Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (76)

Стефан Андрен седеше на един от кафявите дивани до големите прозорци в лобито, когато Ваня влезе. Като я видя, се изправи и й подаде ръка. Джинси, риза и сако. Слаб, късо подстриган и гладко обръснат. Ако не знаеше, че е на четирийсет и пет години, Ваня би го взела за доста по-млад. На стъклената маса пред него беше оставена халба бира и той предложи да поръча нещо и за нея, докато сядаха. Тя понечи да поиска чаша вино, но освен че беше на работа, не беше и хапвала нищо от обяд, затова благодари и отказа.

— Става дума за имота ви във Вермланд — започна Ваня, веднага щом седнаха, твърдо решена разговорът да бъде възможно най-кратък.

— Какво за него?

— Откога не сте ходили там?

Стефан вдигна рамене и се наведе да си вземе бирата.

— Никога не ходя. Там има само… гора.

— Преди няколко години са планирали да отворят мина — продължи Ваня, но я прекъсна изсумтяването на Стефан, който се задави с бирата.

Той преглътна, изкашля се и остави халбата на масата със загадъчна усмивка.

— Да, знам. Проклетата мина. Искрено се зарадвах, когато се провали.

— Как така? Нали сте се съгласили да продадете земята си?

— Колкото ми оставаше от нея, да.

Ваня замълча, за да му покаже, че иска да знае повече.

— Франк дойде преди… колко… седем-осем години може би и поиска да купи земите ми.

— Франк? — прекъсна го Ваня. — Франк Хеден?

Стефан кимна.

— Наследих въпросния имот, всъщност не ми пука за него, затова не виждах защо да не му продам колкото иска.

— Колко?

— Доста. Плати ми добре, но, мамка му, как само ме прецака…

— Как?

— Девет месеца след това се появиха онези от минната компания и взеха да ровят из земите ни. Заговори се за изкупуване, при това за много повече пари, отколкото получих от Франк, ако искате да знаете. Той щеше да направи страхотна сделка.

Ваня мълчеше и се опитваше да свърже новата информация с това, което вече знаеше за събитията и историите около мината в Туршбю. Стефан явно помисли, че не го е разбрала.

— Явно е знаел за плановете за мината — поясни той. — Защо му е иначе изведнъж да поиска имота ми?

— Извинете ме.

Ваня се изправи и излезе от лобито, докато вадеше телефона си. Торкел вдигна веднага.

— Проверили ли сме финансовото състояние на Франк Хеден?

— Да, защо?

Съобщи му новата информация и чу тихо шумолене от листовете, които Торкел разглеждаше. Спомни си усещането, когато ходи в дома на Франк и споменаха пушката на Седер — че имаше нещо гнило. Беше оставила тази мисъл. А може би е сгрешила. Трябваше да се довери на инстинкта си.

— Затънал е в дългове до гуша — каза Торкел. — Преди осем години е взел по-голям заем от стойността на къщата и земята.

— За да откупи имота на Андрен. — Не беше въпрос, а констатация.

— Да, но през годините е ипотекирал и новия имот — продължи Торкел и тя си го представи как чете от материалите на бюрото.

— А какво ще стане, ако Франк умре? Нали е болен от рак…

— След него ще останат само дългове — въздъхна той. — Банката притежава почти всичко.

— На мен ми каза, че имотите му са достатъчни да осигурят сина му занапред. Че парите ще стигнат и ще останат.

— Няма — отвърна Торкел сухо. — Не и ако „ФилбоКорп“ не ги изкупи.

— А за да стане това, семейство Карлстен трябва да изчезнат от уравнението.

Ваня преповтори наум всичко записано на бялата дъска в малката стая в Туршбю. Мъж, над трийсетгодишен, живеещ в района, връзка със семейството, интелигентен, планирал действията си, смятал, че няма друг избор.

— Съвпада с всяка точка от профила на Себастиан.

Вълнението й беше очевидно.

— Ще го задържим — реши Торкел.

— Щеше да ходи във Вестерос — сети се Ваня и допълнението дойде от само себе си, без изобщо да се замисля. — Или поне така каза.