Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (36)

Той се надигна от леглото няколко минути, преди слънцето да се покаже иззад дърветата долу при езерото. Не му трябваше будилник, винаги се будеше на зазоряване.

„Мързеливците са слуги на дявола“ — казваше майка му. Изобщо не беше религиозна, повтаряше го само защото обикновено сутрините бяха единственото им време заедно. След това тя отиваше на работа, а когато се прибираше, той вече спеше. Майка му умря преди много години, но той все така ставаше рано сутрин.

Обу си панталоните, закопча ризата и разтърка бузите си. От три дни не се беше бръснал. Крайно време беше.

Пред огледалото в банята си сложи пяна и извади старовремски бръснач, докато мислеше за задачата за деня.

Какво знаеше за семейство Карлстен?

С изключение на фанатичната им любов към екологията/опазването на околната среда/биоземеделието и цялостното им отричане на всичко, от което лъха на модернизация и напредък. Какво са казали на малката си гостенка? Къде са ходили? Къде би се скрило десетгодишно момиче, което не познава околността и не иска да отиде в полицията?

Полицията щеше да поднови издирването веднага щом просветлееше. Дали да се включи и той? Не, рискът беше твърде голям. Ами ако той се озовеше точно в групата, която намереше момичето, а то го познаеше, посочеше го пред всички? Трябваше да ги изпревари, да го намери преди другите, иначе всичко щеше да е напразно. Какви бяха шансовете му за успех? Малки. Но трябваше да пробва. Не само за собствената си безопасност. Твърде много беше заложено на карта. Провалеше ли се, значи петима души бяха загубили живота си ей така. За нищо.

Той се наплиска със студена вода и внимателно се избърса с хавлия.

Какво знаеше за семейство Карлстен?

Обичаха да излизат сред природата. Естествено. Според Карин на Туршбю му липсвала детска градина от типа, в които извеждаха децата на открито часове наред, независимо от времето, затова правеше опити да въведе промени в градината, в която ходеше Фред. Без успех. Но семейството прекарваше много време навън. Постоянно. Вероятно е било същото, когато и братовчедката е идвала на гости. Значи може да са водели момичето навсякъде. Къде ли не. А той трябваше да го намери бързо.

Да го намери…

Нещо му проблесна. Замисли се… Да намери… Срещна собствения си поглед в огледалото. Близо беше. Концентрация. Парченцето от пъзела, което му се губеше, вече беше на една ръка разстояние.

Беше сбъркал. Вестниците и изказванията на полицаите го бяха объркали.

Те търсеха. Момичето се беше изгубило. Те издирваха, понеже то беше изчезнало.

Изобщо не беше така. То не се беше изгубило, не беше изчезнало.

То се криеше, не искаше да бъде намерено.

Имаше разлика. Ако искаше да се скрие, имаше безброй възможности — всичко от това да залегне зад голям камък до това да се вмъкне в някоя хижа, която още е затворена за зимата. Но така винаги оставаше рискът да го намерят, да го открият, а то не го искаше.

Къде никога няма да те намерят?

Той знаеше.

Въпросът беше дали момичето знаеше.

Прекарвало е доста време с братовчедите си, които живееха тук от няколко години. Разбира се, те биха му разказали. Като страшна история вечер на тъмно. Момчетата, които умряха. То сигурно би искало да отиде дотам и да види със собствените си очи. Да чуе предупреждението, докато стои отвън: „Влезеш ли тук, никога няма да те открият“.

Имаше много неизвестни, нищо не беше сигурно, но сърцето го водеше натам. Той се доверяваше на инстинктите си. Определено си струваше да провери. По-добре, отколкото да си седи вкъщи и да чете в интернет как са го намерили. Да чака полицията да позвъни на вратата.

Не беше твърде далеч, то разполагаше с три денонощия да стигне дотам. На него щеше да му отнеме четвърт час. Реши да прескочи закуската и да тръгне веднага.

Към Мечата пещера.