Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (58)

Торкел тъкмо излезе от хотела и тръгна към колата, когато му се обади Ерик. Звучеше бодър, почти екзалтиран. Нещо се беше случило.

— Току-що открих съпругата на Тумас Нурдгрен. Софи Нурдгрен. Работела нощна смяна.

— Добре.

— Повече от добре е. Знаеше за ситуацията с Карлстен. Тумас побеснял, когато отказали да продават. Опитал се да я прецака, но не успял.

— Не разбирам — отвърна Торкел и отвори вратата на колата.

— Тумас откупил имота от нея през 2009, въпреки че всъщност не можел да си го позволи. Взел големи заеми. Впоследствие Софи научила, че планирал да продаде веднага стопанството на „ФилбоКорп“ и да скрие печалбата от нея.

Торкел усещаше как мотивът се оформя.

— И става още по-хубаво — продължи Ерик.

— Как? — Торкел седна зад волана, но не запали двигателя.

Чу как Ерик си поема дъх, преди да продължи:

— Тумас познавал Ян Седер.

— Сигурно ли е?

— Според Софи били в една ловна дружинка, докато живели в Туршбю. 2002–2009. Софи помнела ясно Седер, бил антипатичен.

— А защо го нямаше в списъка с познатите на Седер? — възмути се Торкел.

— Нурдгрен се преместил в Суне през 2009 и напуснал дружинката. Изглежда, че след това не са поддържали никакъв контакт. Но са се познавали.

Торкел кимна. Мотив и пряка връзка с убийството. Отдавна не бяха разполагали с толкова много. Разбираше вълнението на Ерик. Наистина.

— Къде си в момента? — попита го.

— В управлението.

— Ще мина да те взема и отиваме в Суне да обискираме дома му.

— Сега? Веднага?

— Сега. Веднага.

Той затвори телефона и запали двигателя.

Торкел и Ерик пристигнаха едновременно с ключаря.

„Арнебювеген“ 27 в Суне представляваше скучна сива многофамилна къща на три етажа. Според регистъра Тумас Нурдгрен живееше на втория етаж. Нямаше асансьор, затова се качиха по стълбите. Торкел бързо намери апартамента измежду четирите еднакви дървени врати на етажа. Звънна няколко пъти, но нямаше търпение да почака повече от трийсетина секунди. Нямаше кой да му отвори.

Дръпна се от вратата и се обърна към ключаря:

— Отворете. Но ако обичате, не влизайте.

Ключарят, среден на ръст мускулест мъж с очила, облечен в гащеризон и тениска с логото на фирмата, кимна, пусна кутията с инструменти на земята и я отвори. Торкел седна на стълбите и се зае да си обува калцуните.

— Ще вляза пръв и ще преценя дали да викаме Фабиан.

Ерик кимна и отстъпи крачка назад. Опита се да намали очакванията си. Можеше да се окаже задънена улица. Но същевременно Нурдгрен отсъстваше от седмица и беше свързан с всички участници в случая. Можеха да го разрешат тук и сега. Няколко дни преди Ханс Уландер да му го отнеме.

Ключарят се зае. Торкел се беше обул и тъкмо щеше да си сложи и ръкавиците, когато мобилният му иззвъня. В първия момент реши да не му обръща внимание, но после погледна дисплея. Оказа се един от последните хора, с които искаше да говори. Може би последният. Прокурор Малин Окерблад.

Погледна Ерик уморено:

— Казвал ли си на Малин, че сме тук?

Ерик изглеждаше изненадан.

— Не.

— Добре.

Той вдигна телефона, все пак тя беше ръководител на разследването.

— Торкел Хьоглунд.

— Здравейте, аз съм, Малин Окерблад.

— Да, знам. Спешно ли е? Малко съм зает.

Той нямаше намерение да й казва с какво, ако не се окажеше абсолютно задължително.

— Да, спешно е.

Гласът й звучеше малко по-остро от обикновено. Сякаш беше ядосана за нещо. Торкел се приготви за битка.

— Вече не мога да ръководя разследването.

Торкел се изненада. Това не го беше очаквал. Новината би трябвало да го зарадва, но изпита по-скоро притеснение. Смяната щеше да им отвори много работа. Нима би се отказала от случая само заради разногласията между тях? Той беше склонен да преглътне гордостта и да я помоли за извинение, за да си спести допълнителната работа по въвеждането на нов човек в разследването. Може би си струваше.

— Защо, какво е станало?

— Мислих много и реших, че не бива да се оказвам в конфликт на интереси.

— За какво говорите?

— Брат ми притежава земя, към която минната компания има апетити и предвид новата следа…

Торкел я прекъсна:

— Чакайте, чакайте, какво говорите, по дяволите? Брат ви притежава земя тук? Как се казва?

— Тумас Нурдгрен. Не че с него сме близки, но…

Земята под краката на Торкел се разклати и той пак я прекъсна:

— Тумас Нурдгрен ви е брат?!

— Да — потвърди Малин почти засрамено.

Торкел и смаяният Ерик се спогледаха. Идваше им да се изсмеят. Ситуацията беше твърде абсурдна за друга реакция.

— Малин, знаете ли къде сме в момента? — продължи Торкел. Бавно и хладно. Продължи, без да дочака отговор: — Стоим пред апартамента на брат ви в Суне и сме на път да го обискираме.

Сякаш я чу как почти губи равновесие.

— Какво значи това? — промълви тя безсилно.

— Значи, че вече не говорим просто за конфликт на интереси. Току-що се превърнахте в заподозряна. Искам да ви видя в полицейското управление в Туршбю възможно най-скоро.

Той затвори. Може и да не беше съвсем вярно, че Малин се превърна в заподозряна толкова бързо, но наистина искаше да говори с нея и едно леко преувеличение щеше да я накара да дойде и да даде обяснение. А тя имаше доста за обясняване. Но едно по едно.

Той се обърна към ключаря:

— Приключвайте с проклетата врата.