Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (46)

В гората беше тъмно и той караше извънредно внимателно по тесния път. Когато сви от шосето, изгаси фаровете и сега луната оставаше единственият му източник на светлинка. Почти се беше залепил за волана в опит да види нещо. За да може бързо да влезе и да излезе, трябваше да паркира възможно най-близо, но и така че да не го забележат. На лунните лъчи различи малко открито пространство встрани от пътя, поляна с миналогодишни високи треви. Не искаше на връщане да губи време с маневри, затова сега обърна колата на сто и осемдесет градуса, за да е готова за потегляне, слезе и се огледа. Пътят до болницата не би трябвало да му отнеме повече от петнайсет минути пеш. Възнамеряваше да слезе до голямото шосе, което вървеше успоредно на неколкостотин метра оттук, но да не се отдалечава от гората, та да може да се скрие под дърветата, ако мине кола. Макар че едва ли някой щеше да се появи по това време, часът беше 2:45.

Цял Туршбю спеше.

Но не и той.

Взе малката раница от задната седалка и пое напред. Беше ясна и мразовита нощ и ярката луна хвърляше призрачна светлина върху дърветата около него. Раницата му тежеше, макар че не би трябвало. Чувството за вина правеше всичко по-тежко; беше го забелязал през последните дни. Сякаш когато вършиш неща, на които не си вярвал, че си способен, в сила влизат други физични закони.

Някои неща натежаваха повече.

Други по-малко.

Да убиеш дете.

Това беше най-тежко.

Той пропъди тази мисъл. Влияеше му повече, отколкото искаше. Причиняваше му болка.

Шосето под него беше съвсем пусто, точно както очакваше, но той вървеше в покрайнините на гората, въпреки че щеше да се движи далеч по-бързо, ако слезеше на асфалта.

Но той се придържаше към плана. Не променяше нищо в него. Плановете съществуват, за да ги следваш.

 

 

След около десет минути зърна горния етаж на болницата в далечината. Беше полускрита зад зелен склон, който водеше до паркинга зад сградата. На склона растяха гъсти храсталаци и той възнамеряваше да се възползва от тях, за да стигне върха незабелязано. Болницата имаше два входа, голям отпред и заден за линейките. Нямаше да използва никой от двата. Смяташе да се вмъкне през някой от аварийните изходи. Имаше по няколко от всяка страна на сградата и той неведнъж бе виждал служители и пациенти да пушат до открехнатите врати дори вечер. С малко късмет можеше да се окаже, че няма алармена система. При всички случаи си струваше да пробва. Той започна да криволичи между храстите и около краката му изведнъж се разнесе силна сладникава миризма — миризма, която му напомняше за лятото и разходките, които толкова обичаше. На последния етап преди върха приклекна предпазливо и надзърна към паркинга, който беше почти празен. Само четири автомобила на площ с капацитет за двайсет пъти повече. Почака малко, за да се увери, че никой не е тръгнал към колите, и след това прекоси възможно най-бързо пустия паркинг и се насочи към близката врата. Там извади черните кожени ръкавици от раницата и си ги сложи. После се опита да отвори вратата. Беше заключена. Не му се стори никак солидна, като я дръпна, затова се поколеба дали да не пробва да я отключи с ножа. Вместо това реши да продължи наляво към следващия авариен изход, до който беше виждал да пушат служителите. Тръгна с бърза стъпка покрай стената. Стигна до вратата и установи, че този път му е излязъл късметът. Някой от пушачите беше забравил да ритне камъка, поставен между вратата и прага, за да я подпира. Той пристъпи в тъмния коридор и внимателно затвори вратата.

Първият етап премина успешно. Предстоеше по-трудната част. Различи в полумрака оранжево копче за лампа, но предпочете да използва своя фенер. Отвори външния джоб на раницата, извади го и го запали. Установи, че се намира в боядисан в жълто сутерен. Продължи предпазливо напред, подмина изоставено легло на колела и няколко врати с надпис „СКЛАД“. Спря, върна се назад и започна да претърсва складовете. С малко късмет може би щеше да намери униформа, която още повече да улесни придвижването му из болницата.

Това беше слабото звено в плана — рискът да го видят и вероятността да го разпознаят. Сега обаче може би щеше да успее да намали този риск.

Първият склад като че ли съдържаше само кърпи, хартия и превръзки. Той вдигна няколко кашона и се натъкна на кутия, пълна с маски. Взе една и си я сложи. Почувства топлия си дъх върху устните и бузите под бялата маска. Вече се чувстваше по-спокоен.

Поне лицето му отчасти беше скрито.

Продължи да рови. В другото помещение намери основно чаршафи и одеяла, но в третото късметът му пак проработи. Дрехи. Кашони с всякакви размери. Отвори онези с надпис 154 и 156 и избра най-подходящата комбинация от дрехи. Струваше му се, че такива неща се слагат преди операция и ако някой го видеше, несъмнено щеше да му се стори странно, че се е приготвил за хирургическа интервенция в три часа през нощта. Но за сметка на това щеше да е възможно най-непознаваем. Остави фенера и се преоблече на светлината му. Сгъна палтото си и го скри в един от кашоните. Сложи панталоните и престилката върху своите дрехи. Покри главата си с шапка. Намери стерилни ръкавици и ги сложи вместо своите кожени. Извади нещата от раницата и я скри в кашон до този с палтото му. Престилката за съжаление нямаше джобове и той трябваше да намери друго място, където да скрие ножа и малкия електрошоков пистолет. Предпочиташе да носи и истински пистолет, но му трябваше нещо значително по-безшумно. Предния път всички потенциални свидетели се намираха много далеч.

Сега щяха да се намират в съседната стая.

Той излезе от склада и се насочи към леглото на колела, вдигна спирачките и го плъзна напред-назад за проба. Движеше се леко и не поднасяше кой знае колко, макар едното колело да се кривеше.

Скри ловния нож и електрошоковия пистолет под възглавницата.

След това направи последна обиколка в новите си дрехи, за да набележи алтернативни пътища за бягство. Откри две стълбища и асансьор. Четири аварийни изхода освен онзи, през който се беше вмъкнал. Положението изглеждаше добро.

Бутна леглото към асансьора. Нагоре — с асансьора, надолу — по стълбите. Това беше планът. Натисна копчето и чу как кабината се задвижи със скърцане. Щеше да започне от приземния етаж, където знаеше, че приемат по-леките случаи. Момичето би трябвало да е там.

Осветеният асансьор пристигна. Той се качи и погледна таблото. Три копчета — С, П и 1. Провери оръжията под възглавницата за последен път и после дръпна леглото в кабината. Натисна П, металните врати се затвориха и асансьорът потегли бавно нагоре. Той усети как напрежението го обхваща отново.

Това беше последната му възможност.

Асансьорът спря.

Той стигна.

Мъжът забута леглото пред себе си. Засега не беше срещнал никого. Коридорът с лъскавия зелен под беше пуст. Той спря и се ослуша. Някъде трябваше да има нощен персонал и той предпочиташе да знае къде, преди да са го забелязали. Някъде напред през отворена врата долитаха гласове. Поне двама души. Жени, вероятно служителки на болницата. Той реши да тръгне в обратна посока. Коридорът образуваше квадрат около сградата, тъй че в която и посока да поемеше, щеше да огледа целия етаж. Струваше му се за предпочитане гласовете да са зад него, отколкото да мине покрай тях. След малко те заглъхнаха зад гърба му и единственият звук, който остана, беше тихото металическо стържене от колелата на леглото. Той гледаше вратите, покрай които минаваше. Всички бяха еднакви — бели, без стъкла, затворени. Не бяха изписани имената на пациентите, нито каквато и да било друга информация, както се бе надявал. Това усложняваше цялата работа. Не му се щеше да отваря всяка една врата. Това увеличаваше риска. Накрая обаче вероятно щеше да му се наложи, но засега отлагаше. Първо искаше да добие обща представа, в най-лошия случай щеше да направи пълна обиколка и после, ако се наложеше, щеше да започне да проверява стаите една по една. Имаш ли обща представа, трудните неща стават по-лесни. Знаеше го от опит.

Малко по-нататък една от вратите беше открехната. Той бутна леглото дотам и спря. Ослуша се. Пълна тишина. Реши да надникне вътре. Надали беше на момичето, не можеше да се надява на чак такъв късмет, но поне му даваше възможност да види как изглеждат стаите. Вратите бяха съвсем еднакви и всичко сочеше, че и стаите зад тях са такива. Пусна леглото и за момент се поколеба дали да не вземе ножа, но реши засега да го остави под възглавницата.

Първо обща представа.

Действие едва след локализиране на мишената.

Внимателно бутна вратата и надзърна.

Вътре беше тъмно. Единствената светлинка идваше откъм коридора зад него. Четири легла. Три заети. Жени, доколкото виждаше. Като че ли всички спяха. Реши да продължи нататък. Ядосан. Досега беше толкова съсредоточен върху момичето, че не му беше хрумнало — човек рядко е сам в болничната стая. Не че това беше новост за него. Но се подразни. Не, не променяше нищо, но не му беше приятно да установи, че не се е сетил за всичко.

Отново забута леглото. Така се чувстваше по-спокоен. Скоро стигна до ъгъла, където коридорът правеше деветдесетградусов завой надясно. Позабави крачка и внимателно завъртя леглото. Дефектното колело затрудни движението повече, отколкото беше очаквал и цялото легло поднесе наляво. Принуди се да пусне спирачката, за да не се удари в стената. Изправи го и в същия момент видя с периферното зрение човешка фигура. Полицай в униформа седеше на стол.

Мъжът усети как го побиват тръпки и едновременно с това всички мускули се напрягат. Едва ли имаше друг пациент, пазен от полицай пред вратата.

Беше я открил.

Полицаят погледна часовника на ръката си, след което облегна глава на стената и затвори очи. Може би възнамеряваше да подремне. Мъжът отново хвана леглото и го бутна. Полицаят се обърна сънено към него. „Вижда само лекар в престилка, който бута легло“, повтори си мъжът няколко пъти, но все пак позабърза, за да не остави на полицая време да размисли над странната ситуация — хирург да разнася легла из болницата по това време на денонощието.

— Здрасти, здрасти — обади се полицаят, когато стигна до стола му.

Мъжът пъхна ръка под възглавницата.

— Здравейте — отговори иззад маската, извади тейзъра и го притисна до врата на полицая. Натисна спусъка. Малката жълто-черна пластмасова джаджа изпращя. Звукът беше твърде силен, помисли си той, но вече беше твърде късно. Тялото на полицая потрепери конвулсивно няколко пъти, ръцете се вдигнаха, краката заритаха противно. За секунда му се стори, че силата на електричеството ще вдигне полицая на крака. Вместо това обаче той се стовари безжизнено на земята. Остана така. В безсъзнание.

В интернет пишеше, че разполага с десет, дори петнайсет минути, докато онзи се раздвижи. За всеки случай почака няколко секунди и се ослуша. Слабо, съвсем слабо различаваше гласовете откъм сестринската стая, но само ако наистина напрегнеше слух. Кратката схватка с полицая му се беше сторила невероятно шумна, но не чу приближаващи стъпки и гласове и се успокои. Чисто беше. Прескочи зялото на полицая, отвори вратата и погледна вътре.

В единия ъгъл светеше самотна лампа.

Само едно легло беше заето.

Чудесно.

Всъщност не. Вместо малко момиченце върху завивките спеше жена. Не носеше болнични дрехи, беше със своите.

Сигурно е сбъркал стаята.

Но нали отпред пазеше полицай? Не изглеждаше правдоподобно в същата болница да лежи още някой, който се нуждае от полицейски надзор. Все пак се намираха в Туршбю. Би трябвало да е тази стая.

Не можеше да остави полицая така, затова се прокрадна обратно на коридора, хвана го за краката и го издърпа в стаята; остави го на пода до първото легло. После затвори вратата и се върна при спящата жена.

На рамката на леглото беше метнато палто, черни обувки бяха оставени на пода. Той се вгледа в нея. Около трийсет и пет годишна. Тъмна, почти черна дълга коса, кръгло и доста привлекателно лице. Определено не приличаше на пациентка. Пациентите обикновено бяха в болнични дрехи. Освен това се беше изтегнала върху завивките, на самия ръб на леглото и с изпънати ръце, сякаш някой е лежал в прегръдките й.

Не пишеше ли нещо във вестника, че майката на момичето била в чужбина? Не можели да се свържат с нея.

Явно полицията я беше открила. Но къде беше момичето? Да не би да го преглеждаха? Може би му е станало нещо посред нощ и лекарите са го отвели в манипулационната? Но как тогава майката ще си спи най-спокойно? Не се връзваше.

Нищо не се връзваше.

Той взе да се тревожи, че в смута и объркването е загубил много време. Трябваше да реши какво да прави. Проблемът беше, че разполагаше само с теории. Гадаеше. В нищо не беше сигурен.

Върху малкото дървено шкафче до леглото видя нещо, което намали объркването му. До две чаши — едната пълна до половината със сок, другата празна — лежеше блокче за рисуване с няколко молива. Някой беше рисувал в него. Той заобиколи леглото, за да види картинките. Взе най-горната и я приближи до очите си. Беше нарисувана линейка, паркирана до няколко дървета, а един мъж носеше на ръце момиче. Момиче с дълга тъмна коса и големи очи. Излизаха от нещо като пещера.

Намираше се в правилната стая.

Малката е била тук. Той отиде до вратата.

Тя трябваше да е наблизо. Със сигурност беше наблизо. Понякога наглед необяснимите проблеми си имат просто решение. Към стаята нямаше тоалетна. Каква е най-обичайната причина да станеш от леглото посред нощ? Да отидеш до тоалетната.

Той бързо се върна до вратата и я отвори. В коридора беше все така тихо. Най-близката тоалетна беше през две врати. Трябваше да действа бързо. Времето му изтичаше. На метър от вратата на тоалетната спря.

Правилно беше предположил.

Лампичката на ключалката светеше червено.

Вътре имаше някого.

Той бързо отиде до леглото на колелца, вдигна възглавницата и стисна ножа. Колко време бе изгубил? След като се събудеше, полицаят нямаше да дойде на себе си веднага, но не и жената. Тя щеше да скочи от леглото в мига, в който униформеният мъж на пода вземеше да вие и рита. Прояви глупост, като го вкара вътре. Прояви глупост, като се колеба толкова време.

Допусна няколко грешки.

Но я откри.

Стисна ножа още по-силно и се приготви. Тръгна предпазливо към заключената врата. Долепи ухо и се заслуша. Нищо. Притисна се толкова силно в нея, че чак го заболя. Все така нищо.

Да не би червената лампичка да означаваше, че не работи и затова е заключена? Дали не дебнеше с нож в ръка пред празна тоалетна? Тъкмо понечваше да пробва да завърти ключалката с върха на ножа, когато чу познатия звук от тоалетно казанче. Бързо застана встрани от вратата, досами стената, за да не го види, когато отвори. Реши, че е най-разумно да се крие до последния момент. Изглеждаше твърде страшно с маската на устата, с престилката и големия нож и нищо чудно тя да се разпищи при вида му. По-добре първо да я изчака да излезе, с малко късмет щеше да е с гръб към него. Това щеше да му даде време да я стисне за устата с лявата си ръка, преди да го е забелязала, и после да забие ножа между плешките й с дясната. Надяваше се да я промуши в сърцето още с първия удар. За съжаление на пътя му стояха и гръбнакът, и гръдният кош и той се подготви за няколко намушквания, за да постигне желания резултат. Всъщност по-сигурно щеше да е да й пререже гърлото, но от самото начало бе отхвърлил тази алтернатива. Имаше нещо в тънката нежна детска шия. Меката кожа. Незащитеното гърло. Това щеше да му напомни, че тя е само едно момиченце. Странна мисъл, но това беше истината. Освен това беше убеден, че в подобни ситуации трябва да слуша сърцето си. Иначе щеше да го обхване съмнение и да изгуби кураж. А не биваше да го допуска. Беше длъжен да го направи; без колебание. Не биваше да пропуска шанса си.

Ключалката изщрака и вратата се отвори. Твърде бързо, не беше подготвен. Но не чак толкова бързо, че да замръзне на място.

Той изскочи иззад вратата, вдигна ножа и посегна да покрие устата на момичето и да забие ножа с цялата сила, която беше способен да събере в този момент.

Имаше само един проблем.

Това не беше момичето.

Беше възрастна жена в дълга риза с логото на областната управа на Вермланд.

Той се опита да се спре насред движението, но вече беше набрал такава инерция, че се оказа невъзможно. Все пак съумя да извърти ножа и я удари в гърба с гола ръка. Лелката се стовари на пода. Той усети как губи почва под краката си. Жената го видя и запищя паникьосано. За секунда той се поколеба дали все пак да не я наръга, просто за да й затвори устата, но не посмя. Огледа се. Чу приближаващи стъпки. Гласове. Ставаше все по-зле — още някой се разпищя. Не вярваше, че е възможно, но дори по-силно и пронизително от жената на пода.

Жената в стаята.

Пищеше като луда. Поне за едно се бе оказал прав. Беше майката на момичето.

— Никол! — крещеше.

Той се обърна и побягна.

По дяволите, как само побягна.