. Само че обикновено нямат представа. Понеже те никога не са губили нищо ценно.

Той се обърна и съсредоточи поглед върху тесния процеп. Представи си как момиченцето от снимката на стената в полицейското управление седи вътре и го слуша.

— Аз обаче мисля, че наистина разбирам как се чувстваш. Знам какво е някой, когото обичаш, изведнъж вече да го няма.

Той замълча. Дали това беше правилният път? И дали той искаше да поеме по него? Повтори си няколко пъти, че неговите желания не са от значение. Тук важен беше дългът.

— Загубих съпругата и дъщеря си при цунамито — продължи той. — Знаеш ли какво е това? Огромна вълна, която удари Тайланд в деня след Коледа през 2004 година.

Той пак млъкна. Толкова рядко си позволяваше да се връща към тези спомени в будно състояние. Имаше си причина за това. Той все още можеше да се обърне. Да изпробва нещо друго. Да поеме по по-лек път. Но не, все така вперил невиждащ поглед в мрака, той се върна там.

В онзи ден.

Катастрофата.

— С дъщеря ми бяхме на плажа. Сабине. Така се казваше. Жена ми, майката на Сабине, беше отишла да потича. Ние се къпехме в морето и играехме, и изведнъж вълната дойде. Няколко метра висока. Хванах Сабине точно преди вълната да ни удари. Тя ме стискаше за дясната ръка. Повтарях си, че не бива да я изпускам. Никога. Но внезапно тя изчезна. Не успях да я задържа. Сънувам го почти всяка нощ. Стискам дясната си ръка толкова силно, че чак боли.

Както правеше и в момента, забеляза изведнъж. Задиша дълбоко, разпери пръсти с усилие.

— Беше на четири години. Сабине. Така и не я открих. Не открих и жена си. Просто ми бяха отнети. Както твоите братовчеди и Карин, и Емил. Всичко си беше както обикновено, а в следващия миг сякаш целият свят се разпадна. Така болеше, че си мислех, че докато съм жив няма да изпитам друго освен болка.

Той пак замълча. Не можеше да каже на десетгодишно дете, че така и стана. Че болката не го напусна, превърна се в неизменна част от живота му и всички грешни решения, всички забежки с жени, всички успешни опити да се изолира от обкръжението си се кореняха в това. Че тя заедно с чувството на вина бавно го тровеше. Вместо да го каже, той се извъртя, за да може да пъхне дясната си ръка през тесния процеп.

— Изпуснах дъщеря си, но… тук няма приливна вълна, Никол. Няма природно бедствие. Има просто… един лош човек, а поне от лошите хора мога да те защитя. Ако хванеш ръката ми, ще те задържа. Няма да те изпусна, докато ти не пожелаеш. Докато не се почувстваш отново цяла. Докато не спре да боли. Мога да го направя. Обещавам. Мога да ти помогна. Моля те, позволи ми да ти помогна…

Сам чу, че гласът му трепери, и млъкна. За втори път тази седмица усети по бузите му да се стичат сълзи. Протегна ръка възможно най-навътре. Вече не ставаше дума да извади малко момиченце от ниша в пещера. Ставаше дума за възможност за изкупление.

Отначало не усети движение, но после я почувства:

Студена малка ръчичка.

 

 

Отнесе на ръце Никол до линейката. Тежеше повече, отколкото бе очаквал, а пътеката беше неравна и покрита с ронливи камъни. На няколко пъти се спъна и за малко да загуби равновесие. Никол го стискаше конвулсивно през врата. Не издаваше и звук, но той усещаше топлия й дъх върху гърлото си. И сякаш нейният дъх върху неговото гърло му даваше кислород.

Той щеше да я спаси.

Този път нямаше да я изпусне.

Линейката бавно приближаваше, двамата парамедици ги забелязаха и се втурнаха към тях.

— Как е тя? — попита първият, който стигна до него, мускулест мъж на около трийсет и пет години с безброй татуировки.

— Добре, струва ми се, но е в шок — отговори Себастиан и усети как хватката на малката около врата му се затегна, когато парамедикът пипна челото й. Тя се отдръпна и зарови лице в гърдите на Себастиан.

— Да ви помогна ли? — продължи парамедикът предпазливо.

Себастиан поклати глава, събра сили и продължи напред.

— Не, ще се справя. Държа я здраво.

Каза го най-вече за да успокои детето в прегръдките си и усети как напрегнатото телце се поотпусна, не много, но достатъчно, за да го увери, че му вярва. Прекрасно чувство, което му вля нови сили. Забърза крачка.

— Ще приготвя носилката. — Мъжът се затича към линейката.

Себастиан кимна, но не вярваше Никол да го пусне, дори да приготвят не носилка, а легло с балдахин.

— Никол, вече си в безопасност. Всички тук искат да ти помогнат — прошепна той.

Не получи отговор, но почувства как тя се отпусна още малко и дишането й стана по-спокойно. Думите бяха ненужни, тялото й отговаряше вместо нея.

Тя го чуваше.

Това му стигаше.

Стигнаха линейката и парамедиците докараха носилката. Зяпачите бяха започнали да се събират около колата. Камери и телефони бяха вдигнати и готови за действие. Няколко полицаи и пет-шест цивилно облечени, вероятно от „Изчезнали хора“, застанаха в малък защѝтен кръг около линейката. Той се подразни. Занемялата неподвижна група, която ги чакаше. Всъщност не им пукаше дали момичето е живо, или мъртво. Просто бяха любопитни. Бяха публика. А той и Никол бяха представлението, което чакаха.

— Махайте се! — кресна им, докато приближаваше.

Те явно го чуха и отстъпиха няколко крачки. Усети как хватката й пак се затегна, докато приближаваха. Сякаш усещаше, че скоро ще се опитат да я накарат да го пусне. Носилката приближаваше. Парамедиците държаха бледооранжево одеяло.

— Никол, сега трябва да те сложа да легнеш. Трябва да те прегледат, да видят дали си добре — обясни той с възможно най-спокоен глас; опита се да я погали по косата. — А после ще видиш майка си, нали ще е хубаво?

Тя реагира незабавно.

Проблясък на надежда в очите. Страхът, който я изпълваше, за миг изчезна. Той я притисна към себе си и се взря в очите й с цялата си нежност. Повтори думите, които бяха оказали такъв ефект:

— Ще те заведа при майка ти. Обещавам. Ще те заведа при мама.

Той знаеше, че повтарянето успокоява. Особено казано нежно. Травмата представляваше стена, любовта — път през нея, повтарянето — чукът, който разбиваше стената.

 

 

Болницата на Туршбю се оказа учудващо модерна, а главната лекарка Хансон и екипът й от четирима души, които ги посрещнаха на входа, правеха впечатление на опитни професионалисти и се погрижиха Никол и Себастиан бързо да бъдат отведени в един от кабинетите. Хансон беше около петдесет и пет годишна, с очила и къса накъдрена коса. Говореше меко, но Никол не отговаряше, само при всеки следващ въпрос се притискаше по-силно в гърдите на Себастиан.

Главната лекарка се предаде и се обърна към Себастиан:

— През цялото време ли беше толкова некомуникативна? — попита тя сериозно.

— Да, и ме стиска така, откакто излязохме от пещерата — отвърна Себастиан.

Лекарката кимна спокойно и погали Никол по челото.

— Никол, тук си в безопасност. Просто искаме да проверим дали си добре — пробва тя с майчински глас.

Погалването по челото и меките думи изглежда помогнаха. Себастиан пак усети как мускулите на Никол се поотпускат.

Хансон се приближи до Себастиан.

— Искам да й дам нещо за успокоение. Ще ми помогнете ли? — прошепна в ухото му.

— Разбира се. — Той погледна надолу към малкото момиченце; потърси погледа му. — Лекарката иска да ти даде лекарство. Позволяваш ли?

Никол го погледна въпросително. В очите й имаше доверие, което го трогна. Усмихна й се леко:

— Можеш да ми вярваш, Никол. Няма да позволя нищо да ти се случи.

Хансон протегна пипета към устата й. Никол не отвърна лице, не отблъсна пластмасовата пипета. Лекарката изпразни съдържанието в устата й и я потупа по главата за последен път.

— Капките ще подействат след малко. Дали през това време можете да ми помогнете да й направим някои изследвания? — попита тя.

Себастиан кимна, но не изпускаше Никол от поглед.

— Разбира се. Знаете ли какво става с майката? Идва ли насам?

— Не зная.

— Мога да ви дам номера на отговорните за разследването. Те би трябвало да знаят.

— Дайте го на сестрата. — Хансон посочи дребничка млада жена в зелени дрехи и с вързана черна коса.

Сестра Самира явно идваше от Близкия изток, но говореше на силен вермландски диалект. Себастиан й продиктува номера на Торкел и тя излезе от стаята, за да се обади.

През това време друга медицинска сестра докара масичка на колелца, за да вземе кръв. Себастиан погали Никол по косата и я помоли да изпъне ръка.

Минаха петнайсет минути, докато успокоителното започна да действа. През това време успяха да направят необходимите изследвания и да измерят пулса и кръвното налягане. По време на прегледа Никол постепенно отпускаше хватката си около него, а накрая го пусна напълно. Сякаш цялото безпокойство я напусна и бе заменено от така необходимия сън. Сега пък той не искаше да я пуска. Макар да знаеше, че се налага и че го чака много работа.

Самира се върна. Беше открила Торкел. Той свикал пресконференция и после щял да дойде в болницата, но Ваня вече била на път. Себастиан реши да положи спящата Никол в леглото. Беше много сладка, особено сега, без стиснатата челюст и уплашените очи, които следяха всяко движение. Сега беше спящо момиченце. Единствено ожулванията и мръсното лице, ръце и дрехи говореха за дните в бягство. Себастиан нежно я нагласи в леглото, взе един тампон от масичката до нея и го напои в спирт. Зае се да мие лицето й. Белият тампон бързо стана сив. Той го хвърли и взе нов. И той посивя.

Дори не забеляза, че Ваня стои на прага.

— Как е тя? — попита Ваня, когато той най-после я усети.

Почувства, че го е наблюдавала дълго.

— Леко е обезводнена, но всички стойности са в норма. Спи.

— Добре. Имаш ли няколко минути?

Себастиан се изправи. Преди да излезе, зави Никол с оранжево болнично одеяло. Истината беше, че не му се искаше да я оставя. Последният час беше толкова наситен с емоции, че той нямаше желание да се връща в действителността. Към разследването на убийството. Към екипа, който действаше на сляпо.

Той излезе при Ваня в дългия пуст коридор. Би могъл да е болничен коридор където и да е в Швеция. Зелен балатум на пода, който отразяваше луминесцентните лампи на тавана. Себастиан се почуди дали някой е провел проучване как трябва да изглеждат болничните коридори, за да искат пациентите да се махнат оттам възможно най-бързо. Не помнеше някъде другаде да е виждал толкова неприятен нюанс на светлозеленото като този на стените тук.

Някъде отдалеч се чуваха оживени гласове. Вероятно клюкарстваха за новата пациентка. За полицията. За убийството. За което бяха чели и слушали. Така ставаше. Случките ставаха реални и важни едва когато вестниците и телевизиите проявяха интерес към тях. А сега при тях имаше нещо не просто интересно. Имаше оцеляла. Момичето от „Къщата на ужасите“, както поетично се изрази „Експресен“.

— Каза ли нещо? — попита Ваня.

— Нищо, за съжаление.

Ваня някак докара едновременно изненадано и ядосано изражение на лицето си.

— Нищо? Все нещо трябва да е казала.

— Нито дума. Много е травмирана.

Ваня го изгледа скептично.

— Значи искаш да кажеш, че не знаем нищо ново, макар че намерихме вероятен очевидец?

— Да, за жалост. Но свършихме добра работа. Открихме Никел. Това е най-важното.

Ваня не отговори, но погледът й разкри, че ни най-малко не е съгласна. Тя искаше да залови убиеца. Разбира се, радваше се, че са открили Никол. Но за нея момичето имаше друга функция. Беше улика. Път към извършителя. Много по-важно беше с какво може да допринесе за разследването, отколкото как се чувства. Себастиан я разбираше. Преди и той разсъждаваше по същия начин.

— Има пресконференция в общината — каза тя. — Искаш ли да участваш?

Той поклати глава. Беше на крак от пет сутринта. Седя в пещера. Носи момиченцето на ръце до линейката. Но едва сега наистина почувства изтощението. Въздъхна тежко.

— Какъв е смисълът?

— Вече има големи статии в интернет, че сме я намерили — отвърна Ваня. — Ако не кажем нищо, ще започнат спекулации.

— И какво от това? Така или иначе ще има спекулации.

— Решението е на Торкел и аз смятам, че е прав.

Себастиан нямаше желание да се кара с нея за нещо, за което и двамата знаеха, че е необходимо зло. Това беше положението.

— Все нещо трябва да е видяла — поклати глава Ваня и се вгледа в Никол. — Накарай я да проговори. Това ти е работата.

С тези думи тя се скри зад ъгъла. Той й остави последната дума.

Вече му беше все едно.

 

 

Торкел пристъпи напред и застана зад дървената катедра. Върху загладения й ръб бяха закрепени няколко микрофона. Поставени така, че логото да се вижда ясно от камерите. СВТ, ТВ4, СР, ТТ, НРК.

Отначало Торкел възнамеряваше да свика пресконференцията в полицейското управление, но се отказа, по простата причина че липсваше достатъчно голямо помещение. На Ерик му хрумна да помоли Пия и сега Торкел застана на подиума в Общината, където обикновено се обсъждаха политически въпроси, а не полицейски. А и едва ли щеше да се стигне до каквито и да било обсъждания. Повечето присъстващи вече знаеха основното. Правеха целия този цирк по-скоро по навик. Нещо като изложба за масите. „За да се покаже отвореността на полицията към медиите“, както красиво се бяха изразили в докладната записка от ръководството, в която също така подканяха висшите кадри да се регистрират в Туитър.

Торкел почака глъчката от събраните журналисти да заглъхне и след това набързо разказа какво са открили дотук.

Момичето било роднина на семейство Карлстен. По всяка вероятно се е намирало в къщата, когато избили семейството, а след това успяло да се скрие. Открили го — както вече всички знаеха — в Мечата пещера на десетина километра от града. В момента момичето се намирало в болницата и доколкото знаели, все още било леко обезводнено и премръзнало, но иначе нямало физически наранявания. Що се отнася до убийството на семейство Карлстен, разследването продължавало, но за момента нямало заподозрени. Преди да получи резултатите от техническия оглед, той предпочитал да не се произнася по въпроса дали Ян Седер е застрелян със същото оръжие, но не бивало да се изключва връзка между убийствата на Седер и на семейство Карлстен.

Торкел замълча и си пое дълбоко въздух. Сега идваше онази част, която мразеше най-много при взаимоотношенията си с пресата.

— Някакви въпроси? — плъзна той поглед през залата и всички вдигнаха ръка.

Торкел посочи червенокоса жена на първия ред, която не познаваше.

— Известен ли ви е мотивът за убийството на семейството? — попита тя на звънлив норвежки.

— Не, но мотив има, не са били избрани произволно.

— Откъде знаете? — настоя червенокосата.

— Не искам да коментирам този въпрос — отвърна Торкел и незабавно последва въпрос защо не иска да коментира въпроса за мотива.

Ваня стоеше облегната на стената в дъното на залата. Торкел я беше поканил не само да помага, а и да води пресконференцията, но тя отказа. И се радваше, че й се е разминало, като гледаше колко спокойно отговаря Торкел, въпрос след въпрос. Хубаво беше да работи отново, помисли си тя. Хубаво беше да не й остава време за болести и лъжи, да се съсредоточи върху нещо друго, но усещаше, че й липсва необходимото търпение да дава пресконференции. Напоследък твърде лесно се ядосваше и разфучаваше.

Сякаш в доказателство на тази теза, настроението й изведнъж спадна до нулата, когато тежката врата на залата се отвори и тя хвърли един поглед на закъснялата гостенка. Малин Окерблад. Тя се спря точно пред вратата, която се хлопна зад нея, и се огледа, забеляза Ваня и се насочи към нея.

— Открили сте я. Малката — рече тихо с дълбокия си глас и застана до Ваня до стената.

— Очевидно — промърмори Ваня, без да отмества поглед от шефа си на подиума.

— Способна ли е да идентифицира убиеца?

— Още не, не сме я разпитвали. — Тя по-скоро усети, отколкото видя как Малин кимва. — Не очаквах да дойдете днес — продължи Ваня и от тона й стана пределно ясно, че не е държала да я вижда толкова скоро. Или изобщо.

— Себастиан тук ли е? — попита Малин тихо, все едно не е чула, и още веднъж огледа залата.

Ваня се обърна към нея, взря се в лицето й. Малин Окерблад сигурно си мислеше, че е задала въпроса с небрежен, чисто професионален тон, но в гласа й имаше нещо друго, нещо повече, а Ваня умееше да долавя тези нюанси.

Себастиан.

Малко име, намек за нетърпеливо очакване, лека, вероятно несъзнателна, усмивчица.

Спал е с нея.

На Ваня не й пукаше с колко и с кои жени се чука Себастиан. Очевидно той имаше проблем, беше маниак, личеше си. Но Малин Окерблад?! Некомпетентната жена, пуснала единствения човек, който можеше да придвижи разследването им напред.

Отишъл и е легнал с нея?!

Ваня би го приела за най-страшното наказание, но очевидно Малин Окерблад не мислеше така. С изненада установи, че се чувства предадена. Със Себастиан се разбираха добре напоследък. Струваше й се, че той наистина се старае да си върне доверието й. А след това отива и се изчуква с общия им враг. Колкото и да е странно, тя имаше чувство, че е избрал прокурорката пред нея.

— Тук ли е? — повтори Малин, понеже Ваня не отговори. — Не го виждам.

— В болницата е.

— Аха.

— Проверяваме познатите на Ян Седер — продължи Ваня бързо и тихо, преди Малин да е решила да си тръгне. — Помните ли го? Онзи, когото вие пуснахте, а после го застреляха.

Малин не отговори, но погледът й беше достатъчно красноречив.

— Както и да е, те са малко на брой и доста жалки — продължи Ваня. — Местната полиция не им цепи басма. Но онези без алиби чисто и просто не изглеждат в състояние да извършат такова нещо.

— Така ли? — Малин изглеждаше искрено учудена. — Защо ми казвате това? Искам информация, когато работата ви даде резултат, не когато сте стигнали задънена улица.

— Седер знаеше у кого е пушката, а вие го пуснахте. За мен е загадка как може още да ръководите случая.

— Не ми харесва тонът ви.

— Не ми харесвате вие.

Очите им се срещнаха. Някак далечно Ваня чуваше как въпросите продължават да се сипят:

— Казахте, че момичето е роднина на семейството. Каква роднина?

— Да не навлизаме в такива подробности.

— Не е ли братовчедка на момчетата?

— Следващият въпрос.

— Видяла ли е убиеца?

— Не знаем, затова колкото по-малко се спекулира, толкова по-добре.

Малин си пое дъх, сякаш се готвеше да каже нещо, но явно се разколеба. Закопча си якето и се приготви да си върви. Ваня я спря:

— А, и още нещо…

Малин се спря и хвърли на Ваня поглед, който ясно показваше нежеланието й да чуе каквото и да било повече от нейната уста.

— Той е сексманиак. Себастиан. Достатъчно му е жената да диша, друго не му трябва. Просто за да знаете с какво сте се захванали.

Малин не отговори, обърна се и излезе. Ваня не можа да скрие доволната си усмивчица, когато отново насочи вниманието си към подиума. Торкел тъкмо събираше книжата си и се готвеше да си тръгне. Една жена, която Ваня не бе забелязала досега, зае мястото му.

— Здравейте, ще ви помоля да останете за момент… Казвам се Пия Флодин и за тези, които не знаят, аз съм председател на общинския съветник тук в Туршбю и само искам да използвам възможността преди всичко да благодаря на Торкел Хьогберг и екипът му, че дойдоха…

Ваня напусна мястото си до стената и посрещна Торкел на вратата.

— Това прокурорката ли беше? — попита той тихо.

— Да.

— Какво искаше?

— Себастиан. Очевидно.

Торкел я погледна въпросително, но изражението му подсказваше, че я е разбрал правилно.

— Защо?

— Откъде да знам? Господин Хьогберг.

— Млъквай — ухили се Торкел и бутна вратата.