Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (35)

Тя нямаше представа колко е часът.

Буди се няколко пъти, но пак успяваше да заспи, предполагаше, че още е нощ. А и да не беше, какво от това? Какво щеше да прави навън? Къде щеше да отиде? Сега трябваше да стои тук.

Студът вече не беше толкова страшен. Чувстваше се по-добре. Под закрилата на мрака беше успяла да потъне в себе си още малко. Беше се смалила външно и пораснала вътрешно. Искаше й се изобщо да забрави, че съществува нещо извън нея. Все така лежеше с колене под брадичката. Не знаеше откога. Но накрая все пак се принуди да се погрижи за външната си обвивка.

Изправи се на крака, притисна гръб към грубата стена и се пъхна през тясната пукнатина.

Подпря ръка на неравната скала, повървя няколко метра надясно в тъмното и клекна да пикае. За първи път от дълги часове. Не пиеше достатъчно вода. Пещерата беше суха и студена. По стените не се стичаше вода, както се бе надявала, нямаше подземни езера. Поне не ги беше открила досега. Липсваха дори локви.

Дали да излезе на открито? Да намери нещо за пиене. И още храна, а може би и фенерче. Или кибрит…

Не, не искаше да излиза. Излезеше ли, значи щеше да бъде навън. Да върви, да бъде нащрек, да се приближи до хора. Не беше изключено да я търсят. Искаше да остане тук. Искаше да остане вътре.

Върна се обратно покрай стената, докато стигна до нишата и пак се пъхна вътре. Извади от джобовете си нещата, които беше взела от къщата. Коктейлните плодчета бяха в захарен сироп, помнеше, че така пишеше на етикета. Не знаеше точно какво значи това, но като разклащаше консервата, чуваше плискане. Метална консерва. Трябваше й камък, за да я отвори. Затърси опипом, но не намери нищо. Дали пак да излезе от нишата, за да потърси? Не, реши, че не си струва.

Не беше нито особено гладна, нито жадна. Само трябваше да се върне там — вътре в себе си.

Легна, сви колене към брадичката и след по-малко от минута потъна в сън.