Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (17)

Може и да не беше „най-малката стая на света“, но определено не беше голяма. Четиринайсет квадрата. Може би шестнайсет, предположи Торкел, когато влезе заедно с Малин Окерблад. След като шестимата се събраха около овалната маса в средата, чувството беше, че са с двама повече от препоръчителното. Торкел представи Малин на останалите и след това се протегна към една от чашите от „Статойл“, оставени на масата. Някой беше проявил съобразителност да донесе кафе, макар че машината в кухнята още не се предаваше. Той хвърли бърз поглед на купчината вестници, пръснати върху белия плот. Местните сутрешни и двата вечерни бяха поместили убийството на семейство Карлстен на първа страница.

— Малин получи всички материали, но ще ги минем набързо и устно — започна Торкел, след като се настани.

Той кимна към Били, който остави чашата си и се изправи. Зад гърба му, на едната от късите стени на стаята, се виждаха резултатите от сутрешната му работа. Линия с хронологията на събитията, снимки от местопрестъплението, записи от разпитите на съседите и карта.

— Съседското момиченце, Корнелия Туршон, дошло в къщата на семейство Карлстен ето тук — той посочи на картата с химикалката си, — в четвъртък в девет сутринта. Заварило вратата отворена и Карин Карлстен просната мъртва зад нея. То хукнало право към къщи, обадили се в полицията и колегите намерили цялото семейство застреляно в къщата.

— Според предварителния доклад са застреляни в сряда сутринта — додаде Ваня. — По всяка вероятност с пушка.

Ваня млъкна и Малин само кимна, все едно са потвърдили неща, които вече знае.

— Единственото техническо доказателство, което имаме дотук, е отпечатък от обувка — продължи Били. — Четирийсет и четвърти номер.

— И не е на бащата?

Това бяха първите думи на Малин след краткото представяне и Ваня се стъписа от дълбокия й глас. Ако говореха по телефон, би могла да я помисли за мъж. Изведнъж й хрумна, че Себастиан сигурно го намира за секси, и му хвърли един поглед, но той сякаш не бе забелязал. Седеше, облегнал глава на дланта си и имаше вид, че подремва.

— Не, неговият е бил почти четирийсет и седми — отговори Били и се върна на мястото си. — С това разполагаме засега.

Той леко вдигна рамене, като че ли за да се извини за липсата на материали по случая. Малин кимна и си отбеляза нещо на листа, който беше поставила пред себе си.

— От разговорите с онези съседи, които успяхме да открием дотук, не научихме нищо особено — пое Торкел топката. — Семейство Карлстен били като цяло харесвани, но някои намирали ангажираността им за опазването на околната среда за леко натрапчива.

— В какъв смисъл?

— Пъхали са си носа където не им е работа. Леко фанатични, това е. Пък и са минавали за външни лица, нищо че живеели тук от дванайсет години.

— Но не е имало директни заплахи?

— Доколкото ни е известно, не — продължи Били. — Освен Ян Седер де, но за него вече знаем.

— Смятам да го освободя веднага след тази среща. — Малин го каза като неутрална констатация, все едно споделя какво е яла на закуска, но тишината, настъпила незабавно в стаята, можеше да се изтълкува само по един начин — всички присъстващи бяха убедени, че не са чули правилно. Дори Себастиан се пробуди от транса и погледна невярващо прокурорката.

Торкел първи изказа общото съмнение:

— Ще го освободите?!

— Да.

— Бих предпочел да го задържим още малко — възрази Торкел и успя по специфичния си начин да прозвучи все едно едновременно смирено моли и дава заповед.

— Защо? — учуди се Малин и явно реши да игнорира заповедната част от тона. — Той има алиби.

— Има също и изчезнала пушка — изсъска Ваня и се престори, че не забелязва неодобрителния поглед на Торкел.

Той беше този, който говореше от името на екипа пред външни хора, тя го знаеше добре, но пускането на Седер беше такава идиотщина, че не можеше да се въздържи.

— Открадната е — рече Малин кратко и срещна спокойно погледа на Ваня.

— Той казва, че е открадната.

— С нищо не сте доказали противното.

Ваня се замисли трескаво какво може да се крие зад подобно необмислено решение. Като се изключи чистата некомпетентност — а Малин не правеше впечатление на некомпетентна — тя се сещаше само за още едно обяснение. Не беше нейна работа да пита и несъмнено щеше да прозвучи като обвинение, Торкел нямаше да одобри, но тя не можеше да си държи езика зад зъбите.

— Познавате ли го? Лично? — изтърси Ваня.

— Да не намеквате, че се държа непрофесионално, или смятате, че само защото се намираме извън Стокхолм, всеки познава всеки?

— Поне в Стокхолм щяхме да получим четирите си денонощия — отвърна Ваня предизвикателно.

— Не и тук. А за да отговоря на въпроса ви — не, не познавам Ян Седер лично, иначе не бих поела този случай.

Матин пак погледна документите си.

— Ян Седер носи обувки 41 номер. Отпечатъкът в къщата е 44, нали така казахте? — обърна се тя към Били.

— 43/44 — потвърди той тихо с ясното съзнание, че отговорът не работи в тяхна подкрепа.

Прокурорката кимна доволно и се завъртя към Ерик, който досега седеше в мълчание до Себастиан:

— Ерик, ти го познаваш малко по-добре. Има ли опасност да се укрие?

Всички насочиха вниманието си към Ерик. Сутринта беше помолил да присъства на срещата. Тогава се зарадва на утвърдителния отговор, на възможността да види отблизо как работи „Риксмурд“. Нямаше желание да се съюзява с никого, но в случая не беше възможно да угоди и на двете страни, затова се покашля леко и избра истината.

— Аз също не го познавам, но бих казал, че предвид ограничените му ресурси и всичко останало, рискът да се укрие е минимален.

Малин пак пусна самодоволната усмивка, която Ваня вече не можеше да търпи. Истината беше, че засега не намираше почти нищо за харесване у Малин Окерблад. Даже съвсем нищо.

— Би могъл да унищожи доказателства — обади се Били до нея.

— Дадох разрешение да се обискира домът му — отвърна Малин бързо. — Разполагахте с 24 часа. Ако там още има някакви доказателства, значи не сте си свършили работата.

Никой не отговори. „Каквото и да си приказваме — помисли си Торкел, — Малин Окерблад явно не държи да я харесват.“

— Тъй че, кажете ми, ако обичате, какви законови основания имаме да го задържим още.

Погледът на Малин се плъзна по лицата около масата. Никой не продума.

— Значи го пускаме.

 

 

Дебелата полицайка, която го беше отвела вчера, сега го закара до вкъщи. Не помнеше името й, но не му пукаше. Тя гледаше пътя и не бе изрекла и дума, след като, докато вървяха към колата зад полицейското управление, го попита дали иска да седи отпред, или отзад.

Е, освен:

— Лицето — беше казала и му беше подхвърлила някакъв вестник, докато чакаха портите да се отворят.

В първия момент не разбра за какво говори тя, но после видя как няколко души тичат към тях. Повечето носеха фотоапарати. Дълго преди да приближат колата, светкавиците засвяткаха. Той скри лицето си с вестника и чу разпокъсани въпроси, смесени с щракането на фотоапаратите, докато бавно минаваха покрай събралите се журналисти. След това излязоха на шосето и в колата настъпи пълна тишина.

Това го устройваше идеално. Баща му го беше възпитал да няма вяра на властите особено на полицията. Проклети бюрократи, които само усложняват живота на обикновените хора. Е, разбира се, случилото се беше ужасяващо.

Убийството.

Цялото семейство.

Две невинни момченца.

Но синът на Густав Седер за нищо на света нямаше да си говори с ченге. Женско, на всичкото отгоре. Ян я погледна крадешком. Униформа и оръжие. Крайно неженствена. Сигурно беше лесбийка. Точно като онези, за които телевизията и вестниците непрекъснато се мъчеха да го убедят, че могат да играят футбол. Лесбийки до една. В дома на Седер мъжете бяха мъже, а жените си знаеха мястото. Така беше естествено. Биология. Ако целта е била мъжете и жените да са равни, мъжете нямаше да бъдат толкова по-добри във всичко. Но в тази страна човек вече не можеше да го каже.

Той гледаше през прозореца. Отвъд нивите слънцето се отразяваше в тъмносините води на Велен, където той ловеше риба незаконно. Скоро щеше да си бъде у дома. След десетина минути. Мисълта му се зарея.

Всички, с които говори през последното денонощие, се заловиха за изчезналата пушка. Първите ченгета — дебелата и шефът й, или какъвто там беше — по-скоро го намериха за странно съвпадение, докато двамата от Стокхолм направо казаха, че не му вярват.

Явно не беше чак толкова добър лъжец, колкото си въобразяваше.

Още една причина да се радва на мълчанието.

Седер стоеше пред ниската къща и гледаше как полицейската кола се отдалечава. Кучето се разлая в момента, в който свиха в алеята, и той отиде до заграждението му. Като го видя, норвежкият елкхунд заскача по оградата. Гладен, разбира се. Седер вдигна капака на пясъчника, който беше откраднал от Туршбю преди няколко години, и извади кофата с кучешка храна.

След като нахрани и напои кучето, той влезе в къщата, свали тежките ботуши и окачи якето на куката до гащеризона. После отиде в кухнята. Реши да не прави нищо по въпроса с неизмитите съдове върху плота, а се насочи към хладилника за студена бира. Отвори го, отпи няколко глътки и остави бутилката на надрасканата кухненска маса до прозореца, скрит зад завеси, които висяха недокоснати, откакто майка му почина преди тринайсет години.

Той седна край масата и включи компютъра. Модерният тънък лаптоп не изглеждаше съвсем на място в малката кухня. Ламперията до средата на стените и оранжевият тапет над нея в съчетание с тъмнозелените шкафове напомняха за седемдесетте години.

Седер отвори имейла си. Беше получил отговор от russianbabes.ua. Пак надигна бутилката, отвори писмото и зачете. Имаше безброй фалшиви сайтове, които се мъчеха да те измамят, но този му го бяха препоръчали и беше сериозен. В него беше намерил Неша, а сега общуваше с Людмила от Киев. Започнаха да си пишат преди около два месеца и вече обсъждаха дали тя да дойде при него. Имала трима по-големи братя. Работела в завод за хартия, но се наложило да напусне, за да се грижи за болната си майка. Тя се споминала преди половин година и сега Людмила била безработна и нищо вече не я задържало в Украйна. Не се страхувала да замине. Въртяла домакинството много години, още преди майка й да се разболее, и се грижела за тримата си братя, докато те живеели с тях. Изглеждаше замесена от по-различно тесто от онази Неша, която намери къщата край Туршбю за твърде малка, твърде старомодна, твърде далеч от града; и непрекъснато искаше пари от него. Седер прочете мейла. Кратко описание какво е правила, откакто се чуха за последно, последвано от уверения колко много й е липсвал. Тя подчертаваше колко е щастлива и благодарна, че се е запознала с него и че се надява скоро да се видят.

Там беше проблемът.

Самолетът от Киев не беше безплатен. Точно затова Седер отлагаше. Сега обаче се отваряше възможност.

Пушката му не беше открадната.

Беше дадена назаем.

Още преди Коледа. Той не я ползваше. Ловуваше почти изцяло с щуцера.

Разбира се, възможно беше оръжието му по никакъв начин да не е свързано с убийството на семейство Карлстен, в района имаше безброй пушки. Можеше да е свързано с изневяра или пък с дългове, или наркотици, или каквото и да е, за което те убиват в днешно време, но ако приемеше, че някой от околността чисто и просто е решил да ги очисти, кандидатите не бяха кой знае колко.

И един от тях беше взел назаем пушката му преди Коледа.

Просто трябваше да провери. Внимателно да насочи разговора към убийството и да види как ще реагира. Да чуе дали би могло да се окаже изгодно за него да не си спомни на кого е заел пушката си. Дори да грешеше, може би щеше да изкара малко пари, като се погрижи да не се окаже въвлечен в разследване на убийство.

Нещо прекъсна размислите му. Кучето пак залая и секунди след това той чу как някаква кола приближава по алеята и паркира. Не я виждаше през кухненския прозорец. Не само защото не беше мит, откакто Неша живя тук преди година и половина, а и защото новодошлият беше паркирал зад ъгъла. Възможно ли беше полицайката да е забравила нещо и да се е върнала? Седер отиде до прозореца в дневната. За вълка говорим… Позна колата.

И мъжа, който приближаваше къщата му.

С неговата пушка на рамо.