Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (20)

Ерик пристигна пръв. Докато чакаха, Себастиан и Ваня решиха да пуснат кучето. Не докоснаха стопанина му, облегнал гръб на малката порутена кучешка колиба. Държеше в ръце пушка-помпа. Изглеждаше точно като онази „Бенели Супернова“, 12-ти калибър от снимките в материалите по разследването. Прикладът беше подпрян между краката му, дулото сочеше към мястото, където доскоро се е намирала главата. Сега имаше само остатъци от нея. Дясната буза, долната челюст и големи части от врата липсваха изцяло. Ударната сила беше унищожила всичко по пътя си, а концентрираните наранявания сочеха, че разстоянието между дулото и тялото е било минимално. Вероятно е била притисната под долната челюст при изстрела.

Въпреки това бяха съвсем сигурни, че това е Ян Седер. Макар по-голямата част от лицето да липсваше, и носът, и лявото око бяха непокътнати. Челото също като цяло беше здраво и червеният му перчем изглеждаше като клоунска перука, поставена върху миш-маш от кръв, мозък, зъби и кости. Изглеждаше ужасяващо.

Ерик отиде при трупа. Бяха го подготвили за сцената, но той все пак пребледня.

— Седер ли е? — попита, макар да знаеше отговора.

Често се случваше, когато човек се изправеше пред подобен ужас. Оставаше му само очевидното.

— Да, заварихме го така — отговори Себастиан. — Кучето лаеше като лудо.

Ерик пак погледна трупа. Опита се да изглежда спокоен и делови, но не се получи кой знае колко.

— По дяволите — успя да продума само и видя с периферното зрение как Торкел пристига и паркира колата си до неговата.

— Как смятате? Самоубийство? — продължи Ерик и се завъртя към Себастиан, който го изгледа скептично:

— Не съм нито съдебен лекар, нито техническо лице. Искате да гадая ли?

— Изглежда прекалено идеално — намеси се Ваня, която идваше към тях.

Беше отишла да търси въже и бе завързала кучето за едно дърво недалеч. То продължаваше да лае. Ерик я погледна неразбиращо:

— Какво искате да кажете?

Тя посочи оръжието в бледите мъртвешки ръце на Седер:

— Обзалагам се, че това е пушката, убила Карлстен.

Ерик клекна и се вгледа в оръжието.

— Възможно е. Същият тип и модел.

— Точно това ме притеснява — кимна Ваня. — Защо му е да използва оръжието на убийството, за да се самоубие?

— Може би за да признае вината си?

Себастиан смяташе да остави Ваня да се занимава с това, а той да отстъпи крачка назад. Сега бяха екип, а в екипа понякога се налага да свириш втора цигулка. Само че нещо у Ерик Флодин го предизвикваше и той не можеше да си мълчи.

— Значи, след като си е направил труда да си осигури алиби и е отричал цяло денонощие, прекарано в разпити, той се е прибрал вкъщи, взел е оръжието, което е скрил толкова добре, че никой от нас не го намери, и се е застрелял. Правдоподобно ли ви звучи?

Ерик не отговори веднага. Точно сега не му беше до спорове със Себастиан. Но след като видя скептичната и презрителна физиономия на колегата си, той също не се сдържа.

— Не можем да знаем как е размишлявал — отвърна почти яростно. — Не е изключено, нали така?

— Сигурно животът ти е прекрасен. — Себастиан вече дори не се опитваше да скрие сарказма си. — Толкова пълен с възможности.

— Не е изключено — отново се намеси Ваня; за никого нямаше да е от полза двамата да се скарат. — Но не е много вероятно. Ако имахме доказателства срещу него — да, можеше. Ако го бяхме притиснали и беше само въпрос на време да го хванем. Но сега? Не разполагахме с нищо. Съжалявам, Ерик, но наистина не се връзва.

Ерик кимна мълчаливо и се обърна към Торкел, който тъкмо се бе присъединил към тях. Торкел се вцепени, като видя Седер и реагира точно както очакваше Себастиан.

Поклати глава. Помоли ги да отцепят района.

Извади мобилния си да извика Били.

Не започна веднага да си вади заключения.